Актуализацията е знак, че “лявото” овладява джоба и умовете

Снимка: Цветан Томчев

Президентът Радев открито изнудва най-висшия орган в конституционалната архитектоника на страната ни – парламента

Привикнахме да раздаваме стотици милиони и милиарди ей така - все едно са въздушни целувки

Идеята на парламентаризма е да има дебати. Между хора, които представляват гражданите. Аргументи срещу аргументи - за да се избере най-правилното. На теория е добре, в реалността това обаче изглежда някак ялово. И бавно. А критици, които до вчера с право осъждаха непрозрачни харчове през постановления на министерски съвет (известни като “парите от джипката”), днес припяват в хора на президента Радев, който открито изнудва най-висшия орган в конституционалната архитектоника на страната ни - парламента. Или актуализация веднага, или политическа криза.

Добър, лош - парламентът е функция на идеите и възгледите на обособените електорални групи, които доминират обществото моментно и са овластени да коват закони и да правят “политики”. В този смисъл зорът да се направи актуализация на бюджета - бързо и на всяка цена - е неоправдан. Очевидно, че БСП и ИБГНИ, например, ще искат още социални разходи и “мерки” за бизнеса по време на четенията, надграждайки и заложеното увеличение от 1.8 милиарда лева на служебния кабинет. ГЕРБ вероятно също ще “играят адвокат на дявола”, раздувайки разходите и дългосрочно създавайки ново поле за атака срещу противника си в лицето на Радев и кабинета му.

Нищо, че такова съвкупно политическо поведение само си създава покорни и зависими граждани. Нищо, че това е рецепта за корупция. И че води неизбежно до задлъжняване и вдигане на данъците. Нищо, че така се убива вродената на народа ни склонност към органична предприемчивост, а се полягва на вредно пристрастяващата “помощ на държавата за бизнеса”.

Междувременно самият народ е заплашен с най-мрачни сценарии: няма да има пенсии, пари за пазене на границата и прочие. Обаче: хем се залагат нови 2.1 млрд. лв. приходи и по-висок растеж, хем се рисува апокалиптична картина откъм разходите - за здраве, бизнес, миграция. Няма как и двете да се верни логически. Просто няма как.

Човек ще каже, че предходният бюджет е бил едва ли не консервативно фискален. А той беше рекорден откъм разходи. Привикнахме да раздаваме стотици милиони и милиарди ей така - все едно са въздушни целувки. Девалвираме понятията и стойността. А това са парите на смазания роден предприемач, ресторантьор, монтьор, ИТ експерт или счетоводител, носещи съвсем не ниската реална данъчно-осигурителна тежест, равняваща се кажи-речи на половината от дохода му. И бумащина и административно бреме, които само волско търпение може да пребори. Или рушвет - омагьосан, адски кръг.

Откъм разходите се трупат скрити плащания за магистралите, “прикриват” се вече извършени такива в здравеопазването, има дори отлагане на належащи, за да изглеждат нещата цветисти на касова основа.

Познато като прийом и практика, но безотговорно. Като цяло замисълът на актуализацията е да се циментират 50 лв., раздавани на пенсионерите от предходния кабинет, но няма да е само това. Всъщност де да беше. Пръстите са широко отворени, а перата, по които може да изтича обществен ресурс, са много.

Заложеното като приходи е меко казано пожелателно: парите, които чакаме по “Плана”, може да закъснеят или да ни подминат, растежът видимо е надценен, плюс това имаше еднократни приходни ефекти, които няма да се повторят - например от концесията на летище София. Вдигането на заплатите в държавния сектор и пенсиите, които през дефицита избиват ръст в потребление, инфлация и по-висока събираемост от ДДС - това е трик за наивници. И е откровено непрозрачно за гражданите явление. А цялото упражнение има силен предизборен привкус.

Управленски гледано, създаваме собствен политически синдром. Да го наречем: “искам, ама нямам желание”. Ноторен пример за нарушаването на логическия закон номер едно: няма как да си А и не-А едновременно.

Родните партии искат хем да са във властта и да им се чува думата, докато лобизмът си върви, хем ако може да са анти-системни, да не са “статукво”, да са “протестни” и да трупат само политически и финансови дивиденти. Без да се окалят. Хем законът да има върховенство, хем това да важи само за другите - както видимо показа случаят с гражданството на Кирил Петков. Аршин не двоен, ами не знам какъв. Петков има отлични политически качества и спокойно можеше сам да иска изчистване на темата законово, играейки дългосрочно успешна политическа карта и запазвайки ореола на борец за правдата на всяка цена. Вместо това той провокира ума на феновете на образованието в Харвард с тезата, че едностранно волеизявление е равнозначно на настъпил факт в правния мир. В добавка към воплите му за спешния социализъм през актуализацията и постоянното самоизтъкване, което идва и леко невъзпитано - симпатичният нов месия рязко позагубва от лустрото си. Но всичко е въпрос и на критерии в крайна сметка. А и в тая работа чисти имиджово няма.

Мечтата в родната политическа реалност е: “златен пръст”, както хитроумно го знаят интересуващите се от управлението на страната. Демократична България не иска министри и официална коалиция с Трифонов - но иска да одобрява министрите му. И най-важното, наивно подминато в обществото: да одобрява регулаторните органи - КФН, БНБ и прочие. Всеки в тази дейност явно има адженда и това, че тя не е видна за широката общественост, не променя този факт. И как това да не е кадруване - ако аз мога да одобрявам с кого да дружите и казвам “не” често-често - няма ли да започнете да налучквате, кои са правилните, според мен, хора? Или министри за кабинета? Например някой от основателите на Да, България, но съвсем “неутрален” иначе. 

Сблъсъкът на ДБ с Трифонов всъщност дойде точно по тази линия: той иска същата сладка роля, за която се борят и левите либерали. Не да носи мандата, което дългосрочно донякъде те окепазява имиджово в очите на негативно настроения към политиката българин (справка ГЕРБ, БСП, ДПС). А какво? Точно така: да в “златен пръст”. И ИТН, виждайки че ще ги използват за клето муле носач, разтръска грива и събори политическите тарикати, обръщайки се “антисистемно” срещу всички и циментирайки си “златните 10-15 процента” в парламента. Прекрасно.

Или поне щеше да е прекрасно, ако заложник на тези жалки политически борби не стават реалните хора, които допринасят стойност за обществото и страдат последствията. Последствията от липсата на предвидимост, визия и отговорност. А реални рискове има: за бизнеса заради безумната цена на тока и неефективността в системите на управление; за строителите на пътища, които са пред фалит, заради некоректността на държавата; за лекарите и полицаи, сред които също има “черни овце” като във всяка дейност, но като цяло поемат всекидневни рискове и се държат достойно в сюблимни за нацията моменти като пандемията; за собствениците и персонала на заведения, които се страхуват от поредна порция локдауни; за нас като потребители, заради инфлацията; за сигурността ни заради миграцията от изток.

Всички те обаче изискват хладен ум и разумно управление на средата. Не популизъм и привидно лесни, но винаги контрапродуктивни решения.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи