Властта е коварен „занаят“. Показва като рентгенова снимка основните качества на овластената личност. Оголва до кокал комплекси, страсти, емоции и компетентност. Говорим за реалната власт – тази, която образно казано държи подписа и печата. Това са правителството, кметовете, парламентарните шефове... В исторически план малцина са онези, които са успявали да преминат през властта без да позволят този „рентген“ да разкрие всички кътчета на душата им. За тях говорим с термини като политическа зрялост, държавническа мъдрост и пр.

Правя това кратко въведение, защото през последните седмици от българския „рентгенов апарат“ на властта лъснаха прояви на откровен политически инфантилизъм, несръчност и некомпетентност. И комплексарщина, с извинение за грубия изказ. Това може да се разчете от актуалната „снимка“ на младия коалиционен партньор „Обединени патриоти“, за които иначе съм казвал добри думи преди време и по други поводи. Какво имаме като „патриоти“ през последния месец, казано на сленга на властта. Една формация, в която парламентарната група на практика не си говори със своите представители в изпълнителната власт. Колкото „патриоти“, толкова мнения. Сякаш всяка от съставните партии на коалицията се е явявала със самостоятелна програма на изборите, а пък отделните им депутати и министри с още по-самостоятелни.

Добрите думи за политическата реакция по Истанбулската конвенция, които „Обединени патриоти“ заслужиха, бързо се размиха. Хаотични действия и скандални изявления. Грозни реплики и дори физически сблъсък в парламента. Лобистки акции, насочени срещу националния бизнес. Това е например вицепремиерът Валери Симеонов, който като същинска партийна „мутра“ е нарамил бухалката на властта и обикаля видимо селективно из заведения по морето, за да „респектира“, или пък се опитва да смачка лотариите. Сякаш властта иска от бизнеса „такса спокойствие“. И уж „патриотично“, пък все към легитимния български бизнес са претенциите. Как пък някой „патриот“ не се сети за „американските централи“, заради които народът плаща прескъп ток, или пък за златните залежи, харизани на чужда компания и прочие. Добре, че Волен Сидеров все пак реагира по някакъв начин на тази патриотична вакханалия, че заетият с превъоръжаването Каракачанов явно няма време.

На този фон ГЕРБ изглежда непоклатим, като „Титаник“ преди за напусне пристанището на Саутхемптън. Чака ли ги обаче политическата „трагедия“ на падането от власт. Поне на този етап подобни прогнози ще бъдат спекулативни и прибързани. Няма обективни обстоятелства, които да разклатят из основи партията на г-н Борисов, така че да премине в опозиция. Редовните избори все още са далеч. Партията функционира като добре смазана политическа машина, а самият й лидер е далеч от конфронтационния стил, с който си навличаше много врагове и омраза преди години. Това, което все повече тежи на ГЕРБ и е предпоставка за бъдещо слизане от власт, е очевидната умора от управлението. Казвал съм го неведнъж – в този мандат ГЕРБ властва, а не управлява. Консумира и администрира властта, но няма ясна визия за бъдещето.

Опозицията от БСП опитва, но все още не успява да уцели правилната политическа вакса, която да изведе партията отново към властта.

Независимо от усилията на екипа на г-жа Нинова, или може би поради тях, днес БСП е в „блестяща“ изолация – няма съюзници в гражданското общество, няма партньорски партии, няма достатъчно приятели без партиен билет. Изпълнила е до краен предел своите партийни електорални територии, но е неспособна да спечели умовете и сърцата на хората извън партийния апарат и традиционните червени гласоподаватели. А само с тях, БСП е обречена да бъде още дълги години опозиция. Защото БСП е печелила властта само, когато е излизала от партийната си черупка, предлагала е общодемократични каузи и се е отваряла към реалното гражданско общество. С други думи, когато е печелила центристкия вот. На този етап, столетницата е далеч от подобна победа. За това свидетелстват и разнородните социологически сондажи, които неизменно посочват, че дори сега, когато ГЕРБ трупа неудачи в управлението, БСП изостава с няколко процента. Липсата на достатъчно будещи доверие и обществен авторитет партийни кадри, които левицата би могла да предложи за бъдещи министри в едно ляво правителство, са другият препъни камък пред желанието на партията да бъде припозната като сериозна и неизбежна политическа алтернатива. Но все пак, към днешна дата опозиционните надежди са свързани с „Позитано“ 20.

При ГЕРБ, също като при БСП, стои стратегическият въпрос за съюзниците. И двете партии не могат сами да спечелят властта. Костовисти и соросоиди, които се преименуваха за пореден път в опит да се представят за „нови“, вече са обикновени политически лузъри. Зад гърба им вече не стоят САЩ, а само група родни олигарси – обвиняеми и подсъдими за гигантски грабежи и данъчни измами. Дори да приемем слабо вероятната хипотеза, че те успеят по случайност да влязат в парламента, то влизането на ГЕРБ в коалиция с тях би било огромна грешка за г-н Борисов. Все едно през 1945 г., в навечерието на падането на нацистки Берлин, да влезеш в коалиция с откровените апологети и симпатизанти на Хитлер. От съществуващите политически субекти остават само „Обединени патриоти“. За да се случи обаче управленска коалиция във формат „ГЕРБ-ОП“ и в следващия парламент, хората на Сидеров, Симеонов и Каракачанов трябва да съумеят да запазят единството си. Това днес изглежда като въпрос с повишена трудност.

Но всички тези вътрешни боричкания са подвластни на голямата картина, която ще предопределя политическите развития у нас през следващото десетилетие. Дълбоките промени в геополитическата архитектура на света ще ерозират и политическото статукво у нас. Соросоидите, които смятаха, че са венчани за мейнстрийма и каймака на глобалното общество, очаквано се оказаха от грешната страна на историята. Те все повече ще бъдат маргинализирани и у нас, и в чужбина, до степен принадлежността към соросовата империя на злото от НПО-та и грантови структури ще бъде повече опозоряващо обстоятелство, отколкото социален престиж. Това ще се случи със сигурност, ако президентът Тръмп спечели втори мандат.

Истината е, че си отива статуквото и международният ред, наложени от неолибералния глобализъм след края на Студената война. Затова и старите елити и структури, които са продукт на това статукво, са в истерия и оказват ожесточена съпротива. Този ред се основаваше на разбирането за еднополюсен свят, в който САЩ е имперски център и глобален полицай, а ЕС е техен „храненик“ и привилегирована периферия. Икономическият аспект на тази геополитическа концепция се базираше на т.нар. Вашингтонски консенсус, който постулираше свободна търговия, дерегулация и постепенно размиване на националните държави. В най-футуристичните си представи, идеолозите на тази концепция привиждаха „световно правителство“, което да замени суверенните държави на основите на един „глобален конституционализъм“.

Разпадът на двуполюсния свят след рухването на Берлинската стена, съвсем естествено доведе в началото до консенсус във всички краища на политическия спектър, че либералната демокрация и свободната пазарна икономика са единствена демократична алтернатива за обществата. Но постепенно положителните им страни избледняха и се появиха сериозни негативни ефекти – разрастване на неравенствата, разрушаване на цели национални икономики, безжалостно господство на корпорациите над суверенните нации и гражданите, опити за подмяна на социо-културния код на съвременната цивилизация чрез джендър-идеологията и агресивния атеизъм и пр. Либерализмът, който някога беше идеология на свободата, беше извратен от крайностите на неолиберализма.

Тези процеси ще предопределят и политическото развитие в България през следващото десетилетие. В тях засега БСП изглежда инстиктивно по-ориентирана, ГЕРБ сне агресивната реторика към Русия и започна да търси баланси в сложната мозайка на геополитически интереси по оста „Вашингтон-Москва-Пекин“, която ще диктува глобалната политика в обозримо бъдеще.