Един Джеко е един от най-големите нападатели в последните 15 години. След като сензационно изведе „Волфсбург“ до титлата в Бундеслигата, спечели още два пъти Висшата лига с „Манчестър Сити“. От седем години играе на италианска земя – шест сезона в „Рома“ и един в „Интер“.
Легендата на Босна и Херцеговина даде интервю пред „Код Спорт“ по Ринг.

- Вие сте капитан на националния отбор на Босна и Херцеговина. Как работи дуото Джеко-Ивайло Петев? Разбирате ли се с българския специалист? 
- Работи добре, както се вижда от предишните квалификации. Не е вярно това, което се говори от някои за него - че не се справял на ниво. Мисля, че в отминалите квалификации не се представихме добре само в един мач и той е срещу Финландия у дома. Загубихме го и така за съжаление и шансовете за бараж. Но въпреки това мисля, че генерално този квалификационен цикъл беше добър, тъй като в отбора има доста млади играчи. Нов беше и селекционерът, който трябваше да въведе и наложи своите тактически виждания. Вярвам, че сега ще сме напълно готови за предстоящите квалификационни мачове.
- Работил сте с много треньори. Кое е специалното при Петев? Кои негови качества харесвате?
- Жал ми е най-много, че когато дойде, не получи добро посрещане. Някои наши хора гледат на други въз основа онова, което някой им е казал. Въпреки това още от първите си дни тук той доказа, че е голям професионалист. По време на мачовете показа, че има свои идеи. И въобще мисля, че е един от най-добрите селекционери, които сме имали. Все още съжалявам за онзи мач с Финландия, защото този отбор с него начело заслужаваше много повече от това, което в крайна сметка постигна.
- Какъв е колективът при Петев и възможно ли е Босна и Херцеговина да се класира за Евро 2024?
- Треньорът трябва да е винаги искрен с играчите. Това е една от отличителните черти на шефа Петев. Той винаги е искрен с нас. Казва ни всичко в очите - какво очаква от нас или какво не сме направили както трябва. Точно това очакваме ние от него - да ни казва смело и открито как стоят нещата. В отбора има млади футболисти, има и някои по-опитни като мен. И няма да крия – ние по-старите заедно с Петев се опитваме да помогнем на младите да вървят в правия път. Само така ще можем да изпълним целта си - да играем на финалите на европейското.
- През този сезон сте играч на „Интер“. Казахте, че сте дошъл за „скудетото“. Ще успеят ли „неро-адзурите“ да защитят титлата, която спечелиха през миналия сезон?
- В началото на сезона, след като бяха продадени двама играча и треньорът неочаквано си тръгна, никой не очакваше „Интер“ да се бори отново за титлата. По едно време обаче бяхме големият фаворит, тъй като играхме много добре и имахме 4 точки преднина пред „Милан“ и „Наполи“. След това малко намалихме темпото и спечелихме само 7 точки от 7 мача, което изобщо не е добре за отбор от екстра класа като „Интер“. Може би заради това минахме малко на заден план, тъй като „Милан“ стана първи, а „Наполи“ се движеше втори. Но по принцип до края на първенството всичко е възможно.
- Лесно си се адаптирахте към играта на новия си клуб, след като прекарахте шест сезона в „Рома“?
- Бързо, тъй като вече бях запознат с италианския футбол. Познавах и първенството, и езика, така че ми беше доста по-лесно. Знаех и много от играчите на „Интер“ от мачовете си срещу тях и нямах проблем с адаптацията.
- Кое попречи на „Интер“ да елиминира „Ливърпул“ в осминафиналите на Шампионска лига? Изиграхте много добър мач на "Анфийлд".
- Така е наистина. И на "Сан Сиро" играхме добре и не заслужавахме да загубим с 0:2, но това е футболът. Затова и казваме, че тази велика игра е най-хубавото нещо на света. Всичко е възможно. Преди мача никой не би казал, че можем да победим „Ливърпул“ на негов терен. Но точно това се случи и ако не беше вторият червен картон веднага след гола, можеха да се случат още много драматични събития.
- Играли сте в 3 от четирите топ първенства на Европа - Бундеслига, Висша лита и Серия А. Бихте ли ги сравнили и кое е най-силното?
- За мен най-силното първенство в света е Висшата лита. Там се играе директен и тотален футбол. Всяка лига си има своите специфичности. В Италия се залага много на тактиката и в този аспект най-много научих в Италия.
- Липсва ли ви Висшата лига?
- Не. Бях там четири години и половина в „Манчестър Сити“. Радвам се, че накрая се озовах в Италия, тъй като в тази страна се чувствам много добре. Играх за „Рома“, сега за „Интер“ - два големи клуба не само за Италия, но и в Европа. Доволен съм от живота.
- Сега ще ви върнем в началото на вашата кариера. Защо избрахте футбола? Как реагираха родителите ви Митхат и Белма на любовта ви към най-популярния спорт?
- Баща ми е играл футбол, макар и не на професионално ниво. Вероятно от него ми е любовта към футбола. Веднага след войната в Босна и Херцеговина той ме заведе да тренирам в „Железничар“ (Сараево). Тогава нямаше условия, нямаше терени и тренирахме в едно ущилище. Така започна моята генерация при треньора Юсуф Шефович, който за съжаление вече не е сред нас.
- Тренирали ли сте някакъв друг спорт освен футбол?
- Баскетбол. В училище много играехме баскет, включително и след часовете - двама на двама. Именно баскет, а не футбол. Може би заради това израснах толкова много на ръст.
- На коя позиция се чувствахте по-добре в отбора на „Железничар“ - в халфовата линия или в атаката?
- Винаги съм бил играчът, който вкарва голове. Дали съм вляво, или вдясно – реално не беше много важно за мен. Но в душата си винаги съм бил нападател.
-  В онези години Андрий Шевченко е вашият идол. Какво ви впечатляваше в играта на украинската звезда?
- Беше ми идол вероятно, защото някои треньори в школата на „Железничар“ ме наричаха Шевченко. Един треньор ми казваше: "Ти си истински Шевченко". Оттам е любовта ми към него. Вследствие на това започнах да следя мачовете му в „Милан“ и в останалите отбори.
- Заради него ли симпатизирахте на „Милан“?
- Да. Като млад подкрепях „Милан“, защото той беше техен играч. Но сега съм играч на „Интер“. Това показва колко непредвидим е животът. Сега например с моя отбор искаме силно да побеждаваме „Милан“! Това е футболът.
- След „Железничар“ кариерата ви продължава в чешкото първенство - в тима на „Теплице“. През втората година там вече сте втори сред голмайсторите в шампионата. Какво беше качеството на двубоите? Какво си спомняте от престоя в Чехия?
- Мачовете там бяха много тежки, особено с оглед на това, че идвах от шампионат, което е далеч от най-добрите европейски първенства. Чехия беше добра крачка за мен. Там се играе защитен футбол и за нападателите е трудно да бележат. Това ми помогна и смятам престоя си там за изключително полезен.
- Именно след втората година в „Теплице“ идва офертата от „Волфсбург“ по настояване на треньора Феликс Магат. „Вълците“ броят 4 милиона евро, за да ви привлекат. Все още се коментира титлата, която спечелихте през сезон 2007/2008 и убийствения тандем между вас и бразилеца Графите. Разкажете ни за немския период в кариерата ви.
- Тогава бях все още млад – само на 21 години. По онова време Феликс Магат беше един от най-добрите треньори в Германия и в тези ширини на Европа. Най-вече затова за мен бе голяма чест, че точно той ме поиска за своя тим. Имах и други предложения, но чакахме точната за мен, която дойде именно от „Волфсбург“. Това беше поредното правилно решение в кариерата ми. Магат беше взискателен треньор. При него много се тичаше, но имаше защо.
- Той е известен с лудите си тренировки. Ще ни разкажете ли за тях?
- Наистина много тичахме. По време на подготовките имахме по три тренировки на ден. Първата сутринта в 7:30. Ставахме в 7, тренирахме и едва след това идваше закуската. Ще ви разкрия сега, че имаше играчи, които повръщаха по време на неговите тренировки. Но в крайна сметка това накрая ни правеше по-силни и издържливи. Той държеше на известната немска дисциплина. Бяхме млад тим в този период и дадохме максисума, за да станем шампиони. Имахме в отбора Графите, който редовно вкарваше. Зад нас беше Мислимович и знаехме, че тръгнем ли напред, ще получим от него топката на крак. Имахме силен отбор, страхотен треньор и накрая заслужено спечелихме титлата, която засега е единствена в историята на „Волфсбург“.
- През сезон 2009/2010 сте голмайстор на Бундеслигата с 22 попадения. Какво означавеше това за вас? И знаете ли, че двама българи също са играли във „Волфсбург“ - Мартин Петров и Мариан Христов?
- Знам. С Петров дори се запознах на един мач. Не си спомням точно, но се бяха събрали много легенди на „Волфсбург“. В годината, в който станахме шампиони, вкарах 26 гола, а Графите - 28, и стана голмайстор. Следващия сезон вкарах с 4 по-малко - 22, но ми бяха достатъчни да съм голмайстор №1. За всеки нападел е голяма чест да бъде голмайстор, а аз успях в Германия, а после и в Италия.
- Как успяхте да се справите с доминацията на „Байерн“ в Германия?
- С работа, работа и пак работа. Магат искаше от нас да даваме максимума. Не го интересуваше какво правим извън терена - дали излизаме вечер, дали пием или пушим. Важното беше когато сме на тренировка, да се раздаваме на 100 процента.
- И до днес сте голмайстор номер 1 в историята на „Волфсбург“ с 66 попадения. Защо решихте да  продължите кариерата си в Англия?
- Вече бях прекарал три години и половина във „Волфсбург“. Бяхме станали и шампиони. А всеки уважаващ се играч иска да отиде в най-силното първенство и да се пробва в него. Затова и английската Висша лига е най-силната. Аз не бях изключение и реших да се пробвам. Исках да проверя дали като играч съм стигнал до това ниво и какво мога са направя в Англия. Беше ми дошло времето за това предизвикателство.
- „Манчестър Сити“ плати за вас 37 милиона евро. Рекорд за изходящ трансфер в Бундеслигата и втори за „гражданите“ към онзи момент. Какво си казахте, когато се присъединихте към новия си клуб през зимния трансферен прозорец през 2011 година?
- По това време треньор беше Роберто Манчини. Преди трансфера проведохме няколко разговора с него и той много искаше да приема в „Сити“. Отборът беше във възход. Закупени бяха много класни играчи като Давид Силва, Яя Туре, Венсан Компани … Те вече бяха направили отличен екип и конкуренцията беше голяма. Казах си, че трябва да отида, да се развивам, да ставам още по-добър. И ще ви призная - нямах никакъв страх.
- Ваши треньори в състава на „Сити“ са били Манчини и Пелегрини. Какво научихте от тези светила на треньорската професия и как беше конкуренцията ви със Серхио Агуеро?
- Добрият треньор винаги дава на футболистите нещо свое. Благодарен съм много на наставниците в моята кариера, тъй като научих уроци от всеки един от тях. Учиш се и от позитивните, но и от негативните неща, които ти се случват в кариерата. По това време имахме страхотен отбор и не е случайно, че спечелихме две шампионски титли, две купи, суперкупа... Когато Агуеро дойде от „Атлетико“, беше сред най-добрите млади играчи в Европа и естествено от най-добрите нападатели. Но макар и двата да сме нападатели, реално не бяхме конкуренция. В повечето случаи играехме с двама в атака. Така беше схемата при Манчини и ние често играехме заедно – нямаше аз или Агуеро. По-късно дойде и Тевес. После се появиха и Балотели, и Негредо, и Йоветич. Да, „Сити“ винаги е имал отлични нападатели. Имаше конкуренция, играехме двама в атаката и винаги се гледаше кой избор на нападателите е най-добър за отбора спрямо конкретния съперник.
- Как „Манчестър Сити“ стана толкова успешен футболен проект. Само парите ли помогнаха?
- Не са само те. Повярвайте - парите не могат да купят всичко. „Сити“ постепенно стана един от най-добрите отбори в Европа и света. Вижте как играят и сега. Не просто парите движат нещата, а и играчите, треньорът, който определено придава манталитет. Това е клуб, който вече години наред побеждава и печели трофеи. Вярвам, че „Сити“ ще продължи в същия дух. Радвам се, че и аз съм бил част от този отбор и съм оставил нещо.
- Кое прави дебрито на Манчестър специално? На 25 март 2014 година реализирахте два гола при победата с 3:0 над „червените дяволи“…
- Вкарах два за 3:0, а също два и за 6:1. Техен треньор тогава беше Алекс Фъргюсън. Всяко дерби е особено по свой си начин. Никога не съм вкарвал в дербито на нашия стадион, а мисля, че имам 4 попадения на "Олд Трафорд". 
- Кой е най-щастливият ви момент от престоя ви в отбора на „Сити“? Може би първата титла от 44 години.
- Може би е точно този момент, защото станахме шампиони след 44 години. Трябваше ни победа, за да триумфираме, а губехме с 1:2 от „Куинс Парс Рейнджърс“. Всичко се реши в последните минути. Вкарах гол за 2:2 в 91-ата, почти 92-ата минута. И когато всички си мислеха, че няма време, Агуеро вкара трети гол. Тези 3 последни минути наистина не могат да бъдат описани. Трябва да бъдат  изживяни, защото те минават през теб. В такъв момент не мислиш за нищо друго на света. 
- Имали ли сте сблъсък с Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров във Висшата лига? Какъв е коментарът ви за качествата им? Знаете ли името на друг български футболист?
- В миналото България е имала много класни играчи. Бербатов е сред най-добрите и популярни български футболисти в света. Играли сме един срещу друг и мога да кажа, че беше един наистина страхотен нападател. В момента в националния ви отбор липсват играчи като него, за да направите стъпка напред. 
- Защо решихте да отидете в „Рома“?
- Вече бях прекарал четири години и половина в „Сити“. Освен всичко година преди това бях продължил договора си за още четири сезона. В този момент обаче не бях в най-добри отношения с треньора Мануел Пелегрини. Той залагаше на други играчи, а аз не исках да прекарам най-силните си години на пейката и да бъда резерва на някого, когото не смятам за по-добър от мен. В този момент получих отлична оферта от „Рома“ и реших да я приема и да направя следващата стъпка. Да се пробвам в още едно първенство и да науча още един език. И да – днес съм доволен, че постъпих по този начин.
- Какво е да задминете легендата Франческо Тоти като вкарате 33 гола в един сезон във всички турнири. Той има 32.
- Тоти е легенда за „Рома“ и за мен беше чест да играя с него, макар и за кратко време. Съжалявам, че не бях в отбора в най-добрите му години. Сигурен съм, че с него бих вкарал още повече и тандемът ни щеше да е добре и за двамата. Вкарах не 33, а 39 гола за един сезон при треньора Спалети, който залагаше на нападателната игра. Това беше и най-добрият ми сезон в „Рома“.
- Какво е да бъдете на трето място при голмайсторите в историята на Рома?
- Като нападел, трябва да вкарваш голове. И колкото повече вкарваш, толкова повече те ценят и обичат хората. Никога не съм се стремал да чупя рекорди, но нали тях ги има за да падат. Целта ми е да вкарвам. Но не мога да отрека, че за мен огромна чест, че по някакъв начин станах легенда на „Рома“.
- Да поговорим и за националния отбор на Босна. Може ли да се сравни с нещо участието на родината ви на Световното първенство през 2014-а? Мачът на "Маракана“ срещу Лионел Меси и Аржентина.
- Това е най-голямото първенство, на което Босна и Херцаговина е участвала до момента. Бяхме горди, че сме там. При това мондиала беше в Бразилия и играхме на митичната "Маракана" - един от най-известните стадиони. И не срещу кого да е, а срещу Аржентина с Меси, който е един от най-добрите играчи в света. За всички нас това беше изживяване, което няма да забравим, въпреки че не успяхме да прескочим групата. Но сега пък се надявам, че Ивайло Петев ще ни заведе пак на голямо първенство. 
- Как бяхте посрещнати в Босна след завръщането от Бразилия?
- Не си спомням точно, но помня какво стана като победихме Литва в квалификациите. Това беше последната ни стъпка за класирането на световното. Близо 50 000 ни чакаха на стадиона у дома при завръщането и празнувахме заедно. След световното мисля, че всички веднага отидохме някъде на почивка. Искахме да постигнем повече и бяхме някак тъжни, когато сред първата фаза дойде краят на участието ни.  
- Какво още искате да постигнете в кариерата си?
- Вече съм на години, в които човек се замисля за финала. Може би след някой и друга година ще дойде краят. Стремя се да давам максимума на всяка тренировка и всеки мач и въпреки че вече съм на 36 години, мисля че мога още да напредвам в играта и да ставам по-добър. Още мога да дам на клуба си, на националния отбор и въобще на футбола. Докато имам простор пред себе си, ще го използвам.
- И накрая  - какъв човек е Един Дзеко извън футбола? Имате ли хоби?
- Семейството прави човека. Имам три деца, посветил съм се на тях и съпругата си. Спокоен човек съм. Минаха времената, в които излизах и правех неща типични за младите хора. Семейството е най-голямата ми победа и най-много обичам да бъда с тях. Когато загубиш някой мач и се прибереш тъжен вкъщи и видиш децата си – веднага забравяш за всичко и мислиш само за тях.
- Ще бъде ли някое от децата ви спортист?
- Не знам. Още са малки, но мисля, че спортът е нещо добро за всеки човек. Със съпругата ми вече ги учим, че спортът е здраве. Пък после каквото те си решат.
- Имате ли прякор, който харесвате, и който не харесвате. 
- Диамантът си го харесвам. Играхме срещу Белгия на техен терен и победихме с 4:2. Тогава при първия мой гол коментаторът Мариян Михайлович ми даде този прякор и така си остана. Този мач и до днес ми навява специални спомени. Благодарен съм на Мариян. И до днес хората като ме видат на улицата ме наричат Диамант.