Шегата със злото отнема от силата му

Хуморът и сатирата са могъща сила, която може да надвие и най-големия страх, да натика в ъгъла и най-голямото зло

Датата е 10-ти октомври 2001 г. Атентатите от 11 септември са тема номер едно не само в Америка, но и по целия свят. Трагичното събитие имаше такъв гигантски заряд, че промени света. Тъгата и отчаянието за милиони хора се превърна в колективен психологически фактор, чието влияние върху обществата е трудно да бъде измерен. В тези смутни времена тогавашният кмет на Ню Йорк - легендарният Руди Джулиани, който днес е личен адвокат на президента Тръмп - излиза на сцената на световноизвестният концертен комплекс „Карнеги хол“ в сърцето на Ню Йорк по време на благотворително събитие и казва нещо, което ще му спечели овации и от най-големия му либерален критик. Джуалиани простичко казва на публиката: „Имате моето разрешение да се посмеете. Иначе ще ви арестувам“.

Да се шегуваш така едва месец след 11-ти септември изисква кураж. Но изисква и нещо много повече - познаване и разбиране на изцеряващата сила на смеха. Изисква и не просто дълбоко уважение, но и истинска вяра в свободата на словото. Защото по същество дебатът за хумора и неговата връзка с трагични събития е дебат за свободата на словото. Днес, макар събитията да са много различни, модерните общества са изправени отново пред дилемата дали и как могат да се шегуват с едно събитие, което тресе България, Европа и света.

Коронавирусът променя самата тъкан на модерното общество. Милиони хора по света се затварят (принудително или доброволно) в домовете си. Модерните технологии активно влизат в ролята си на инструмент за дистанционна работа и комуникация. Интернет и социалните мрежи създадоха една виртуална агора, която в момента пулсира с живот, защото всеки има повече свободно време от обикновено. И тук, като на всеки мегдан, се раждат и умират десетки спорове, вражди и дебати. Един от най-актуалните поводи за нажежени статуси и люти спорове е именно дали имаме право да се шегуваме с коронавируса и не е ли това проява на лош вкус.

Мястото на хумора в сериозното общество е стара тема, която днес просто намира своя нова реинкарнация. Коя шега е подходяща? Коя отива отвъд рамките на добрия вкус? С кое може да се шегуваш и с кое не? Можем ли да се шегуваме с ужасни събития? Можеш ли да се шегуваш с коронавируса, който е убил хиляди и променил живота на милиони? А с други болести и трагични събития? И всъщност кой решава с кое можеш да се шегуваш и с кое не можеш? Има ли някакъв морално-етичен кодекс, чието неспазване води до модерен остракизъм? Все въпроси, които дават повод да поговорим сериозно за шегите и хумора.

Един от най-подиграваните персонажи, който е дал повод за хиляди сатирични филми, анимации и скечове е не кой да е, а една от най-ужасяващите фигури в човешката история - Адолф Хитлер. Едва ли има човек на планетата, който да не се е усмихвал някога на „Великият диктатор“ на незабравимия Чарли Чаплин. Присмехът към Хитлер обаче не тривиализира ли злото, извършено от него и съмишлениците му? Възможно е някой да го разчете и по този начин, но моят зрителен ъгъл е друг - шегата със злото отнема от силата му. Ако се шегуваш със злото, това не означава непременно, че го омаловажаваш или подценяваш. Би могло да означава и нещо диаметрално противоположно - че искаш да отслабиш мощната хватка на страха от злото, която те стиска за гушата и отнема кислорода ти. Хуморът и сатирата са могъща сила, която може да надвие и най-големия страх, да натика в ъгъла и най-голямото зло.

Да, има безвкусни, банални и обидни шеги. Има шеги, които нямат за цел да освободят света от злото, а сами по себе си генерират зло. Но за хумора трябва да се разбере нещо важно - той е изкуство. Да се шегуваш е особена форма на изкуство. Както има добри и лоши картини, както има добри и лоши скулптури, така има и добри и лоши шеги. Ако искаш да унижиш или обидиш някого с шегата си, едва ли заслужаваш овации. Но едно е сигурно - дори и най-лошата шега е по-добра от забраната да се шегуваме. В момента в социалните мрежи виждам много хора, които са искрено обидени, че има хора като мен, които се шегуват с коронавируса. Искам да кажа на висок глас - смейте се хора. Смейте се и се радвайте на живота, защото е хубав, макар и сложен, макар и пълен с опасности и поводи за страх. Да, понякога да се шегуваме с нещо, от което умират хора, е безвкусно и грозно. Но зависи какво цели шегата ти - цели ли да омаловажи и подцени ситуацията или обратното - цели да снеме малко от напрежението, което е толкова осезаемо, че можеш с нож да го режеш?

Искам да разкажа нещо лично, за да онагледя колко сериозно вземам въпроса с шегите. Седнах на инвалидната си количка на 7-годишна възраст. Трудно беше и все още е. В крайна сметка аз не мога да си стана сам от кревата. Ако бях друг тип човек щях да седя и да се оплаквам от живота, който в крайна сметка е доста сложен. Само че не подхождам така. Шегувам се с увреждането си ежедневно и постоянно. Превърнал съм шегите с увреждането в рутина. Много хора ми се чудят - как мога да се шегувам с нещо такова? Самоиронията към увреждането не е ли проява на лош вкус? Понякога даже хора са се обиждали от мое име за шегите, които правя сам за себе си. Умът ти да не го побере. Ама как съм можел, ама защо така. Мога и ще продължавам да се шегувам с увреждането си. Както, прочее, ще продължа да се шегувам и с наднорменото си тегло, плешивото си теме и късогледството си. Ще се шегувам, защото какъв избор имам? Да не се шегувам с увреждането си и да го оставя да ме победи? Или трябва да му се смея, или да му плача. Пък аз предпочитам смеха, за вас не знам. Затова ще продължа да сипя неща от този род - Знаете ли кой е моят архивраг? Кошчетата за отпадъци, които трябва да настъпиш, за да се отворят. Може и с тревога да констатирам, че съм остарял, понеже вече не ме държат краката, но стар или млад съм жив, защото докато се усмихваш на живота е сигурно, че го живееш.

Шегата с тъгата може да бъде проява на лош вкус, както една картина може да бъде нарисувана грозно. Но това, че някой рисува грозно не значи да отменим изобразителното изкуство, нали? Това, че някой е вложил лоши чувства в една лоша шега не значи, че не трябва да се шегуваме. Прав е бил Радой Ралин, когато е казал, че светът е оцелял, защото се е смял. Имаме право да се смеем, имаме право да се радваме на живота. Имаме право да излезем на терасите си и да свирим на китари, имаме право да пускаме шеги в социалните мрежи, имаме право да отнемем страха от злото, което ни заобикаля и да му се присмеем. Без да подценяваме вируса, без да пренебрегваме сигурността си, но и без да забравяме, че сме хора и докато сме тук имаме право да се радваме на живота.

Знам, че сега ситуацията изглежда мрачна. Знам, че не е приятно да се затваряме в домовете си. Знам какво е да те е страх за възрастните ти роднини. Знам какво е да не можеш да виждаш близки, роднини и колеги. Но и това ще мине. Животът винаги намира начин. Преживели сме какво ли не, ще преживеем и този пуст вирус. Защото, вижте, животът си струва да се живее. В него има много отчайващи събития и мрачни житейски ситуации, в това няма спор. Но има и много неща, за които си струва да преминем през всякакви изпитания. Ще мине карантината, ще мине извънредното положение, ще се върнем в заведенията, парковете и по улиците. Ще черпим отново от живота с пълни шепи. Защото колкото и да е мрачно, колкото и да е страшно, не трябва да позволяваме да спрем живота в страх от смъртта. Поводи да се струваме винаги ще има, поводи да тъжим или да изпадаме в униние - също. Вчера е било война, днес е коронавирус, утре ще е нещо друго. Но ако се посмеем чистосърдечно и се пошегуваме от сърце, животът ще стане по-хубав. Присмейте му се на тоя тъп коронавирус. Защото може да ни е затворил у дома, но не ни е победил. Нали?