Откровен разговор с видната поетеса за живота, любовта и звездните срещи

- Госпожо Стефанова, помните ли думите “свободна, непримирима, стихийна”, казани за Вас от Павел Матев? Какво е виталността, когато зад гърба на един поет тежат три епохи?

- Слънчеви думи, които никога не залязват. Не знам коя неведома сила ми помогна да бъда така свободна и непримирима, участник, свидетел на съдбовни събития, поврати. Винаги покрай, вътре, в сърцевината, в дълбокото, в отчаянието, в надеждата, в мечтата, в болките и в бурите на времето.

- Какво промени в характера Ви новият век?

- Поезията, по думите на Сартър – това е да печелиш, когато губиш. Никой не го е казал по-вярно и по-силно. Точно в бездната от загуби, в драмата на моя народ, в годините, натежали от болка, гняв и обич, се появиха моите нови книги с поезия и проза – една друга Аз. Получих това, за което живея.

- И днес не спирате да пишете – поезията Ви продължава да носи напрежението на световните катаклизми и на родните проблеми. Ще успеят ли новите поколения да преодолеят наследените противоречия?

- “Има ли троскот – има Господ” – това ми каза един селянин, който чистеше лозето си. Не е ли обратното, възкликнах? Той поклати глава. И се замислих. За нас, за нашата задушена от троскот страна. Прав е народът. Троскотът иска яростна съпротива, борба, нечовешки усилия. За да успееш. Това страшно предизвикателство – искам да вярвам – ще завладее умовете на новите поколения. Има ли борба за живот, има Господ, има победа. Мартин, моят правнук, вече тръгва на училище. А с него тръгва на училище и България – с първия буквар. И моята благословия – с тях.

- Как България се позиционираше в света през 80-те години, когато Вие бяхте председател на Българския П.Е.Н.?

- Навярно е трудно да се повярва, че в онова разделно време културата на нашата страна получаваше високи оценки и възторжени слова. Всичко и до днес е живо в моите беседи с именити писатели от пет континента и кореспонденцията ми с тях. Голяма част са събрани в книгите ми “Свят в 33 лица” и “Топлина в 20 под нулата”. Те са едно от безспорните доказателства, че нашата култура беше в духовно съзвучие с Изтока и Запада.

- Има ли случай, който особено Ви е развълнувал по това време?

- Няма да забравя как в основния си доклад пред конгреса на П.Е.Н. в Маастрихт генералният секретар Александър Блок разказа за гостуването си в София, за приятелските си срещи в древния и красив град. “Бях в София, в книжарницата на Съюза на българските писатели. Вие знаете, че аз съм обиколил целия свят. Но, скъпи колеги, никъде не съм виждал по-оригинална, по-прелестна и новаторска книжарница, както тази в София. С прекрасни томове от българската и световна литература. В нея има малка галерия, малко кафе за срещи между писатели и приятна творческа атмосфера. Прекарах незабравими часове сред моите приятели и българското гостолюбие.” Слушах тези думи с благодарност и възрадвана душа. На следващия ден в Брюксел по време на конгресната програма се състоя моя авторска вечер – в пълно съзвучие с щедрите думи на Александър Блок.

- През последните месеци отново се заговори за Сергей Антонов. Разкажете за Вашите преки инициативи по повод този скандал.

- В разгара на тежките обвинения бях в Дакар, Сенегал, на П.Е.Н. конференция. Висеше черна сянка върху името на Сергей Антонов, обвинен в покушение срещу Папа Йоан Павел II. Бях разтърсена от грозните нападки срещу невинния Антонов. Леденият климат смразяваше писателските ни отношения и в горещия Сенегал. Имах трудна задача. Но голямата истина беше на моя страна. Потърсих най-силни доводи и факти. Пламнах от вълнение, когато председателят на П.Е.Н., големият английски романист Франсис Кинг, с убедително слово застана на моя страна. Блестяща защита на България! Най-авторитетната писателска организация в съдбовен момент беше с нас. И Леополд Седар Сенгор – президент на Сенегал, поет със световна слава, щедро ни подкрепи.

- Коя от срещите Ви с Булат Окуджава и до днес Ви вълнува?

- Това стана, когато се появи поетът-театър. Младо поетическо поколение смело пълнеше стадионите – Евгени Евтушенко, Булат Окуджава, Роберт Рождественски... Тръгнах за Москва с надежда да съпреживея тази невиждана победа на поезията, завладяла дори “Лужники”. Но закъснях. Полетът беше отменен. Пропуснах най-желаната вечер на Булат Окуджава. Обади ми се учителят на три поколения поети – Павел Антоколски. Защо закъсняхте, Москва не е виждала такова чудо. На следващия ден той се обади отново. Елате днес в дванадесет часа в Дома на литераторите, в стаята с пианото. Влизам, посреща ме самият Окуджава. Не можех да повярвам. Той ще изпее за мен някои от най-силните си песни, които е пял вчера на стадиона. Онемях. Наистина ли? Но Булат вече настройваше китарата. Всичко беше за първи път. Щедрият жест, обичаният поет, песните плачеха в душата ми. Той пееше така, както е пял пред многохиляден стадион. Само истински поет и човек можеше да направи това, след като на раменете му са крилата на огромна слава.

- Завършила сте известната едногодишна Писателска програма в Айова, САЩ. Въпреки всичко, което ни разделяше по време на Студената война, намерихте ли допирни точки с американските интелектуалци?

- Сега, когато се връщам назад, осъзнавам, че една територия, в която не проникваше студ, беше Държавният университет в Айова Сити. Самата Международна писателска програма – чудодеен остров, в който бяхме приятели и само приятели. Тогава, в началото на 80-те години, очаквах, че и в Айова ще усетя проклето ледено дихание. Но бях в дивен оазис на творчество и дружелюбие. Работни срещи, дискусии, авторски вечери, изследователска работа, сериозен обмен на идеи. На моите вечери идваха студенти от различни факултети, задаваха въпроси, слушаха стихове. Творческият диалог с американските писатели и колеги от целия свят продължи в постоянната ни кореспонденция като безценно професионално богатство.

- А любовта? Коя е “Другата в мен”?

- Тази, която не ми дава покой. Не мога да я обуздая, да я вразумя. Моля я – престани, късно е, не ставай смешна! А тя, другата в мен, отново алчно свободна, ненаситна, влюбена. Когато разумът казва “Не”, тя прави обратното. Много по-дръзка и откровена, не можах да спра стихиите, които я повличат, думите, които са изречени не за първи път: “Дори и да призная, че се отказвам от поривите на кръвта си и виното на любовта – дано никой не повярва.”

- Вашите приятелства с легендарни имена от световната култура са събрани в книгата Ви “Моят луд век” – една невероятна палитра – от Булат Окуджава през Амрита Притам и Петър Увалиев до нашите класици – Емилиян Станев, Йордан Радичков, Тончо Жечев. Бихте ли споделила една от случките, която е неизтриваема в съзнанието Ви?

- Често се връщам към нашата обща съдба с Амрита Притам. С голямата индийска поетеса сме разделени от огромни разстояния, различни култури, душевност, история, вековни традиции. Словото ни е родено в два различни свята. И аз се питам: как тя откри себе си в моята поезия? И как аз – своята съдба, гняв и болка в нейните стихове? И днес търся отговор. В Делхи Амрита откри премиерата на моята книга “Има и няма” в превод на хинди. В залата – писатели, литературни критици, художници, студенти. Вълнувах се. Индия изостри моята чувствителност. Амрита ме покани да й гостувам. Сред жасминови ухания я попитах – не сме ли много уязвими, лесно раними в този век на груби финансови интереси, морална деградация, на човешка бедност и страдания? Тя поклати глава, всички мои книги са съпротива чрез словото. Раними – да, но това не е слабост, а сила. Така е и при теб. Казах є, че има теми, в които ни изгаря страшна болка. Това е “Разделената земя”. Аз идвам от Балканите, които познават тази трагедия до кръв. А нейните стихове за Пенджаб, за разделената земя, останала чужда. Защо е всичко това? Защо едни и същи страшни въпроси обгарят поезията ни – и твоята и моята? До днес оставам в нейната разплакана прегръдка, в поезията, която ни свърза завинаги.

- Могат ли да имат значение културата и международните писателски връзки за решаване на проблеми между две страни?

- В Никозия, Кипър, председателствах конференция на ЮНЕСКО и П.Е.Н. Темата беше “Поезията. Хуманизмът. Бъдещето”. Преди закриването домакините дадоха вечеря. На една маса седяхме с председателя на Китайския П.Е.Н. След дълги разговори, той ми предаде покана да гостувам в Пекин и Шанхай. Не можех да повярвам! Двадесет години бяха прекъснати всички международни, политически, икономически и културни връзки с Китай. Каква ти покана! В София забравих за нея, но внезапно се оказа, че трябва незабавно да я приема. Било им известно, че съм и зам.-министър на просветата, т.е част от правителството. Не знаех, че тази малка крачка на българските и китайските писатели ще бъде голямото начало на нова епоха между нашите две страни през 1982 г. В Пекин получих името “Първа лястовица” и така ме наричаха дълги години милите китайски приятели. Бях първият председател на първото Българо-китайско дружество. Случи се това, което цели двадесет години беше немислимо.

- Каква е “Япония без кимоно и ветрило”?

- Магията Япония за мен беше Световното изложение “Експо’70” . Тя ми позволи да вляза в утрешния ден. Космически чудеса, далечни от нашите делници. Фантастични открития, непостижими за нашия разум. Беше главозамайваща крачка към непознат още свят. Всичко това събуди огромен интерес към моята книга “Япония без кимоно и ветрило”. За нея пред книжарниците се виеха опашки. Но да призная най-поразителното от същата Япония бяха живите и топли вековни традиции. В душата ми оттогава до днес се събуждат мили и забавни случки.

- Бихте ли споделили някои от тях?

- Въпреки категоричната забрана – като висше изключение – ми беше разрешено да бъда на вечеря в Дома на гейшите заедно с Йордан Радичков, Георги Джагаров, Светлин Русев, Павел Писарев. За всеки от гостите бе определена по една гейша. Само ние с Данчо Радичков щяхме да имаме обща. И тук всеки друг щеше да се разсърди , но не и Данчо. Той само мило се усмихна. Като пъстра птица Танако кацна между нас двамата. Налива ни саке, учи ни как да държим пръчиците, докато други красиви момичета свиреха и танцуваха. Знаех, че гейшите се славят със своята художествена култура, владеят красотата на словото, знаят стихове. А сега Танако само се усмихваше и ни поднасяше ново ястие. До всеки от приятелите ни по една гейша. Чувствах се виновна. Но внезапно Данчо каза: “Няма ги думите.” Нямаше това, с което гейшите се славят. Заговорихме за Родопите. Той ми напомни за чудесната дроб чорба в ония села край границата, за баклавата. После погледа Танако и повтори – там е работата, че ги няма думите. Усмихнах се. Вече не чувствах вина. Нямаше какво да делим със скъпия приятел. Нямаше я красотата на словото, душата на думите.

- Какъв съвет бихте дали на политиците?

- На България са й нужни личности, готови на саможертва, високообразовани, безкористни, блестящи умове. Никой не е давал съвети на тези, които написаха велики страници в нашата история и култура.

Нашият гост

Лиляна Стефанова е родена в София, в семейство на учители. Завършва ЛИ “М. Горки” (Москва). Специализира в Лондон и в Държавния университет в Айова, САЩ. Авторка е на над 60 книги с поезия, проза, есеистика, творби за деца. Нейни стихове са преведени на 31 езика, общият тираж на книгите є надхвърля един милион екземпляра. Изнася авторски рецитали в Индия, Великобритания, Русия, Сърбия, Чехия, Алжир и Полша. Най-известните є книги са: “Обич и мъка”, “Една есен в Америка”, “Вулканите на Мексико димят”, “Душите ни са заедно”, “Пиша – значи обичам”, “Япония без кимоно и ветрило”, “Болка на глас”, “Бях – за да бъда”. Излязоха 6 тома с избрани нейни творби (ИК “З. Стоянов”). Автор е на автобиографичния роман “Моят луд век” (2016). Била е зам.-гл. редактор на сп. “Септември”, основател и гл. редактор на сп. “Обзор”, което излиза на английски, френски, испански и руски език. Зам.-кмет на София по културата, зам.-председател на СБП, зам.-министър на просветата, гл. редактор на в. “Литературен фронт”, председател на Българския П.Е.Н. Участва в световни писателски форуми и конгреси на П.Е.Н. и на МАЛК в Ню Йорк, Токио, Париж, Лондон, Брюксел. Член на СБП. Носителка е на престижни национални и международни награди.