Въпросът е кой ще клекне - ние или сърбоманската върхушка в Скопие 

Македонското общество от момента на своето изкуствено създаване живее в една непрекъсната криза на идентичността

Една трета от днешното българско население е с живи родови връзки с нашите братя 

След изборите през ноември у нас, въпросът за приемането на Република Северна Македония в Европейския съюз, се очаква да навлезе в своя решителен етап. Това обаче, може да се случи само при едно условие - ако България е съгласна и вдигне ветото си.

Натискът над страната ни, според запознати е жесток, а не трябва да имаме и най-малкото съмнение, че с приближаването на края на словенското председателство на ЕС, той ще става все по-силен, тъй като геополитическият императив е ясен - Македония трябва да бъде интегрална част от Европейския съюз, както и от всички останали политико-икономически структури на колективния Запад.

Все повече стават гласовете на редица политици и държавници от страни членки на ЕС, както и отвъд океана, въпросът да бъде решен час по-скоро. В крайна сметка, той ще бъде решен - това е сигурно. Въпросът е как!? Македония да бъде част от ЕС, е нещо, което принципно не влиза в противоречие с българските национални интереси, дори напротив, но истински важното за нас е, при какви условия ще се случи това.
Става дума за много тънка дипломатическа игра, за война на нерви и изтощение. В някакъв момент, някой ще мигне пръв и мандалото ще хлопне. Тогава вече няма да има връщане назад. Въпросът е, кой ще клекне - ние или сърбоманската върхушка в Скопие.

В рамките на целия този процес се прокрадва и един много подвеждащ либерален сюжет, който най-общо има за цел да ни внуши, че времената на битките за Македония са в миналото. Дайте да гледаме в бъдещето. Нека изградим общата си европейска съдба, тя ще реши всичките ни проблеми. Не можем, и няма как да използваме привилегированата си позиция в тези преговори, за да постигнем реванш за загубените войни - това е нереалистично и неетично, според въпросния либерален наратив. Така ли е настина, обаче?

В класическото си произведение - „За войната“ (Vom Kriege), Клаузевиц извежда тезата, че войната е продължение на политиката с други средства. Иначе казано, естественото състояние между народите не е мирът и взаимното разбирателство, а постоянното противоборство, което в зависимост от историческите обстоятелства има и различни проявни форми. Войната е само една от тях. Дали със средствата на дипломацията или по пътя на въоръжения сблъсък - в конкурентното общение между народите и държавите, спечелили и загубили винаги ще има.

В рамките на 20-ти век, България води 4 истински пълномащабни войни за Македония, давайки близо 250 000 хиляди жертви. За съжаление, те не доведоха до желания резултат, а от трите дяла (Пирински, Вардарски и Егейски) на географския район Македония успяхме да задържим само най-малкия - Пиринският (днешна Благоевградска област). И, макар че признахме всички военни поражения, нито веднъж не капитулирахме политически. Нито веднъж не клекнахме пред наглите претенции на съседните държави и подкрепящите ги Велики сили, че в тези райони живеят всякакви други хора, но не и българи.

Единственото изключение в тази линия на поведение на страната ни е непосредствено след 9-ти септември 1944 г. с непростимото национално предателство на Георги Димитров и ръководената от него Българска комунистическа партия, когато насила караха хората от Благоевградския край да се пишат македонци. За щастие, тази политика - продукт на коминтерновските кадри начело на БКП, трая само няколко години и беше изоставена след разлъката между Сталин и Тито. Нещо повече, в десетилетията след това българската компартия успя да ревизира своята политика, която еволюира от откровено национално предателство до открит антимакедонизъм и националноотговорна позиция по македонския въпрос.

Днес България води открита политическа и дипломатическа война по въпроса за историческата истина за Македония. Да, оръжията в момента мълчат, но официалната позиция на страната ни не е помръднала и на йота от времето на войните за обединение - Македония е българска земя! 
Защо е важно да победим в тази война, налагайки собствения си исторически прочит? 

Защото, това не е война за миналото, а за политическото бъдеще и принадлежност на географския район Вардарска Македония, на чиято територия днес се намира абсурдното държавно образувание Република Северна Македония.

Още със създаването си беше ясно, че независимата македонска държава е исторически нежизнеспособно формирование. Само 10 години след създаването си в нея избухна гражданска война, която я раздели етнически и на практика ликвидира унитарния u характер.

В допълнение към това, македонското общество от момента на своето изкуствено създаване живее в една непрекъсната криза на идентичността. Първо беше „славянският“ период, започнал със създаването на Социалистическа република Македония (СРМ) в рамките на федеративна Югославия и продължил до независимостта през 1991 г. Неговият единствен замисъл беше да подчертае етническата и историческа близост с Белград в противовес на „татарите“ от Изток. Веднага след това започна процесът на т. нар. „антиквизация“, който достигна своя връх в периода на управление на Груевски и намерил своя най-абсурден израз в гротескните строежи на паметници и сгради в централната част на Скопие. След края на ерата „Груевски“ тази поредна теория за произхода на населението в Македония е във видимо отстъпление, не поради друго, а най-вече, заради пълната си несъстоятелност. Истината е, че се намираме в началото на процес по отварянето на бездна в съвременната македонска душа, без да е съвсем ясно, какво точно ще я запълни.

Въпрос на време е разпадните процеси в западната ни съседка да надделеят, а територията u да бъде сервирана под формата на блюдо на геополитическия бюфет. Не случайно, в последните години множество представители на сериозни международни фактори и тинктанкове говорят съвсем открито за преразпределение на Македония между нейните съседи. Някои от тях включват България в подялбата, други обаче - не.

Нашата политическа класа следва да разбере нещо много важно - моментът е съдбовен, а шансът исторически. И тук не става въпрос толкова за емоционални категории като национална чест, историческо достойнство или друго от този род, а за нещо далеч по-сериозно. Става дума за изходните позиции, които страната ни ще заеме, когато въпросът за бъдещето на територията, върху която се простира днешната държава Република Северна Македония бъде поставен отново на масата. Залогът е ни повече, ни по-малко запазването на шансовете ни за бъдещо обединение с нашите братя от Повардарието, отново в единна държава с името България.

Ако сега се огънем и допуснем нереформираната и изградена на изцяло антибългарска основа „македонска идентичност“ да влезе в ЕС като пълноправен член, каузата „Македония“ ще бъде похарчена, без никаква възможност да повдигнем отново въпроса в бъдеще. И за това виновни ще си бъдем ние, защото ще бъде в резултат от нашето собствено съгласие и признание. Допуснем ли го да се случи, ще ни бъде постоянно напомняно, а Македония ще остане за България затворена страница, и то завинаги.

Дано политическата ни класа осъзнава, че това не е обикновен външнополитически въпрос, пък бил той и малко по-чувствителен. Една трета от днешното българско население е с живи родови връзки с нашите братя, отвъд река Брегалница. Македония е крайъгълен камък на идеала ни за национално обединение, без който българският национален проект никога няма да бъде завършен.

Това обаче е също така въпросът за възможността България да бъде отново субект на общоевропейската политика и архитект на собствената си историческа съдба, която не е и никога няма да бъде заключена единствено и само в тези 111 000 кв. км., които обитаваме днес.
Затова, нека да е ясно - всеки компромис с македонизма, всяко отстъпление от вече заявените от страната ни позиции, ще бъде равно на капитулация и национално предателство! 
Петата война за Македония е в ход - нито крачка назад!