- Г-н Килгариф, вие сте генерален секретар на една от най-големите холдинг групи, които се занимават с производство на луксозни стоки - Richemont. Разкажете повече за компанията.

- В Richemont работят близо 29 000 души. Портфолиото ни с инвеститори е много дълго. Работим с производители на луксозни марки дрехи, часовници, бижута. С две думи - с производители на красиви стоки. Някои от партньорите ни са Montblanc, Van Cleef & Arpels, Cartier. Разбира се, списъкът е дълъг. Фабриките са разпръснати из света, а централата на Richemont в Цюрих, Швейцария, се грижи те да работят. Не се намесваме в работата на бутиците, на производителите. Ние само координираме работата им и им даваме това, от което имат нужда.

Моята роля като генерален секретар е да се грижа за корпоративните връзки на фирмата със света - да координирам работата между фирмата и инвеститорите, да работя с медиите. Грижа се и за борда на директорите и администрацията.

Другата по-важна част от работата ми е да се грижа за корпоративната социална отговорност на фирмата. Това значи, че освен да бъдат добри производители, фирмите клиенти на Richemont трябва да са и социално насочени, да не вредят на околната среда. Когато става дума за Cartier например, моята работа е да се уверя, че диамантите и златото, които са произведени, идват от мини, които не са опасни за работещите, доколкото това е възможно.

Когато строим фабрика за производство на стоки, я изграждаме така, че да е с нулева енергийна консумация. Независимо дали е фабрика в Швейцария или магазинче в София или Хонконг - и двете сгради ще са енергийно независими, защото Richemont работи така.

- Какво Ви води в България?

- Краткият отговор е сватба на мой приятел - българин, с когото се познавам от Женева. Причините да се съглася обаче са много. Когато той ми съобщи добрите новини и ме покани на сватбата, не се поколебах дори за секунда и приех. Не познавам добре страната и културата, а това ми се видя чудесна възможност да се забавлявам, но и да науча нещо.

Другата причина е, че най-накрая ми беше даден шансът да посетя София - град, до който се опитвах да стигна преди 23 години с велосипед.

- Но?

- Историята е дълга и уверявам ви - интересна. Преди 23 години, когато завършвах следдипломната си квалификация и се готвех да започна работа като експерт-счетоводител към здравната система в Англия, реших да си дам почивка. Тогава бях на 27 години. Точно тогава се подписа Маастрихтският договор, който разби стените между страните в Европейския съюз. Затова си помислих, че това е много важен момент в историята на съюза и би било интересно да отделя 6 месеца, в които с колелото си да обиколя всички страни в Европа.

Избрах да тръгна от най-западната точка - Португалия, и да стигна до най-източната - Турция. Натоварих колелото си на самолет и заминах за Португалия, откъдето започна моето приключение. Всеки ден изминавах по 100 км с велосипеда си. Носех със себе си само една малка чантичка и един малък спален чувал. Бях пресметнал, че за да ми стигнат парите за цялата шестмесечна обиколка, трябва да харча по 20 евро на ден. Съвсем разумна сума. В държави като Германия и Франция обаче трябваше да спя под звездите, защото не можех да си позволя стая под наем или хостел. А когато можех да си позволя покрив над главата, трябваше да ям по-малко.

- И кога се озовахте в България?

- В България пристигнах в началото на есента на 1993 г. Тя бе последната държава от обиколката ми, преди да стигна до Турция. Затова и реших, че мога да си позволя да прекарам три седмици, в които да я разгледам, да посетя различни градове, както и да разбера какво е Европейският съюз за България. По това време страната беше някъде далеч в списъка с държави, които чакат да се присъединят към ЕС.

Пресякох Дунава и първата ми спирка беше Видин. Там се запознах с няколко студенти и успях да намеря общежитие, в което да преспя. На следващия ден продължих пътя си из страната.

Не си спомням точно как, но същата вечер приключи по следния начин - аз купонясвах с три циганчета някъде в северната част на Монтана. Помня, че си изкарахме добре. Направихме си скара, пяхме песни. Може би сме изпили по някоя и друга ракия. Не, сигурен съм, че пихме по няколко ракии, защото на следващата сутрин се събудих с махмурлук насред едно обширно поле. Приятелите ми от вечерта бяха все още там. Огледах се и започнах да търся вещите си. Колелото ми беше там - зарадвах се. Чантичката ми също. С трепет отворих, за да видя дали паспортът и парите ми са там. И те бяха! Преброих парите - бяха точно толкова, колкото трябваше да са. Оказа се, че съм изгубил само швейцарското ножче, но не си струваше да се ядосвам за него. Бях много благодарен на приятелите ми от вечерта - организираха страшна веселба, не поискаха нищо в замяна и уважиха личните ми вещи, не бяха взели нищо.

Сбогувахме се, изпих едно кафе и продължих приключението си. Имах 3 седмици преди да стигна до крайната точка на обиколката ми - Истанбул.

Спомням си, че беше хубава неделна сутрин в България през 1993 г. Слънцето грееше, а аз карах колелото. През този ден се събудих за втори път. Този път обаче не бях на поляна, а в болница.

- Какво се случи?

- Не съм сигурен, не си спомням добре. Знам, че семейство от Монтана ме е намерило на пътя. Целият съм бил в кръв, главата ми е била разбита. Те ме закарали до болницата в града. Мога да си представя, че не им е било лесно - аз съм бил в безсъзнание, трябвало е да натоварят и колелото...

От травмата на главата не си спомням почти нищо. Знам, че прекарах доста време в болницата. Те идваха да ме посещават, носеха ми храна. За няколко дни ме приютиха в техния дом и се грижеха за мен докато се стабилизирам. Дори ме закараха до летището, откъдето се качих на самолет за Лондон.

Оттогава минаха 23 години. През цялото това време ние поддържахме връзка. За всяка Коледа си изпращаме си картички, разказваме какво се е случило с животите ни чрез имейли на английски език. Съпругът и съпругата говорят само руски, но големият им син Тодор знае английски и пише и от тяхно име. Сега той живее в София.

Сватбата на приятеля ми беше една от причините да дойда отново в България. Другата причина бе да се срещна с това семейство.

- И през всичките 23 години не сте се виждали?

- Не сме. Прекалено много време мина. Когато се уговаряхме за срещата по телефона, Тодор каза, че е резервирал места в турски ресторант, защото баща му си е спомнил мечтата ми да посетя Истанбул. Не можах да повярвам, че след толкова години си е спомнил...

Приготвил съм им и малки подаръци. От Швейцария донесох шоколад. А специално на Тодор и баща му ще подаря швейцарски ножчета. Дано им послужат за техните лични приключения.

- Обиколката ви с велосипед е приключила в България. В крайна сметка отидохте ли до Истанбул?

- Да, години по-късно. Този път обаче не с колело, а със самолет. Изпълних и целта си да стигна до моста в Истанбул, който прекосява така морето, че от едната страна е Европа, а от другата Азия. Исках да застана точно на тази граница - с един крак в Европа и с един в Азия.

- Споменахте, че преди да се заемете с велоприключението около Европа, е трябвало да станете експерт-счетоводител в Англия. Сега обаче работите в Швейцария. Каква е историята тук?

-Любовна. По време на обиколката си срещнах момиче от Швейцария и се влюбихме. В продължение на години бяхме заедно, борейки се с много държавни граници. Тя дойде при мен в Лондон, но не бяхме доволни, затова заминахме за Швейцария. На мен ми трябваше работа и кандидатствах в Richemont. Оттогава минаха около 20 години. С нея се разделихме. Хубавото е обаче, че пак съм влюбен.

- Вече няколко дни сте в България. Какви са впечатленията ви за страната ни?

- Нямах възможност да разгледам много, но се радвам че дойдох. Покрай работата ми се налага да пътувам много и най-често пристигам в столиците на страните. Всички европейски столици си приличат, а в това число и София. Градът е хубав, хората са облечени добре, пътищата са същите като в Швейцария.

Успях да разгледам и малко от Пловдив. След сватбата на приятеля ми за гостите беше организирана туристическа програма. Разгледахме Стария град в Пловдив, отидохме и до Бачковския манастир. Впрочем, когато бяхме край Бачковския манастир, близо до него имаше ромски фестивал. Хората танцуваха, пееха. Изглеждаше много забавно. През ума ми мина да ида при тях и да се отцепя от туристическата група. Този път обаче си казах: „Матю, не! Последният път можеше да взимаш самостоятелни решения, защото беше сам, но сега си част от групата и трябва да останеш с нея“. И останах с нея.

ВИЗИТКА

Матю Килгариф е израснал в английския град Хейстингс. Завършил е международния бизнес университет Хълт със специалност „Икономика“. Следдипломната му квалификация е свързана с експертно счетоводство. До 1996 г. е работил за здравната система в Англия. След това се мести в Швейцария, където започва да работи в швейцарската холдинг компания Richemont като финансов анализатор. Паралелно с това завършва магистърска степен по бизнес администрация.

Пред 2007 г. е назначен за генерален секретар на Richemont, където работи и досега.