Да се отмени ли плоският данък

Чрез него по-голяма част от изработеното остава за човека, вместо да бъде преразпределено чрез бюджета

Досега ставката от 10% работи добре

В предишната ми статия изследвах някои от аргументите срещу пропорционалния данък. Сега ще разгледам още няколко такива. Те са следните: той не се използва в развитите държави, той е адекватен при други обстоятелства, данъците в България са ниски. Освен това ще покажа ролята и значението на този данък за държавния бюджет, които също подкрепят запазването на този тип облагане на личните доходи в България.

Аргументите против

Плоският данък не се използва в развитите държави

Това е вярно само по себе си. Само че фактът, че тези държави са постигнали високи доходи, не означава, че при тях понастоящем се прилагат най-добрите практики в абсолютно всички области. Нещо повече – тези страни са с развити икономики, но прилагането на високо и прогресивно данъчно облагане всъщност е един от факторите, които допринасят растежът там да бъде умерен и дори нисък през последните десетилетия. В периодите, когато икономическият растеж е бил висок, в тези държави данъчните ставки са били значително по-ниски и с по-малка разлика в ставките.

Освен това въвеждането на пропорционален данък представлява промяна на философията на облагане и изисква икономически ресурси и политическа воля. Първоначално е възможно приходите да се понижат, което би означавало по-висок бюджетен дефицит или по-малък излишък. При въвеждането му в България в период от няколко последователни години се реализира излишък в бюджета, което позволи преходната година да премине без сътресения за фиска. В повечето от развитите страни обаче в момента са налице дефицити, които намаляват склонността за провеждане на такива данъчни реформи. В стремежа си да балансират бюджетите си, те са склонни да увеличат данъчната тежест, което допринася още повече за забавяне на икономическия растеж.

Бил е адекватен при други обстоятелства

Няма обективен критерий, който да потвърди подобно становище. И преди, и след Световната финансова криза равнището на доходите в България има нужда да се доближава по-бързо до средното за Европейския съюз и за развитите икономики. Това се случва най-вече чрез повишаване на производителността – тоест полагане на повече труд, натрупване на капитал чрез инвестиции, по-висока квалификация на хората и подобряване на взаимодействието между тези фактори чрез иновации и технологии.

Ниският и плосък данък помага това да се случи, тъй като чрез него по-голяма част от изработеното остава за човека, вместо да бъде преразпределено чрез бюджета. Правото да се черпят плодовете на собствения труд и възможността да се избере по какъв начин да се използва реализираният доход представляват средствата за най-ефективно задоволяване на нуждите на отделния човек, без да разчита или налага някой друг да работи вместо него. По-голямата стопанска свобода е важна и в периоди на растеж, и при спад на икономиката.

Данъците са ниски и затова приходите не са достатъчни

Има множество примери за неефективност на държавните разходи, които водят до незадоволително качество и количество на получаваните публични услуги. Държавата не се справя както с основната си функция – защитата на живота и собствеността на гражданите, така и с почти всички останали. Съпоставката на плащаните данъци и получаваните срещу тях блага показва, че всъщност в България данъчните ставки са високи. Всъщност необходимата промяна е не повишаване на данъците, а държавата да подобрява системите си, така че да предоставя по-високо качество на услугите, включително защита на вътрешния ред и сигурността, образование, здравеопазване, социална закрила и т.н. Това би повишило стимулите за хората да укриват по-малко доходи и да плащат повече данъци при настоящите ставки.

Аргументите „за“

Пропорционалният данък и държавният бюджет

От гледна точка на държавата също са налице предимства от прилагането на нисък и пропорционален данък. Тъй като данъчната ставка не се повишава с декларирането на допълнителен лев доход, стимулите за избягване на данъчно облагане намаляват. Това означава, че мерките, които държавната администрация трябва да предприема за запазване и увеличаване на събираемостта, не стават по-сложни за изпълнение и съответно не оскъпяват процеса на събиране. Тоест от гледна точка на разходите за администриране плоският данък има предимство спрямо прогресивния.

Освен това в този случай се разчита на по-широка база, тоест по-голям брой данъкоплатци. Това прави данъчната основа по-слабо променлива при неблагоприятни обстоятелства. Така прогнозирането на приходите става по-лесно, а освен това спадът им при криза е малък. Например, през 2009 г., когато Световната финансова криза повлия най-силно върху българската икономика, данъчните приходи се понижават с 9% спрямо предходната година (с почти 2 млрд. лв.), докато приходите от данъка върху личните доходи нарастват с 4% (с почти 80 млн. лв.). През 2010 г. въздействието на кризата продължава. Данъчните приходи спадат допълнително с 5,7% (с 1,16 млрд. лв.), докато спадът при данъка върху личните доходи е едва 1% (с 20 млн. лв.). Така чрез въвеждането на пропорционален данък от 10% държавата успява да се предпази частично от още по-значително понижаване на приходите през най-тежките години на кризата.

Освен това, въпреки същественото понижаване на ставката, значимостта на данъка върху личните доходи като приходоизточник за бюджета нараства. Преди въвеждането на пропорционалния данък (2007 г.) приносът към общите данъчни приходи е 9,4%, а в предходните години е дори по-нисък. След данъчната реформа единствено през 2008 г. този дял е по-нисък (8,9%), докато стойността му през останалите години надвишава 10%, докато през 2017 г. вече е 11,3%. Приносът за това е както на по-високите номинални доходи в страната, така и на по-малките стимули за избягване на облагането, които водят до деклариране на по-близки до реалните доходи. Това е индикатор, че всъщност укриването на данъци намалява поради наличието на пропорционален и нисък данък.

Пропорционалният данък върху личните доходи трябва да се разглежда като елемент от облагането на труда и общата данъчна система.

Облагането на доходите от труд включва и осигуровките – за пенсии, здравеопазване, безработица, професионално заболяване и трудови злополуки, за общо заболяване и майчинство и т.н. Те се определят като процент спрямо осигурителния доход, който през 2018 г. варира между минималния и максималния праг от съответно 500 и 2 600 лв. месечно. Това означава, че ако доходът на човек е в тези граници, ставката по осигуровките е еднаква по размер. Ако обаче доходът е по-нисък от минималния праг, ефективната ставка спрямо него става по-висока. Ако доходът е по-висок от максималния праг, ефективната ставка спрямо него е по-ниска. Тъй като с нарастване на осигурителния доход се наблюдава понижаване на средната ставка, то при облагането с осигуровки ставката е регресивна.

Например, при доход от 400 лв. осигуровките се изчисляват спрямо минималния праг от 500 лв. и са в размер от 164 лв. общо за сметка на работодател и работник. Това означава, че средната ставка в такъв случай е 41%. Ако доходът е между 500 и 2 600 лв. включително, средната ставка е 32,8%. Например, при 1 100 лв. (приблизително колкото е средната заплата за страната), осигуровките са 360,8 лв., т.е. 32,8%. Ако доходът е 4 000 лв., осигуровките са 852,8 лв., тоест ставката е 21,3%. Тези примери показват, че действително осигуровките представляват регресивно облагане спрямо размера на дохода. Тоест те са факторът, който определя различното облагане на доходите от труд, а не данъкът върху личните доходи.

Облагането на потреблението с данък върху добавената стойност също е пропорционално, тъй като ставката е еднаква за почти всички стоки и услуги. Много често погрешно се твърди, че ДДС е регресивен данък. Основата за облагане обаче е потреблението, а не доходът. Ако човек си купи стока с цена 100 лв. без включен ДДС, той плаща данък от 20 лв. и той представлява точно 20% от цената без ДДС. Данъкът е върху потреблението, тоест върху изразходването на дохода, а не върху генерирането му. Освен получаването на приход за държавния бюджет, което е основната функция на данъците, чрез по-високото облагане на потреблението то се дестимулира за сметка на спестяванията.

Като цяло системата в България е за ниски данъци върху личните доходи и върху печалбата, но не и осигуровките, докато данъците върху потреблението са високи. Само че, след като всички останали данъци са пропорционални, тогава защо личните доходи трябва да се облагат по-различно? Всъщност за това липсват убедителни икономически аргументи. Освен това плоският данък постига целите си – предвидимост и растеж на приходите, по-ниски разходи за администриране и съобразяване, по-малък стимул за укриване на доходи и за предпочитане на почивка вместо работа. Следователно пропорционалният данък със ставка 10% работи добре. А когато един инструмент работи добре, той няма нужда да бъде поправян.