Ани Владимирова: Притежанието може да ни направи радостни, но не и щастливи

Има хора, които изразяват любовта си чрез вещи и търсят обичта чрез тях, възмущава се психоложката

Ани Владимирова е родена на 6 април 1967 г. Завършила е две висши образования в СУ „Св. Кл. Охридски” – „Психология и педагогика” с втора специалност „История”. Има над 10-годишна практика в областта на практическата психология. Шест години практика като детски психолог, през които създава авторската си програма за промоция на психично здраве при деца 6-11 г., по която и в момента се работи в някои софийски училища. Пет години като фирмен психолог, където създава система от обучителни тестове за различни професионални умения, трейнинги за развитие на комуникативни умения, акцептиращо поведение и решаване на конфликти. През цялото това време успоредно работи психологически консултации с клиенти и създава голяма база от данни за личностни качества на различни видове кадри при подбор. Тя е създател на първия сайт за онлайн психологически консултации и терапия.

Г-жо Владимирова, материалният и комерсиален свят, в който живеем, влияе ли на психическото ни здраве и на отношенията помежду ни?

- Влияе дотолкова, доколкото го допусне самата личност. Тук се сещам за притчата за човека, който намерил една торба с жълтици, огледал се и като видял, че няма никой, гушнал я и си казал: „Най-после си имам нещо мое!”, а торбата си рекла – „И аз!” Но е лесно да се каже „доколкото го допуснем”. Децата започват да се сравняват още в детската градина, а по-осъзнато в училище – в последно време се сравняват по технологии - какъв телефон, какви са възможностите му и колко струва. Сравнението е един от начините за изграждане на самооценката и пряко влияе върху нея.

- Смятате ли, че човешкото око става все по-алчно?

- Човешкото око е бомбардирано от стимули. Те са все по-силни и по-насищащи. В това е бедата. Толерансът расте и всички сетива, не само окото, търсят ново усещане, ново притежание. Огромният проблем е пренасищането и стимулното изчерпване. След един етап има само търсене и постоянна празнота и неудовлетвореност.

- Щастието и притежанието заедно ли вървят за съвременния човек?

- Още Ерих Фром е написал забележителния труд „Да имаш или да бъдеш” . През последните години има ново течение, в което хората искат да бъдат, но им е трудно да намерят алгоритъм за това. Искат простичък живот, без много вещи или номадско съществуване, търсят духовни практики. Тук в България тази тенденция е още като дърво без корен, защото преди време хората чакаха с години за кола, за оборотно жилище, с връзки да си купят плат или печка. После да имат повече стоки от чужбина и да показват заможност чрез ремонта на апартамента, часовника, почивката или колата. И да - притежанието може да ни направи радостни, но не и щастливи.

- Кога един човек се насища на вещите и разбира, че те не му носят никакво удоволствие и не го правят истински щастлив?

- Има хора, които не могат да достигнат до това прозрение. Те изразяват обичта си чрез вещи и търсят обичта чрез тях. Това е много по-рано застинала в развитието си организация на личността. Не случайно децата в ранните си етапи на развитие искат да пипнат всичко, да го смачкат, да го опитат, да не го отстъпят. Вещите са сигурност. За да излезеш от всичко това е нужно да преживееш коренна промяна. Понякога това е криза, болест, ново място, което повлиява силно, емоция към човек. Обикновено загубите действат опустошително и тогава осъзнаваме ценността на нематериалното.

- Интернет улесни общуването, като го направи достъпно по всяко време, от всяко място и по различни канали. Отрази ли се това на качеството на общуване и как?

- Младите хора все по-малко говорят с глас. Те пишат постоянно и така създават илюзията за вечна свързаност и присъствие. Съответно все повече отсъстват лесни планове за случване помежду им. Ангажимент в истинския смисъл на думата, към другото човешко същество, сякаш отпада. Все повече хора се оплакват, че контактите постоянно им се размиват, че нямат никаква сигурност в поведението на насрещния, че всичко се променя за минути, че самите те се пазят от категоричност. Когато нещо ти е на една ръка разстояние и може да е постоянно заменяемо и дублирано, то няма как да го поставиш в графа отговорности. Аз обаче смятам, че това е ранен етап от развитието на нов тип свят. Както навремето работниците са чупели машините, отнели им работата, така и ние днес се оплакване от новия тип личности, които растат. Сигурна съм, че този вид общуване рано или късно ще ни накара да сме автентични, защото нуждата от „игри” ще загуби смисъл в света на безгранично въображение.

- Има ли противоречие във факта, че хората живеят все по-отчуждени в реалния живот и все повече в общност в социалните мрежи?

- Хората са отчуждени, много от тях не могат да си обяснят причините за това, а в мрежата можеш да си създадеш нереалистичен, желан образ, който да „компенсира” дефицитите ти. Виждам семейства, които греят с усмивки на коледните си фотосесии, а всъщност са раздирани от противоречия и неразбирателства. Двойки, прегърнати на слънчев екзотичен остров, но с дълбоки проблеми, които се опитват да изтласкат с показност. Социалните мрежи пресъздават потребността от принадлежност и приемане. Затова хората, които са все по-заети, устремени, индивидуалисти, пътуващи, намират бързо този съвременен вариант на социалната група. Разликата е, че там можеш да излезеш, да влезеш, да имаш всякаква роля. На живо преценката и отговорността е друга. Но аз пак си запазвам вратичка за бъдещето! Логично е, когато времето и пространството се компресират до такава степен (миграция, бързи решения чрез технологиите) да не можеш да отделяш толкова време за опознаване и ориентация. Мисля, че просто с времето ще се научим къде „да забързваме” и къде „да забавяме” времето за контакт.

- Повечето хора днес държат телефона до себе си денонощно и са непрекъснато в режим „готов за общуване”. Как се отразява на психиката това ограничаване на уединението?

- Омързеляващо, защото преди, ако искаш да видиш някой приятел, да споделиш с него, ставаш, обличаш се и отиваш до тях, планирате си среща, излизате и се разхождате. Има реално физическо действие. Сега всичко е бързо. Ще обрисувам типажа - хора, които постоянно скролват и чакат звуковия сигнал на поредното съобщение, поглеждат с нетърпение екрана, после с напрежение, най-накрая, ако липсва отговор или активност, лесно стават тревожни и неспособни да управляват ситуацията. До телефонния невротизъм се стига лесно. Но пък е обяснимо за хората в активна възраст – те трябва да „плуват” в потока от променяща се информация, за да не „потънат” и изпаднат от битието. Според мен е важно да се специфицира това движение в информационния поток възрастово. За децата е важно да не измести физическата активност и развитие на анализатори и познавателни процеси.

- Трябва ли да пазим децата от технологиите и няма ли опасност опитът за предпазване да ги превърне в аутсайдери?

- Технологиите са нож с две остриета. Те променят сетивността на децата. Изцяло ангажират интензивно зрителния и слуховия канал, а тактилното отпада. Дават готова информация и стимули, любопитството е пасивно. Слагат рамки на фантазията и провокират ограничени нейни продукти. Децата поглъщат всичко пасивно и практически блокират. От друга страна няма как да ги ограничим категорично, защото действително ще се превърнат в „глупците” на класа. Нужно е децата да се насочват към полезно действие: как да учат и да намират информация, как да опознават новите технологични професии. И да има паралелен живот със спорт, помощ в битовите обстоятелства у дома, учене на труд и емоционално опознаване у дома.

- Социалните мрежи са новите модерни зависимости за младите хора. Ако доскоро в обществото се говореше за наркозависимост, днес спокойно можем да говорим за киберзависимост. Какво е вашето мнение по въпроса?

- Има реална зависимост от виртуалното пространство. Но не бива да се забравя, че зависимостта се появява да запълни друг дефицит в живота. Тя се базира на промяната в биохимията. В мрежата като в казино човек може да получи вълнение, очакване, признание, а оттам илюзорно приемане, любов, внимание. Всичко! Съвсем реално виртуалното изтръсква от нас адреналин, норадреналин, допамин... После търсим всичко това отново и отново, защото действията, които ни го дават всъщност са много прости. Само един клик и малко щракане по клавиатурата. Това пристрастяване е по-трудно осъзнавано за разлика от хазартната зависимост (където реално потъваш с пари), алкохолната (при която отново има финансови загуби, но и също така близките бързо виждат проблема и реагират) както и при наркотичната. Трудността идва от масовостта на пристрастяването.

- Може ли да се преодолее тази зависимост без намесата на специалист?

- Само ако в живота на човек се появи много по-силен стимул, който да го дръпне и да провокира в него желание да не го изпуска. Често обаче това е до време и пак се влиза след угасването на стимула в сходна зависима ситуация. Трудно е, защото както посочих по-горе има биохимични процеси, изграждане на много силен поведенчески стереотип и не рядко зависимостта от виртуалното е защитен механизъм.

- Вие сблъсквали ли сте се с подобни случаи в практиката си?

- Да. Твърде често, предвид факта, че www.e-therapy.bg работи именно в тази територия. Имали сме случаи на партньори и от двата пола, които буквално абдикират от ролите си в семейството и се впускат във виртуален паралелен свят, в който се чувстват успешни, справящи се и силни. Често родители споделят подобни проблеми и търсят помощ за децата си, които са постоянно на компютъра или със забит поглед в телефона. Имаше едно младо и много напредничаво момче, което беше организирало хиляди хора и общуваше съвсем свободно в онлайн среда, а в същото време имаше проблеми със самооценката и увереността в реален контакт. Неговият образ на живо и в нета беше тотално различен.

- Създава ли пропаст виртуалното пространство между децата и родителите?

- Пропастта е породена не само от виртуалното пространство. Тя е в ценностите, промените са на много по-дълбоко ниво. Днешните деца са много различни от децата преди 30, дори 20 години. Затова много поведенчески модели са неработещи и родителите се нуждаят от нови, съобразени с индивидуалните характеристики и особености на новите деца. А те изграждат специфичен език чрез виртуалното пространство. Имат и много по-различна визия за събитията около себе си на база потока от информация, който тече в каналите. Боравят със символи, които изразяват бързо и просто емоционални състояния. Представят себе си по коренно различен начин от този, който е приет в дома. И тук разликата е в пъти по-значима, сравнено с предишни поколенчески разлики. Родителите трудно се ориентират в този свят. Дори изпитват неудобство от дезориентацията си и затова отхвърлят мястото, в което децата им функционират и общуват. Децата смятат родителите си за неразбиращи и се съмняват в авторитета им по тази линия. Светът се променя, човекът – също!