Гражданската ни война

По-важно е Паметник на помирението първо да изградим в сърцата си

Класическите примери са известни – Френската революция, войната между Конфедерацията и Севера в САЩ, гражданската война в Русия – всичките с неописуема жестокост, безброй жертви и страховити символи като гилотината и масовите разстрели. Мащабите и жертвите в тези войни са несравнимо по-големи от гражданската война у нас, която започва с края на Първата световна война и продължава до днес (за щастие, сега вече само духовно), т.е. все пак по продължителност сме може би шампиони.

Духът на Възраждането приключва с Ньойския договор. Дотогава у нас витае един велик национален идеал - обединението на българския народ в една държава, приблизително в границите на Сан-Стефанския договор. За осъществяването ѝ се водят 4 войни, в които българският войник е наистина велик както в едноименния марш, но политиците провалят всичко. Триста хиляди мъже остават завинаги по бойните полета и сега само лъвът пред НДК тъжно държи в лапата си металния плакет с границите на Сан-Стефанска България, а разрушените стени с имената на падналите в боевете за тази България чакат възстановяване вече 8 години…

И точно тогава след края на първата световна война и краха на националния ни идеал започва гражданската война у нас и националната енергия се обръща – българи срещу българи. Началото е войнишкото въстание през септември 1918г. Ешелоните с разбунтувалите се войници возят и хиляди ранени в боевете на южния фронт. За властта това няма значение. С картеч и снаряди са избити над 3000 от оцелелите 4 години в боевете с Антантата при Каймакчалан, Завоя на Черна, Дойран, Добро поле. Семето за мъст е посято и скоро ще даде отровните си плодове. Някой сега да се сеща да почете паметта на оцелелите от съглашенските куршуми, но не и от нашите?

Идват дните на Септемврийското въстание, което сега се нарича метеж. Не знам колко селяни са избити без съд и присъда в този „метеж“ Но знам какво казва за него Антон Страшимиров – „Клаха народа така, както и турчин не го е клал“. А едва ли поет като Гео Милев ще възпее един метеж в знаменитата си поема „Септември“. А преди въстанието законният министър-председател на България Стамболийски буквално е насечен на парчета от шайката на скопския войвода В. Велянов, чието име и досега гордо се кипри между достойните имена на войводите от ВМРО на паметника срещу селския пазар в София. А някой сега да се е сетил да почете паметта на загиналите септемврийци.

Гражданската война продължава с кървавия атентат в църквата „Св. Неделя“ през април 1925 г. – пъклено дело, в чийто замисъл участват като пародия бивши офицери - герои от Първата световна война като К. Янков и Иван Минков (автор на музиката на „Българийо за тебе те умряха“ по текста на Ив. Вазов). Загиват близо 200 души и отново се отваря тежка рана в обществото. Следва жестоко отмъщение на властта. Избити са варварски стотици леви интелектуалци чрез удушаване с въже и дори с бодлива тел. Изчезват безследно поетите Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и стотици други. Да има сега случайно ден, в който да почетем паметта им?

И ето ни в най-спорния момент на гражданската война у нас – партизанското движение. За едни то е героична страница от антифашистката борба, за други – разбойници шумкари, обикновени крадци на мандри, срещу които властта правомерно е воювала т.е. същите тези партизани в Италия, Франция, Полша, Чехословакия, Гърция са герои, а у нас – бандити. И не е имало нищо необичайно у нас - не се е давала награда за партизанска глава от 50 000 лева, не са горени къщи на ятаци.

Два лични спомена: Имах състудент чийто баща, собственик на мелница в Батак, т.е. заможен човек, по идейни причини става партизанин, убиват го, отрязват му главата и карат жена му да я държи цяла нощ в скута си, под зоркия поглед на жандармеристите. Бабата на моя приятелка е обесена като ятак на куката на тавана за люлката на бебето. Някой сега да се сеща за Сашка, дето „Копае гроба си сама“ и другите неи подобни. Всъщност, сещат се и искат да се разрушат паметниците им. И не само това – в забвение са 38 000 офицери и войници, паднали в Отечествената война, чиято жертва в голяма степен гарантира сегашните ни граници срещу гръцките претенции. Минете през софийските гробища и вижте състоянието на гробовете на падналите в боевете при Страцин и Стражин парашутисти през есента на 1944 г. Сравнете ги пак там с тези на Сърбия и Румъния.

Но гражданската война продължава с невероятна ярост и след 09.09.1944 г. Без съд и присъда са избити стотици през есента на 1944 г. Имах съсед от Ихтиман, който ми е разказвал как тогава изчезва баща му, който просто е бил само заможен човек. След няколко дни той и братчетата му виждат на пазара човек с обувките на баща им и всичко става ясно. После разбират, че е убит с кирка.

И така стигаме до Народния съд. Но, когато го приписваме само на БКП, все пак нека поне споменем, че той е съгласуван с тогавашните съюзници (СССР, САЩ, Великобритания) и по точно с тяхната съюзна комисия у нас, а за него е била цялата коалиция в Отечествения фронт, включително Никола Петков. Жалко е, че на смърт са осъдени и екзекутирани не само отявлени престъпници, но и хора като световно известния хирург проф. Ал. Станишев, който е накаран да установява смъртта на всеки разстрелян, а накрая разстрелват и него.

И все пак за тези хора поне се сещаме всяка година на 1-2 февруари - денят на екзекуцията.

Гражданската война продължава с жертвите на лагерите в Ловеч, Скравена, Куциян и най-вече Белене. И сега най-странното що се отнася за този последен етап на гражданската война у нас, поне в кървавата ѝ част. Най-кресливи са не останалите живи мъченици от лагерите, не техните потомци, а синовете, дъщерите, вече и внуците на бившата номенклатура. Т.е. типичен еничарски синдром. Турците са вземали за еничари деца над 7 годишна възраст, за да имат спомен, че са били християни и така цял живот да избиват този комплекс върху живота на бившите си сънародници, дори и да са били братя или сестри.

Мисля че е крайно време по примера на Испания да направим голям паметник на помирението, на мястото на бившия мавзолей. И, което е по-важно, първо да го изградим в сърцата си. За да не бъдем, както е казал мюсюлманският философ Руми: “Срещнах много хора без дрехи и много дрехи без хора в тях“. А ако направим паметника, на него да пише: „Вие всички бяхте чеда на България. Вечна Ви памет“.