Доц. Спас Ташев, шеф на департамент „Демография“ при Института за изследване на населението и човека към БАН, пред „Труд news”: На Запад мигрират младежи, а се завръщат хора на възраст

Неадекватната ни политика прогони бесарабските българи от прародината им

40 процента от територия ни е „географска пустиня“

Преди дни Институтът за изследване на населението и човека към БАН излезе с радостна статистика – макар и бавно демографската криза в България започва да се преодолява. Все повече българи, работещи в чужбина, се завръщат у нас и миграционният прираст наближава 40 000 души. Наистина ли сме на път да преодолеем обезлюдяването на страната си, разговаряме с доц. Спас Ташев.

- Доц. Ташев, през последните години все повече българи се завръщат от чужбина. Това трайна тенденция ли е?
- Обръщането на процеса започна с рестрикциите, които се въвеждат във връзка с пандемията от Ковид-19. Това рязко променя ситуацията в Европа, където мерките бяха доста по-строги, отколкото у нас. Характерно е обаче, че когато тези процеси бяха премахнати, продължава процесът на завръщане. Ако през 2020 г. миграционният прираст като цяло е 31 000 души, то през 2023 г. той е 42 000. Виждаме една тенденция към нарастване. През м. г. миграционният прираст е плюс 39 200 души. И като имаме предвид, че разликата между раждаемост и смъртност в България е от порядъка на 50 000 души през този период, става ясно, че чрез тази миграция ние до голяма степен компенсираме общото намаляване на населението. През 2023 г. само 2000 души е загубата, а през 2024 г. – 8000. А сме имали периоди, в които общо населението на България намалява с 50-60 000 души. Така сегашните малки загуби определено са успех.

- Повишаване броя на населението свързано ли е с пристигането на чужденци?
- Да, защото едва 1/3 от пристигналите са български граждани, а другите са от трети страни, които не са членове на ЕС. Забелязва се тенденция към увеличаване на броя им. Например, през 2015 г. те са малко над 1200, а през 2023 г. броят на тези, които се установяват у нас е 7000. Имаме един постоянен тренд на нарастване на населението. Трябва да отчетем, че една голяма част от тях са от Русия и Украйна, т. е. от държави, които са в конфликт в момента. Личното ми мнение е, че ако той се разреши, може би в бъдеще няма да имаме такъв голям брой мигриращи лица. У нас липсва статистика колко от преселилите се от Украйна, са бесарабски българи. Аз правих проучване чрез доброволците, които са работили в приемните центрове на БЧК и по техните думи една голяма част от украинските граждани, които са дошли в България, са били бесарабски българи.

- Те навярно ще останат завинаги в прародината си.
- Има проблем обаче – български граждани не могат да придобият хуманитарен статут и статут на бежанец. Една част от бесарабските българи от Украйна в предишен период са получавали българско гражданство и когато сега дойдоха, ние им казахме, че не могат да получат от държавата помощ, за разлика от украинците с украински паспорти. При което у нас останаха украинци, а бесарабските българи бяха изгонени от неадекватната българска политика. Личната ми теория е, че ако тези хора не бяха напуснали страната през 2023 г., нямаше да имаме минус 2000 души население, а можеше за първи път от много години насам да имаме зануляване дори с тенденция към положителен прираст. Тук се вижда реалното влияние на миграцията и как ние не го използвахме пълноценно през този период.

- Изпуснахме ли златния шанс през 90-те години, когато българите от Западните Балкани, Молдова и Украйна искаха да се преселят у нас, а ние им създадохме купища пречки?
- Категорично нямаме политика по този въпрос. Имаме национална стратегия за демографско развитие, като вътре един от стълбовете на миграционната политика е именно насърчаването на заселването на такава категория лица с български произход. За съжаление, това останаха само добри пожелания. През последните 2 г. стана изключително актуално български работодатели, които имат нужда, организирано да извозват работници от Непал, Бангладеш, Таджикистан, Узбекистан, Киргистан и т.н. Това е население, което не говори български език, с доста по-различна култура е от нашата и се намира на далече. В същото време на разстояние 150-200 км. от София имаме огромни български общности в Северна Македония, Албания, Косово, Западните покрайнини, да не говорим за българите в Молдова и Украйна. Към тези хора ние нямаме действаща политика. Поради близките разстояния и факта, че говорят български, те много лесно могат да се интегрират в българския стопански живот, но ние не правим нищо в тази насока. Трябва да имаме необходимата политика, тя може да бъде провеждана от трудови аташета, консултанти в страни, в които има приоритетни за нас български общности. Те могат да ориентират това население към пазара на труда в България.

- Ако това беше направено преди 30 г., щеше ли да спре процесът на обезлюдяване на българските села?
- Много е вероятно, но няма как да коментирам нещо, което не се е случило. Имало е такива нагласи, ние сме правили проучвания, но за съжаление изпуснахме тези хора. В миграцията има практика, че когато човек се преселва, той се стреми да упражнява професията, която е практикувал в страната на произход. Една голяма част от българите в Украйна и в Молдова живеят в села, имат селскостопански поминък и умения. И ако държавата беше насърчила такъв тип миграция и трудова заетост, тези хора можеха да намерят реализация в българското земеделие, в селското стопанство, но ние пропуснахме тогава тези възможности. Все още не е късно, но за целта трябва да имаме действаща миграционна политика.

- Защо българските политици са зарязали този проблем?
- Нямам обяснение. Например аз се занимавам с българските общности в Западните Балкани и виждам огромното разминаване между думи и дела. Ако проследим изказванията на политици, ще видим, че те проявяват загриженост към българите в тези региони, а в същото време се правят огромни пречки тази хора да получат гражданство, да дойдат в България. Само да дам едни пример – съобразно нашето законодателство лицата от български произход могат при облекчен ред да работят тук, дори да нямат гражданство. За целта обаче трябва да имат документ за български произход, а той много трудно се получава, ние нямаме практика как до го издаваме. Нашата държавна администрация е разкъсвана от противоречия. Заради това само един българин от Албания е регистрирал трудов договор на базата на това, че е с български произход. Няма нито един от Косово с трудов договор, а аз съм правил лично проучване и много от тях заявяват, че искат да се реализират в България, ако получават доход от 700 евро. Въпреки, че той не е висок и нашият бизнес може да го предложи, никой не проявява интерес да потърси тези хора.

- В същото време много българи напускат страната и търсят реализация на Запад, това миграция по бедност ли е?
- Да, това е предимно миграция по бедност. Ние имаме силни вътрешни териториални диспропорции. Една голяма част от българското население мигрира най-вече от малките градове и села към големите, поради което имаме 6-7 центъра на растеж, а в другите райони се наблюдава депопулация. Мои колеги въведоха понятието „географска пустиня“. Това е територия, в която живеят под 10 души на квадратен километър. В момента 40% от територията на Република България представлява „географска пустиня“. Ядрата са в 4/5 от общините. Тоест всяко нещо, което е извън големия град и което няма добра инфраструктура, на практика се изселва. А когато хората констатират, че могат да получават по-големи доходи в чужбина, те отиват там. Това е въпрос на наша вътрешна политика, ние трябва да създадем условия за хомогенно стопанско развитие и тогава ще можем да задържим тези хора. Ние какво правим? Обучаваме безплатно български граждани с важни професии и след като те получат образование, напускат страната, тъй като тук нямат адекватни доходи и намират реализация в чужбина. България губи от това. Нормалният подход е чрез стимулиране на доходите да задържаме специалистите в страната.

- Но все пак има тенденция те да се завръщат.
- В момента от страната се изселват предимно млади хора, а се завръщат хора на средна и над средната възраст. Хора, които са работили 20-30 г. в чужбина, в момента 45-55-годишни, се завръщат, а 20-30-годишните правят опити да намерят реализацията си зад граница. Аз затова казвам, че трябва да имаме политика към младите. Трябва да успеем да ги задържим не само като работна сила. Ако жените в детеродна възраст останат в страната, ние ще имаме още по-голям прираст. За съжаление едно дете, родено в чужбина, вече има доста по-слаба емоционална връзка с България. Ние поддържаме зад граница програма „Роден език и култура“, български съботно-неделни училища, за да могат тези деца все пак да бъдат адекватни на българската образователна система и завръщайки се тук да могат да продължат. Но по-важно е да се опитаме да задържим тук младите хора, а не толкова да смятаме, че ще успеем да ги мотивираме по-късно да се завърнат.

- Причина за тази миграция не е ли корупцията и невъзможността за равен старт?
- Колкото и да е субективно усещането за справедливост, българските граждани не я чувстват. Няма равно третиране, кариера в България се прави през партийна принадлежност, не толкова със знания и умения. Така че е логично младите хора да се бунтуват и да търсят своята реализация зад граница. При всички случаи, страната трябва да стане по-справедлива.

- Кой трябва да носи отговорност за миграционната политика?
- Миграционната политика трябва да бъде само елемент в демографската политика, която е комплексна. През последните години поради политическата криза в страната и редуването на служебни с краткотрайни редовни кабинети, ние на практика нямаме такава. През този месец се забелязва едно желание от страна на властта да започне да изгражда или да надгражда демографска политика, но тя има силна инерционност. Това, което се прави в момента, ще даде резултат след 15-20-30 г., а това, до известна степен, е демотиватор за политиците, защото те имат мандатно мислене. Няма как в рамките на мандата им обаче това да стане. Ние в момента берем горчивите плодове на това, което ставаше в страната по времето на Жан Виденов. Хората, които се родиха тогава, а те бяха малко, сега са в активния период на създаване на семейства. Логично е при малък брой хора в детеродна възраст и ражданията да са малко.

- Трябва ли държавата да създаде условия за повече чужди инвестиции, за да могат младите да се реализират в България?
- За да има инвестиции, трябва да има образование. Ние се намираме в омагьосан кръг. За да се направи по-голяма инвестиция трябват хора с трудове умение, а ние нямаме такива. Закрихме цели отрасли, цели клонове професионално средно образование и днес, ако някой реши да направи инвестиция извън София, се оказва, че няма подготвени работници. Трябва да спрем да затваряме българските средни училища. Второ – трябва да направим преценка дали икономията от заплати за учители, ако затворим едно учебно заведение на село, ще е по-голяма от икономическия ефект от цялостното ликвидиране на бъдещия живот на това населено място. Защото едно село без училище е обречено на залиняване, на измиране на хората и изчезването му. 60% от обезлюдяването на селата се дължи на смъртността, но останалите 40% - на миграцията. Отделно - средното образование наистина трябва да бъде ориентирано към нуждите на бизнеса, трябва да създаваме такива кадри. Често пъти имаме образование, което е доста абстрактно и не е свързано с нуждите на икономиката.

- Ще изчезне ли България след 50-60 г., както някои предричат?
- През миналата година средният брой деца на една жена през родилния й период беше 1,8. За съпоставка да дам 1996-97 г. – беше 1,1. За просто възпроизводство на населението трябва да имаме 2,1. Виждаме, че много малко ни трябва, за да постигнем демографско равновесие.

Нашият гост

Доц. д.н. Спас Ташев е ръководител на департамент „Демография“ в ИИНЧ-БАН. Той е завършил Международно икономическо сътрудничество в УНСС и основен курс по дипломация в Дипломатическия институт при МВнР. Той е доктор на икономическите науки и доцент по демография и статистика. Специализира в областта на международните миграции, задграничните български общности и демографската и миграционна сигурност. Бил е зам.-председател на Държавната агенция за българите в чужбина и основател и пръв директор на Културно-информационния център на Република България в Скопие. Преподавател е в катедра „Национална сигурност и публична администрация“ при Правно-историческия факултет на ЮЗУ „Неофит Рилски“, Благоевград. Автор е на редица публикации у нас и в чужбина.