Държавата трябва да разговаря с родителите, а не само с НПО

През последните месеци се открои много сериозно един обществен спор. Повод за него е оттегленият от правителството проект за стратегията за детето и съпътстващите я законодателни промени. Едната страна са властите и онези НПО-та, наричани популярно “соросоиди”, които претендират да са монополен изразител на обществения интерес по темата. Те се опитват да аргументират предимствата на документа с доводите, че тя ще доведе до качествено ново разбиране за детето. От другата страна обаче са множество граждански организации, експерти, вероизповедания и граждани, които смятат, че това ще навреди на семейството и на възпитанието на децата.

Трезвият анализ сочи, че повечето мерки, свързани с деца, които бяха заложени в оттеглената стратегия, действат и се прилагат и то от години. И сега могат да се подават анонимни сигнали, когато са свързани с пряка опасност за живота и здравето на деца. Социалните служби и сега посещават семейства и понякога се налага да настаняват деца временно извън семейството. Това се случва единствено и само, като крайна мярка, когато за детето има сериозен риск за живота и здравето му. В настоящата законова рамка, за да бъде изведено едно дете от семейството, трябва да има съвкупност от няколко фактора: риск за живота и здравето, липса на роднини или близки, които да се грижат за детето, след което детето може да бъде настанено в приемно семейство или социална услуга например. Всичко това подлежи на съдебен контрол. Не е възможно едно дете да бъде изведено от семейна среда без съдът по местоживеене да се произнесе в срок. Това на практика означава, че ако доводите на социалните служби не са аргументирани, българския съд има право да отмени тази мярка.

Това са фактите и реалностите. Но те съвсем не означават, че страховете и протестите на хората са лишени от разум. Те трябва да бъдат разбрани и по пътя на диалога да се изчистват всички неясноти и грешки. Повечето протестиращи срещу стратегията изразяват страхове, че може някой непознат, било той и специалист, да влезе в тяхното семейство и да се разпорежда с тяхното дете. Генезисът на този страх е в обстоятелството, че българските граждани в момента масово са под силен стрес. Агресията в общуването на всички нива между хората е на много високо ниво. Моралните ценности и етика са в упадък. С тази депресивна симптоматика живее българското общество от началото на демократичния преход. В такава специфична ситуация отделният индивид се опитва да се обкръжи с неща, които са най-значими за него и предпазват неговия вътрешен мир. Такива неща за народопсихологията на българина са семейството, традициите и ритуалите. Именно с опита да се „влезе в семейството” кара много хора да заемат отбранителна позиция. В представата на хората няма нищо по ценно от децата. Те са в основата на семейството. Ако се посегне на детето, се разпада семейството, като система. Социологически погледнато, това е и основен мотив да се протестира срещу всяко действие или закон, който се опитва да уязви дете. Усещането у хората е, че ако се уязви детето, се напада самия родител. Вероизповеданията тълкуват този контекст през призмата на своите морални и ценностни критерии и норми.

Вместо обаче с всички социални групи и организации, които бият камбаната на обществената тревога относно стратегията за детето, да се води смислен диалог и да се чуят техните аргументи, срещу тях се изправя стена от мълчание или конфронтация. Държавните институции са непоследователни и неясни в посланията си. Представителите на онези кръгове, които в публичното пространство са наричани „соросоиди“, пък почувстваха заплаха, че ще загубят привилегированата си позиция на единствен граждански и експертен партньор на властите по проблемите на децата. Впуснаха се в политизация и опити за дискредитиране на протестиращите, приписвайки им дежурните етикети, че са маши на Путин или че са “религиозни фундаменталисти”. Традиционната им тактика на иронизиране и подценяване на опонента обаче не доведе до необходимия ефект.

Държавата трябва да смени подхода и да се разграничи от конфронтационния маниер на соросоидите. Трябва да разчупи изкуствения монопол, който досега те си бяха присвоили, защото те представляват само една малка част от експертизата и плурализма на идеи в обществото. Вслушването в доводите на другата страна и тяхното осмисляне и разбиране ще доведе до една наистина качествена и дългосрочна стратегия за детето и семейството, която може да се случи само съвместно, а не въпреки българските родители.

Самият факт, че за хората приоритет са детето и семейството, показва, че макар и бавно нашето общество върви към социална чувствителност по важните теми. Това може да бъде добра основа за създаване на национални приоритети, които за съжаление сега липсват.