Ейми Лий, вокалистката от световната група „Еванесънс“, пред „Труд“: Очите ми са отворени врати, заповядайте - влезте!

Обещаваме незабравимо шоу. Гответе се!

Тази година на 11 септември зала Арена Армеец ще бъде разтърсена от любимата на мнозина световноизвестна рокбанда „Еванесънс“. Солистката на групата Ейми Лий бе щастлива да даде интервю за „Труд“, в което тя разголи душата си и отговори на всички въпроси съвсем искрено. Организатори на концерта на „Еванесънс“ в столицата са „Keen Acts“.

- Здравей, Ейми! На 11-ти септември предстои първият самостоятелен концерт на вашата група „Еванесънс“ в България, който ще се състои в столичната зала „Арена Армеец“. Имате много почитатели тук, какво да очакват те от вас?

- След като година и половина бяхме в непрекъснато турне с този

своеобразен експеримент, който решихме да направим с музиката си - да я пречупим през призмата на симфоничното звучене, се завърнахме към рока. Мога да кажа, че имахме невероятни моменти с оркестъра, с всички тези десетки прекрасни музиканти, беше страхотно предизвикателство за нас. Но със сигурност сме много развълнувани, че отново ще сме в свои води, с автентичното звучене на бандата. Така че феновете ни могат да очакват истинско шоу. В последно време наистина сме се превърнали в семейство с групата. Имахме вече няколко много впечатляващи участия в САЩ и Канада, турнето тече с пълна сила и до момента е прекрасно, имаме много енергия и се забавляваме искрено. Мисля, че публиката има несравним усет, когато нещата се получават, така че ще си прекараме чудесно заедно!

- Това не е първия път, в който идвате в страната ни, след като през 2017-а участвахте на рок фестивал в Пловдив. Какви са впечатленията от престоя Ви там?

- Винаги е безкрайно интересно да си в друга държава, където хората говорят абсолютно непознат език, имат по-различна култура. Това обогатява, така че за нас без съмнение е абсолютно щастие да се докоснем до нещо ново. За съжаление, нямахме много време предния път, но при това гостуване имаме един свободен ден на разположение, така че със сигурност ще го оползотворим и ще обиколим града. Този път е София, ще се потопим малко в екзотиката, която само сме усетили отдалеч. А и доколкото знам, през септември е още топло при вас, така че ще се разходим с удоволствие.

- А знаете ли нещо за българската музика, за рок бандите тук, или за фолклора ни?

- Знам единствено, че басистката ни Джен има записана песен с една българска банда. Нямам търпение да ми препоръчате нещо, когато дойдем. Обичам да чувам нови и различни неща, както и автентична музика, винаги е толкова различна от всичко, което си мислиш, че познаваш.

- Харесвате ли съвременната комерсиална музика и изпълнителки, като Бионсе, Риана, или Майли Сайръс, които са много различни от вашето звучене?

- Харесвам някои от изпълнителите, ако трябва да съм честна. Напоследък имам чувството, че има доста експериментални артисти, а това е нещо, което ми допада. Радиостанциите въртят неща, които не съм си представяла, че ще слушам. Например Били Айлиш - наистина харесвам последното, което излезе от нея. Както казах, като е искрено и автентично, нещата се получават, а при нея имам това усещане. Уникално е, различно е. Надявам се, че се връща моментът, в който отново се ценят артистите и индивидуалността, не се разчита на проекти и формули.

- Една от най-емблематичните ви песни е „Bring Me To Life“. Какво ви вдъхнови за този дълбок и въздействащ текст?

- Написах тази песен по времето, в което бях във връзка, свързана с насилие и тормоз. Всеки ден се стараех силно да прикривам този факт, беше станало част от ежедневните ми нагласи, да изглежда така, сякаш всичко е наред. Бях съвсем млада тогава. При една съвсем случайна среща приятел на мой приятел ме попита дали съм щастлива, сякаш прозря какво се случва с мен. Гърлото ми се сви, сведох очи и започнах да го убеждавам и да разказвам как всичко е чудесно. Но когато отидох вкъщи, не можех да спра да мисля за това. Написах голяма част от текста на песента, строфата за това как някой се вглежда в мен през очите ми, сякаш са отворени врати. Това сякаш беше моментът, в който започнах да се освобождавам от тази отровна връзка и почувствах, че мога да бъда щастлива. А човекът, който ми зададе този толкова прост на пръв поглед въпрос, вече е мой съпруг (мъжът на Ейми - Джош Хартзлер е терапевт -б.а.).

- А има ли някоя песен, която ви кара да плачете, докато я изпълнявате на ваш концерт?

- О, да! Не, че се случва винаги при една и съща песен. Различни песни в различни моменти. Понякога чувството е толкова силно, че те завладява и не можеш да го спреш. Нека помисля за последния път. В началото на годината ми се случи например, когато пеех „My Immortal“. Това е песен, описваща как духът на някого не те напуска, дори и след като този някой вече го няма. Но понякога това е толкова силно, че накрая ти се иска да не усещаш това чуждо присъствие повече. Песен за болката е, за загубата на любими хора. Дали от семейството или приятели, всички сме губили някого. В Сидни свирихме, когато се случи този последен път, в Операта, с оркестъра, беше изключително емоционално и въздействащо - сякаш бях част от драматична и много силна сцена във филм. По времето на този концерт бях силно разтърсена от загубата на по-малкия ми брат, който от дете страдаше от епилепсия. Сестра ми пък си отиде едва на три години, когато аз също бях дете.

- Любовта на публиката, помага ли Ви в трудни моменти?

- В Сидни беше наистина силно емоционален момент - да стоя пред хилядите хора, всички бяха пуснали светлината на телефоните си, цялата зала грееше. В такива моменти е абсолютно разтърсващо, усещаш любовта и съпричастността на толкова много хора, всички споделят една емоция, въпреки че не се познават. Има нещо магично в това какво може да се случи на един концерт, всички чувстват заедно, все едно се сливат в едно същество за този кратък момент. Това е толкова ценно в изпълненията на живо, абсолютно любим и ключов момент в концертите пред публика, същинско явление.

- Доколкото знам, записвате нов албум, как върви работата Ви по него?

- Трудно е, защото всеки път искаш това да е най-хубавото, което си правил някога. Хем е забавно, хем е предизвикателство. Както казах, започнахме с няколко срещи, в Канада например отидохме в една къща в гората за пет дни и работихме всяка вечер до 3 през нощта. Засега са идеи и проби, но усещам как се развиват и започват да придобиват форма, така че съм наистина развълнувана. Аз съм креативна натура, винаги действам в някаква посока или пиша нещо. Но този път сме си казали, че ще отдадем целенасочено време и усилия през тази и следващата година. Вече имахме няколко събирания с тази цел. Смятам, че първата стъпка е отново да открием кои сме. Времето се променя, ние се променяме, а и искаме да има промяна, отчитам го като позитивен и естествен ход на нещата. И при мен самата, през последните поне 7 години, и при всички нас.

- Каква е атмосферата във Вашата група с днешна дата - отминаха ли кризисните моменти?

- Ние сме хора като всички останали, имаме и нов член на групата, вътрешната динамика е важно нещо. Сега всички се уважаваме и подкрепяме, интересуваме се какво се случва във всеки един момент. Казвам това, защото не е нещо, което се подразбира, а и знам как е, когато не е така. Много съм благодарна и щастлива, че групата е това, което е в момента, заедно сме в това своеобразно пътешествие и приключение и нямаме търпение да създаваме нова музика.

- Първият Ви албум „Fallen“ стана мултиплатинен. Бяхте ли подготвени за успеха и славата и как се съхранява човек при такива промени?

- Определено не бях подготвена. Всъщност на обложката на този албум е снимка от деня, в който станах на 21. Бях много млада. Разбира се, в този момент си мислиш, че знаеш всичко, а всъщност не знаеш абсолютно нищо. Всичко стана изключително бързо, начинът, по който се развиха нещата, ни изненада. Разбира се, бях безкрайно щастлива, че всичко, за което съм мечтала, се сбъдва. Но със сигурност беше неочаквано и ме свари неподготвена. Става дума не само за това какво означава всъщност да си изпълнител, да излизаш на голяма сцена, но и да разделяш реалния живот от фантазията. Да си човек, а да те познават като рок звезда и някакъв образ, това са различни неща. Нашата музика е много емоционална и свързана с неща, които вълнуват душата. Мисля, че това е много важно, хората успяват да се свържат с нея по един по-дълбок начин и това е прекрасно.

- А притеснява ли ви това, че феновете понякога са прекалено обсебени от своите любими звезди и прекрачват границите?

- Хората понякога се объркват от чувствата си и от това как ги проектират - мислят си, че те познават, без това да е така. Тоест, трябваше да се науча от съвсем млада да разделям себе си от това, което хората мислят, че съм или мислят, че знаят. Научих се да се пазя, така или иначе съм по-скоро интровертна личност. Да съм на сцена и да съм пред очите на хиляди хора е нещо, което беше малко страшно. С времето се усъвършенствах, вече се чувствам много по-сигурна, повече на мястото си. Знам, че се намирам точно на моето място.

- Как приемате критиките и коментарите, на които популярните личности постоянно сте изложени?

- Така или иначе, тогава беше друго време, не бяхме като сегашните деца, нямахме фейсбук и интернет. Хората, които бяха известни, бяха артисти или актьори или нещо подобно. Сега като че ли всеки е известен по някакъв начин или може много бързо и необяснимо да стане такъв само заради някоя снимка или случка. По онова време не беше точно така, така че трябваше да се науча да не взимам критиката присърце. Сега сме свикнали с това, че всеки има някакво мнение и го изразява свободно пред познати и непознати, но тогава беше различно. Сега всички сме открити и някак уязвими, но едновременно с това сме свикнали с този факт, че можем да бъдем съдени от кого ли не. Аз се научих на това с времето, да не обръщам внимание на всевъзможни критики и коментари.

- Много млади артисти мечтаят за подобна на Вашата кариера. Каква е тайната на успеха Ви и какво бихте ги посъветвали?

- Дори и да прозвучи банално, съветът ми е да следват сърцето си. Ако си артист, трябва да слушаш вътрешния си глас, а не какво ти казва някой, който пуши пура и те гледа сериозно, давайки ти съвети за звученето или за теглото ти, или за каквото и да е. Но трябва да харесваш това, което правиш, с цялото си сърце, да вярваш в него, защото то капсулира твоята уникална идентичност и индивидуалност. Разбира се, винаги можеш да чуеш съвета, но целта не е да се променяш или напасваш според чуждите разбирания. Така или иначе не съществува нещо, което всички на този свят да харесват. На някого все няма да му харесва и докато това не си ти самият, всичко е наред. Всъщност, всички си приличаме по някакъв начин, така че според мен, ако е искрено това, което правиш, ще се харесва и от други.

- Ейми, благодаря за интервюто и нямаме търпение да Ви видим в София на 11 септември!

- Благодаря и аз, обещаваме незабравимо шоу, ще дадем всичко от себе си, гответе се!

Нашият гост

Вокалистката на световноизвестната група “Еванесънс” (Evanescence) - Ейми Лин Лий, е родена на 13 декември 1981 г. в американския град Ривърсайд. Баща є Джон Лий е известен радио ди-джей и покрай него тя от малка започва да взима уроци по пиано и да пее в училищния хор. Именно виртуозното є владеене на пианото става причина през 1994 г. тя да се запознае с Бен Муди, който остава впечатлен от начина, по който тя интерпретира песента на Meatloaf - “I'd Do Anything for Love” и още същата година двамата основават група “Evanescence”. Първият им албум “Fallen”, става мега успешен и продава над 14 милиона копия, а освен това с него групата печели и две награди “Грами”. През 2003 г. Бен Муди напуска бандата поради “творчески различия”, но “Evanescence” продължава да съществува, макар и в различен състав и през 2006 г. те издават втория си албум - “The Open Door”. Година по-късно Ейми Лий се омъжва за терапевта Джош Хартзлер и решава да се посвети на семейството си. Двамата имат и един син - Джак. След прекъсване от няколко години “Evanescence” отново се събират и продължават да записват албуми и да правят успешни турнета по цял свят.