Екранен ренесанс на „Новата вълна“ в Кан

Последни новини от 78-ия кинофестивал

Нов филм за Годар и незабравимия „До последен дъх“

Ричард Линклейтър нееднократно е изразявал своята почит към европейското кино

Направил е своеобразен игрален making за времето на „новата вълна“

След края на Втората световна война най-важните явления в европейското кино през първото мирно десетилетие са италианският неореализъм (средата на 50-те години) и френската „Нова вълна“ (края на 50-те и началото на 60-те години). Изразът „nouvelle  vague“, както е оригиналното изписване на това забележително явление се появява в една вестникарска статия на забравена вече журналистка, която анализира новопоявилите се тогава филми „400-те удара“ (1959) на Франсоа Трюфо,  „Хирошима, моя любов“ (1959) на Ален Рене и „До последен дъх“ (1960) на Жан-Люк Годар. И без да знае става (не)официалната кръстница на това забележително културно явление. А неговата проста и по френски спонтанна формула е „Френското кино да бъде френско и да бъде кино“! Толкова! Останалото ще направят през следващите години нови млади таланти, наред със споменатите вече, като Клод Шаброл, Аньес Варда, Роже Вадим, Луи Мал, Ерик Ромер, Жак Ривет, Робер Бресон, известната певица Жулиет Греко, легендарният историк ха киното Жорж Садул и много други забележителни персонажи от френския интелектуален елит, които са във въодушевена творческа конкуренция помежду си и така тласкат напред един непрограмиран, недекретиран, недирижиран, но затова пък изключително спонтанен, идейно и творчески невероятно продуктивен процес, съвсем основателно наречен „вълна“!

Актьорът Жулиам Марбек (като Годар) и режисьорът Ричард Линклейтър под френското заглавие на “До последен дъх”.

Не за първи път в съвременното френското кино се появяват реминисценции за онова време и неговата творческа енергия, особено когато се припомнят и малко по-късните събития от края на 60-те години и по-точно „горещото лято на 1968-ма“ с масовите студентски и младежки вълнения, в чиято неофициална идейна платформа са и споменатите филми на „новата вълна“. А лидерите на „вълната“ дори осуетяват фестивала в Кан през същата година с категорична декларация и несъгласия с официалната фестивална политика. А и през по-късни години когато Ален Рене или Годар направиха последните си филми, вече в патриаршеска възраст, независимо от спорните им качества, те бяха на екрана в Кан като икони на цялото френско кино! Такава достойна памет е забележителен урок за истинско, а не формално уважение на непреходните културни ценности! 

И ето, че сега един талантлив американски режисьор Ричард Линклейтър, който нееднократно е изразявал своята почит, разбиране и точен творчески усет към европейското кино и култура, участва в официални конкурс с новия си филм с ясно четливо заглавие „Новата вълна“.

След 36 филма в кариерата си, 5 номинации „Оскар“ и безброй други награди навсякъде по света, той се е доверил на френско-американски екип от сценаристи, които безспорно са ползвали и многото други консултант , за да уловят и пренесат на екрана достоверната среда, творчески инвенции, всекидневна атмосфера и кинематографични попадения през пресъздаване на описаната по-горе среда при създаването на филма „До последен дъх“ на Годар. И при неговата реализация в реална градска среда в Париж, на абсолютно същите локации, където е сниман оригиналния филм, с много прецизно подбрани изпълнители са постигнали забележителна достоверност и изненадващи творчески вълнения като онези отпреди 65 години. Изисква се наистина голямо режисьорско умение да са пресъздаде онази творческа атмосфера в интелектуалните кафенета на Париж или премиерните прожекции на споменатите по-гори филми и дори  педантично подбраните изпълнители на главните роли. Много добре стои на екрана Жулиам Марбек като самият Годар, Обри Дулен – почти двойник на легендата Жан-Пол Белмондо в главната мъжка роля от оригиналния филм, както и Зои Дойч, която е като екранен двойник на Джин Сиберг.

 Жан-Пол Белмондо в главната мъжка роля от оригиналния филм.

В кадър е и двойник на легендарния оператор на Раул Кутар, който снима „До последен дъх“ наистина задъхано! Много от новите кадри на Линклейтър са като перфектен дубъл от оригиналния филм и особено финалният епизод със смъртта на простреляния Белмондо, паднал на паважа на същата улица!
Много често при създаването на нов игрален филм малък екип прави документален „филм за филма“, наречен making. Но този път Ричард Линклейтър е направил своеобразен игрален making за времето на „новата вълна“ и конкретно за знаменития филм „До последен дъх“ на легендата Жан-Люк Годар! Филм, който ще въодушеви всички киномани по света, а може и да разплаче феновете на Белмондо!