Елена Енева, психолог и психотерапевт пред „Труд news“: В изкуствения интелект децата виждат лесно решение на всички въпроси

Учениците вече не играят на компютър, по-удобно им е да гледат как другите го правят

Никога една технология не е решавала проблемите на човечеството

Интернет измести реалността и ни направи зависими. Последната мода - „брейнрот“ (буквалният превод е „гниене на мозъка“) превзе социалните мрежи и умовете на подрастващите. Няколкосекундните клипчета с безсмислено и шокиращо съдържание станаха като наркотик за тийнейджърите. Каква е опасността за децата ни от новата вълна на изкуствения интелект питаме психоложката Елена Енева.

- Г-жо Енева, затъпяват ли децата ни с „брейнрот“ вълната, която заля целия свят и защо кратките и безсмислени клипчета така им харесват?
- Когато слушат безсмислени фрази без контекст, децата изпадат в транс. Той се постига така - чрез объркващи парадоксални думи, които не са свързани. Като цяло децата използват това като начин да избягат от реалността, защото тяхната е много парадоксална. От една страна повечето от тях са много задоволени, имат предостатъчно храна, забавления, пътувания, уроци, дрехи и какво ли още не. В същото време обаче, повечето от тях страдат от недостиг на качествено време с родителите, чието внимание непрекъснато е отвличано от компютри, телефони. Така се получава, че децата от доста ранна възраст са оставени сами на себе си и това им се отразява много неблагоприятно. Другата тенденция, която е много неприятна е, че подрастващите вече са постоянно в окото на прожекторите, постоянно някой може да ги снима, да ги документира какво как правят. Те още не са готови за това, те са личности, които още се изграждат. Публичните хора споделят, че да бъдат преследвани от папараци, им се е отразило много негативно, а същото нещо сега преживяват повечето деца, докато ходят на училище, защото никога не знаят кога връстниците им могат да ги снимат, да ги разпространят в интернет, да им се присмеят или да ги тормозят. Това поражда голямо вътрешно напрежение, което те се опитват да компенсират с различни пристрастяващи практики - алкохол, наркотици, компютърни игри до безкрай и т. н.

- И какво трябва да направим, за да спасим децата си от този кошмар?
- Трябва да се замислим като общество как да контролираме достъпа до технологиите, които прегърнахме и решихме, че те ще ни решат проблемите. Никога обаче една технология не е решавала проблемите на човечеството. Огънят например, също е технология, но не оставяме малките деца да си играят с него; оръжията също са технология, но не им даваме заредени пистолети в ръцете. Технологиите са много полезни, но в някакви рамки. Мисля, че още сме в такъв период, че се учим как да изградим тези рамки. Технологиите са пристрастяващи - когато влезем във Фейсбук, се чудим как да излезем, има много възрастни, които прекарват по цяла нощ, играейки на компютърни игри. Затова да очакваме от един незрял организъм, от една незряла личност да прояви по-голяма воля и да успее да излезе от пристрастяващото им влияние, най-малкото е несериозно и нереалистично. Трябва да си даваме ясна сметка, че децата не могат сами да излязат от виртуалното пространство и да се запитаме - къде сме ние, възрастните, като семейство и общество, защото винаги семейството и обществото са били най-големия коректив на поведението на хората.

- Защо хората, които са зависими от социалните мрежи, губят интерес към реалния живот и той им се струва скучен в сравнение с виртуалния? 
- Получава се един порочен кръг. Колкото по-лесно е да получиш едно забавление наготово, толкова повече губиш уменията и мотивацията да се опиташ да си го доставиш на живо. Даже съвременните деца вече не играят на компютърни игри, те гледат клипове как някой друг играе. Това намалява риска - ще успея или не. По подобен начин татковците им не играят футболни мачове, а гледат как някой друг играе. Аз смятам, че трябва много сериозно да се обърне внимание на тази тема. Какво се получава? Дори семейството да реши да ограничи достъпа на своето дете до технологиите, то все пак отива на училище, където всички имат телефони и там се чувства откъснато от средата. Едно дете няма шанс да привлече към игра, към разговор другите деца. Защото, ако трябва да сме честни, човек никога не може да бъде толкова разнообразен и интересен, както може да го прави технологията, заредена със създаденото от хиляди и милиони други хора.

- Как да научим децата си на нормални човешки отношения, когато самите ние нямаме време за тях?
- Ние постоянно тласкаме децата си към все повече и разнообразни, но повърхностни отношения. На истинското дълбоко взаимоотношение му трябва време и някакъв вид изключителност. Ние дори майки не можем да осигурим вече на децата си, защото майките на новородените бебета започват да работят дистанционно и телом са тука, но духом - някъде другаде. И това се усеща от децата. Децата се чувстват все по-сами, независимо, че са все по-задоволени и имат достъп до всякаква информация. Но не могат да направят разлика между реалистична и нереалистична, защото нямат практически опит и няма как да знаят дали нещо е възможно или не. Става като в оня виц - Можеш ли да свириш на пиано? - Не знам, не съм пробвал, може и да мога.

- Подрастващите приемат изкуствения интелект като реално съществуващ човек и в повечето случаи го слушат. Доколко опасно е това?
- Не само децата, възрастните също му се предоверяват. Изкуственият интелект е езиков модел. Начинът, по който той функционира е да предвижда каква е най-вероятно да бъде следващата дума или фраза, но не и да разсъждава. Широката публика все още не е наясно за възможностите и ограниченията на изкуствения интелект. Това, което аз наблюдавам при децата и което притеснява мен и мнозина учители е, че те в изкуствения интелект виждат лесното решение на всичко. Това е вечният подсказвач, вечният „пищов“, няма нужда да се мъчат да учат, да запомнят, да разсъждават. Какво се получава? Нашите човешки умения се развиват благодарение на полагането на усилия. Изкуственият интелект за едни съзряващи деца, които още не разбират ценността на труда, изглежда като едно голямо спасение от досадните уроци и домашни. Липсата на практика, на упражняване на ума, обаче, го лишава от тази ценна тренировка, която го учи да се справя все по-добре. И ако тази тренировка изчезне, ще заприличаме на човек, който току-що е станал от дивана и веднага отива на олимпийски игри да се състезава. Децата няма да умеят да разсъждават, да смятат, да разказват преживяванията си. И ще се превърнем от общество, общуващо с думи, в такова, общуващо с картинки и клипчета. Не знам дали децата ще успеят да развият мисленето си, благодарение на картинките. Колкото повече се оставяме на лесното, толкова по-малко качества ще развием, защото това става чрез упражняване.

- Това може ли да доведе до нарушаване на мисловните процеси при децата - неща, които сега се случват в дълбока старост?
- Просто децата няма да се научат да мислят, да говорят, да разказват. Както едно малко дете не може да създаде пътепис, например, защото няма капацитета да разказва последователно и подробно. Всичко това ние учим през годините чрез многократни упражнения и тренировки. Когато нещо друго върши това вместо нас, ние ще си останем много по-елементарни. Човешкото мислене досега винаги се е основавало на думите, хората разсъждават чрез думите. Даже в психологията казваме, че има неща, за които, когато няма думи, човек просто не може да мисли за тях. Дори да са му се случили някакви събития, ако няма думи, с които да ги изкаже, човекът не може да разсъждава за тях и да ги сподели. Великите романи и творби на човечеството се дължат на хора, които имат изключително прецизно владеене на езика, които умеят да разказват и обясняват. Това умение сега закърнява още в най-ранна възраст, защото още когато детето е на няколко месеца, му се дават устройства с идеята, че то ще се забавлява. И то се „изключва“ от реалността, за да не пречи на родителите. Но времето, прекарано с устройства, е за сметка на какво? Когато изключим детето от настоящето и го пратим във виртуалното пространство, то губи часове и дни, които иначе биха били посветени на движение и запознаване с реалността. Нашите деца се оказват с все по-ограничен реален опит, те все по-трудно могат да преценят какво е реалистично. Ако се вгледате в детските филмчета, нищо не е близко до реалността. Там е пълно със супергерои, които нямат ограничения, с всемогъщи технологични роботи и други същества. Децата свикват да разсъждават, че те или трябва да са свръхгерои или са никои.

- Добре, но тийнеджърите вероятно би трябвало вече да започнат да разсъждават по-реалистично.
- При по-големите деца наблюдавам, че те имат свърхочаквания към себе си - ще променят света, ще станат милионери, бизнесмени още на 20-годишна възраст и ще имат собствени компании. Но това не е реалистично. Това се случва, но с много малко хора на планетата. Когато показваме на децата основно изключенията, ги караме да вярват, че това е правило. По-голямата част от човечеството постига шефски позиции или създава изобретения и творби след натрупването на знания и опит. Ние създаваме много нереалистични очаквания у децата си. Има и нещо други - много скоро децата ни няма да могат да правят разлика между достоверна информация и фалшифицирана. Колкото са по-невежи, колкото по-малко знаят какво е възможно, колкото по-малко са пробвали да направят нещо в реалния свят, а са живели само с фантазии, толко повече част от тях ще станат тревожни или депресивни. Те ще смятат, че не са достатъчно добри, само защото видеото им не е набрало хиляди гледания в Тик-Ток. Прекалено големите очаквания могат да бъдат много разрушителни за човешкото същество. В една социална мрежа ние виждаме само най-бляскавото в успешния човек. Ние не виждаме колко пот, кръв, усилия и неуспехи му е коствало достигането на този връх. И това поражда стремеж да постигнем същото. Само че хората имат различни възможности. И децата, и възрастните все по-трудно започват да преживяват фрустрацията, по-трудно приемат неуспеха.

- Агресията и насилието сред децата симптом на какво е?
- В повечето случаи е симптом на прекаленото разкъсване на обществото и заместването на ценностите на семейството - учи, старай се, работи с ценностите на социалните мрежи, които са много примитивни - консумирай тук и сега. Децата ни губят умението да се забавляват заедно по някакъв положителен начин, а боят и насилието е най-лесния и примитивен начин за реагиране. Когато всички деца свикнат да потъват в телефоните си, в момента, в който са без телефон, те не знаят какво да правят. Те може да са много развити интелектуално, да знаят няколко езика, но са все по-зле в умението да общуват с други хора, когато останат насаме, без някаква технология, която да им помага. Децата нямат нашия опит. Ако постоянно гледам колко е яко, че някой кара с 200 км/ч, то аз, който съм малък и незрял, все още не знам, че това може да коства инвалидизация на хора или загуба на близки, защото не съм бил на погребения. Аз виждам само бляскавата страна на нещата и естествено искам и аз да го постигна. Ние, родителите, всъщност не знаем какво гледа детето ни в социалните мрежи, не познаваме по-голямата част от живота му. Ако виждаш реален човек, който влияе зле на детето ти, можеш да се опиташ да ограничиш такова приятелство, но никой не знае на какво то е изложено в интернет.

- Как един родител може да познае, че детето му има проблем?
- Винаги на първо място гледаме как яде, как спи, в какво настроение е, доколко е склонно да говори за това, което го вълнува. В много високо технологизираните страни, например в Япония, Корея, вече има нови диагнози, които на нас не са ни известни. Но там имат куп млади мъже, които прекарват месеци наред в стаята си пред компютъра, без да излизат или да се интересуват от нещо друго. Заради тях се развиват нови видове психотерапия, понякога специалистът отива на място в жилището на такъв човек, стои пред вратата на стаята му и се опитва по някакъв начин да говори с него и да го извади от виртуалния свят. Човешките отношения губят вече важната си роля, която са имали преди. Оставаме с илюзията, че може да задоволяваме потребностите си чрез технологиите. Тази илюзия обаче ни носи много самота. Вярвам, че постепенно ще я осъзнаем и ще успеем да поставим употребата на технологиите от децата в някакви адекватни за възрастта им рамки.

Елена Енева е психолог и психотерапевт. Специализирала е в “Българския институт по неорайхианска аналитична психотерапия”. От 9 г. работи с деца от 3 до 12-годишна възраст, които преживяват състояния на страх, имат поведенчески проблеми и минават през тежки житейски ситуации.