Елена Мечева, клиничен психолог, пред „Труд news“: Социалните мрежи запълват за децата провалите на възрастните

Почти ежедневно новините ни стресират с информация за жестокост, проявена от деца. Те се бият, снимат се с телефоните и пускат клиповете в социалните мрежи. Как да им помогнем, в какво грешат и родителите, и учителите, разговаряме с психолога Елена Мечева.

Агресията у подрастващите е огледало на света около тях

За всички ни е трудно да намираме ориентири, за децата е два пъти по-трудно

- Г-жо Мечева, на каква възраст са децата, чиито родители търсят психологическа помощ?
- Има много случаи на деца в ранна ученическа възраст, защото проблемите тогава започват да стават доста очевидни. Доста проблеми има и в началото на пубертета и хората имат нужда от психологическа помощ. Юноши също идват, но там е доста по-сложно, много трудно се работи с тях, защото те не са вече деца, но не са и възрастни. И са в сложна позиция, в която от една страна трябва да порастват, да се индивидуализират, да допускат своите грешки, да открият силните и слабите си страни. От друга страна те не обичат да слушат възрастните около себе си. Трудността идва от това, че е много сложно да се балансира - хем да не ги покровителстваме твърде много, защото те не обичат някой да знае вместо тях, хем да им бъдем опора.

- Съвременните родители правят всичко, за да предпазят децата си от трудности. До какво води това?
- Като всяко нещо има своите добри и лоши страни. Ние и като общество, и като родители се стремим да направим най-доброто за нашите деца, това е нормално. Обратната страна на тази монета, че в дългосрочен план да спестяваме на децата си всякакви несгоди, е мечешка услуга. Там, където това е траен модел, детето често пъти израства с погрешна представа за света, не умее да се справя с житейските предизвикателства, защото никога не му е дадена тази възможност. Много родители разбират либералното родителстване неправилно - като оставят детето да прави каквото си иска. Но правилата не могат да бъдат спестени, не можем да избегнем някакви неща от живота. Включително не можем да си спестим травмите. Ние сме в трудността от самото си раждане - в яслата, в детската градина, със самите родители е трудно, защото те не знаят какво правят. Когато оставят детето да прави каквото иска и да решава само, това води до една психична дезорганизация. Правилата, структурата и границите са ключово важни, за да може детето да влезе в света по добър начин, да се справя с предизвикателствата. Важно е да даваме свобода на мнението и на избора, но също така е много важно да можем да казваме “не”, “това ти е позволено, това не ти е позволено при никакви обстоятелства”. Свръхопеката, този стремеж да ги пазим от големия лош свят, не е добра услуга.

- Децата сякаш изгубиха почти напълно чувството на емпатия, чия е вината?
- Като цяло ние в момента наблюдаваме по целия свят едни общества, които са много разединени. Тогава, когато има толкова големи пропасти между различните групи хора, когато се наблюдава една цялостна липса на диалог, на разбиране на другия, на приемане на другия, няма как децата да се научат на емпатия. Става дума за едно скъсване на отношенията между хората, такива, каквито са били преди. И как аз да съм емпатиен към хора, с които нищо не ме свързва? Те са някакви там други, различни, чужди. Оттам е трудно за самите деца да се свържат с някого, който е различен от тях. Те са неподготвени за живота, не се справят, но има много други фактори. Това важи и са света на възрастните. Има процеси, които тлеят в обществото ни от години.

- Защо учениците станаха толкова агресивни?
- Това винаги го е имало, просто в последно време повече се забелязва, което е добре, защото може да се започне някакъв диалог в тази посока. Това е огледало на всичко, което виждат около себе си. Къде наоколо няма агресия? Тя е абсолютно навсякъде - по улиците, в автобуса, на пътното платно, в политиката, навсякъде. Децата нямат добри и позитивни модели. Друга причина е липсата на усещането за общност, за това, че правим нещо заедно за доброто на всички ни. В очите на подрастващите възрастните сме се провалили в много неща, те не ни вярват. Често децата, които са агресивни, не могат да понесат и най-малка фрустрация. Те до такава степен са свикнали всичко да се случва по техния начин, че всичко, което е извън това, е проблемно. Искам и друго да подчертая - опитите да въздействаме на сегашните поколения със старите методи няма да проработят, това е моят опит. Когато започнах практиката си в училище, ми направи впечатление как децата не уважават учителите. За разлика отпреди, когато учителят трябваше да бъде уважаван, само заради това, че е учител, сега децата искат първо да бъдат те уважавани и само тогава отговарят със същото. Това е начинът учителят да може да им въздейства по някакъв начин, това е най-важната крачка към това.

- А каква е ролята на социалните мрежи?
- Социалните мрежи запълват за децата това, в което възрастните сме се провалили. Младите, разбира се не всички, не уважават родителите си, учителите си, не ги чуват. Там, където няма авторитети, на тяхно място идват социалните мрежи. Младите хора намират там неща, които в реалния живот не намират. Трябва да отчитаме и възрастовите особености, защото в пубертета групата от връстници е най-важното нещо и чрез тях младежите се утвърждават. Някои деца с по-изразени затруднения се чувстват изключително изолирани от света около себе си, невидими, незачетени, непризнати и всъщност единственото място, на което намират някакво разпознаване е във виртуалния свят. Те се затварят там. Той е едновременно проблем, но и спасение за тях. Затова и толкова трудно се откъсват от него. Хубаво е да си даваме сметка, че има деца, които растат изключително изолирани и без подкрепа отнякъде.

- Да, но родителите са твърде заети, по цял ден са на работа.
- Да, някои от тях са заети само с оцеляването, няма място за нищо друго. Трябва да говорят с децата си, да им обръщат внимание, но това понякога не е възможно, защото самите родители не разбират, че има проблем. А той се разбира по промяната в поведението на детето. Това, което ми се струва като най-честата трудност е, че родителите виждат децата си не такива, каквито са, а такива, каквито искат да ги виждат. Това също е трудно препятствие, особено в пубертета, когато детето наистина започва да се променя. Има една сложност в това родителите да разпознаят проблема и да вземат мерки навреме.

- Децата сега се раждат с телефон в ръка, видеоигрите не идеализират ли насилието?
- Аз, като човек който съм и геймър, ви казвам веднага - не. Но всичко зависи от това в чии ръце ще попадне видеоигртата. Когато играе възрастен или дете, което има правилна ценностна система кое е добро и зло и има създадено чувство за емпатия, не би трябвало да има проблем. Възрастните трябва всичко това да му обяснят. Когато обаче същата видеоигра попадне в ръцете на дете, което няма ориентири, няма авторитети и като цяло се чувства неразбрано и изолирано от света около себе си, то тогава могат да се отключат опасни неща. Но нека не приемаме играта като проблем, защото той е съвсем другаде. И потъването в социалните мрежи и видеоигрите са симптом. Те са проявление на нещо тогава, когато на едно дете са се случили травмиращи събития, или когато то има въпроси за себе си и за света, а няма кой да му отговори.

- Едно от сътресенията за децата е разводът на родителите. Как може те с най-малко травми да излязат от тази ситуация?
- Родителите не трябва да забравят, че и двамата са родители и да не се въвличат децата в онази опасна игра за превъзходство, за опит за надмощие над другия. Най-големите проблеми възникват тогава, когато чрез децата родителите се опитват да надмогнат над другия. Трябва да се поставят интересите на детето преди техните борби и винаги да се тръгва от позицията на това, какво има да каже детето. То е не предмет, който да подхвърлят, а би могло да каже какво предпочита. Просто родителите повече трябва да чуват децата си. Те имат позиция, мнение, но това не означава да се овластяват децата, не става дума за това. Но детето би могло да бъде изслушано и да бъде взето предвид негово мнение.

- Какво мислите за идеята за споделено родителство, която предизвика бурни спорове?
- Аз в практиката си имам деца, които прекарват по една седмица с всеки от родителите, имат някакъв ритъм на отношения. Дали е добре или зле би могло да каже самото дете. Но дали ще е споделено родителство или не и как ще се случат нещата зависи изцяло от отношенията между майката и бащата. Тоест, ако там има разбирателство и диалог, тогава всичко ще бъде добре.

- А защо все повече младежи се оплакват от депресия?
- Не само младежи, но дори и деца. Това са трудни случаи, в които не става дума за лигавене. Много възрастни разсъждават така - това е дете, каква депресия, каква тревожност, какви паник атаки, това е несериозно. Да, ама не, това се случва по-често, отколкото възрастните си дават сметка. Една от причините е, че светът е такъв, че трудно вече се намират ориентири. За всички е трудно, но за децата е два пъти по-трудно. Нещата не са така ясни, подредени и категорични, както е било преди. Има срив на авторитетите на всички нива, това се вижда много ясно в училище. В този смисъл, когато от ранна възраст детето няма ясна опора, това създава голяма трудност да се конструира това, което ние наричаме психична устойчивост.

- Как възрастните могат да опазят психиката си от постоянния стрес, за да са полезни и на децата си?
- Психично здравната култура в България е изключително ниска. И обществото ни в някакъв смисъл е доста болно от психична гледна точка. Едни процеси, които говорят за тежко страдание, се възприемат като слабост и това го виждаме често навсякъде около нас. Масово психичното страдание не се разпознава, не се адресира или се адресира изключително некомпетентно. Единият аспект е да говорим какво обществото и държавата не правят, ясно е, че там нещата са много тежки. Другият начин е човек сам да се обърне към специалист, това не е проява на неспособност.

- Самотата проблем ли е за психиката?
- Това е процес, който се усети силно по време на КОВИД-пандемията и се задълбочи още повече след това. Това са социални разриви, които се задълбочават и не виждам тенденция скоро да изчезнат. Много често позицията, в която са нашите деца, включително и така наречените агресивни тинейджъри, е самотна позиция, в която те правят каквото могат. Ние виждаме проявите на тази самотност, но истината е, че винаги, когато видим едно дете, което пребива свой връстник, става дума за едно дългогодишно неразпознато страдание, за липсата на подкрепа.

- Как може родителите да спечелят доверието на детето си и важно ли е да му показват любовта си?
- Важно е, но не е достатъчно. Те трябва да създават чувство за сигурност на детето си, на спокойствие, което се случва чрез влизането в света на правилата. Тоест - аз много те обичам, но това, което правиш не е добре и трябва да спреш. Изключително важно е също да можеш да чуеш от детето си различна от твоята позиция, но доверието се изгражда, когато родителят е чувствителен към проблемите му и приема неговата позицията, въпреки несъгласието си с нея.

- Вие на какво учите децата си?
- Уча и своите, и чуждите да могат да поемат отговорност за решенията си, да са готови да платят цената за тях. Важно е също така да могат да защитават собствените си позиции и интереси, но без да е в ущърб на останалите. Също и на уважение, на търпимост, на толерантност, но не онази криворазбраната толерантност, а на взаимната.

Елена Мечева е клиничен и консултативен психолог. Завършила е СУ “Климент Охридски”. 12 години е работила с деца в общинско училище и 4 години - в частно. От 7 г. има индивидуална практика с трудни и проблемни деца. Усъвършенства професионалните си знания и умения чрез постоянно участие във формати, предназначени за практикуващи специалисти - семинари, клинични ателиета, групи за интервизия и супервизия.