Защо да не си направим ловна сбирка или кът?

Романтиката на стародавното занимание

Представеното в музейната експозиция е почетен акт

Скъпи спомени за деца и внуци

Преди някое и друго десетилетие имах един приятел, който не беше ловец, но имаше особен усет за нещата от живота. Николай Труфешев /така се казваше този човек/ мъдрееше с познанията си по културология. Той винаги ми обясняваше, че ловците биха били петимни да имат около или до себе си ловна сбирка или кът. А това се прави в много страни по света. Какво пречи на българите да са съпричастни към такава изява? Лириката и романтиката на лова са близки на всички, които практикуват стародавното занимание.

Какво би трябвало да представляват подобни /да ги наречем/ институции. Ако става въпрос за музейни сбирки, с това биха могли да се ангажират, например, дружествата. Между впрочем, такива постижения имаме и сега. Естествено за това са необходими и по-големи разходи, и изпълнения, които са по силите на по-сериозни организационни общности. Нужни са и подготвени хора с високи културни възможности за творческа дейност. Една подобна сбирка не изисква само препарати за бозайници и птици. Тук трябва да има и веществени доказателства за живота на дружеството или дружината, за всестранната им работоспособност и сполуки. Не е лошо и показването на отличия, на подходящи фотоси, оръжия или други музейни предмети, свързани с организационната дейност. По принцип представеното в музейната експозиция е почетен акт и не бива да се подценява нагледното илюстриране на локалния съюзен живот.

Не трябва да се омаловажават и личните /или домашните/ловни кътове. Те си имат друга специфика и характер. Устройват се на подходящо място и имат своята декоративна значимост. Там се слагат неща, които са съотносителни към семейната ловна история. Личните преживявания на хората и разните житейски случки трябва да бъдат изявявани на преден план. А това са скъпи спомени за деца и внуци. Всеки може да си представи какви вълнения ще породи своебразна фактология.

Когато се прави личен ловен кът, удоволствието е нещо подобно на самото ловуване. Както обясняваше Николай Труфешев, ”тук се култивират хубави чувства и черти в характера: усет и мярка за художествена форма, чувство на самокритичност и самооценка, както и чувство за достойнство и пълноценност в живота.” Популяризирането на такива изяви има голямо значение за утвърждаване на лова като равностоен на останалите популярни спортове.

Птици-„пешеходци”

На пръв поглед този термин изглежда абсурден, но е точен. Такива същества при птиците са парадокси /защото основното движение при тях е летенето/  и са рядкост. Ала наистина все още съществуват. Нека се обърнем към пингвините с тяхната характерна, но приятна разходка, създаваща весело настроение с непохватността си. Те не само, че не могат да летят, а са се обособили като птици, които се чувстван по-добре във водата, отколкото във въздуха. Даже някои ги наричат подводни летци. Пингвините са в стихията си сред ледените водни простори.

Нека се обърнем и към прословутия щраус. Африканският му представител се води за най-едрата съвременна птица. Сега се отглежда и в специални ферми. А американският му събрат нанду още може да се види в степите на Южна Америка. В Австралия пък тук-там живее щраусът ему.

Много интересна птица-„пешеходец” е дронтът или нелетящият гълъб. След откриването на Маскаренските острови в началото на 16-ти век тази земя станала пристан на всички кораби, пътуващи от Европа за Индия. А дронтът, който не можел да лети, бил удобна плячка. Моряците го трепали, както могат: с подръчни средства /без да употребяват, каквото и да е оръжие/ и се запасявали с месо за дългите си пътешествия. И така още през 17-ти век нелетящият гълъб станал само жалък спомен.

И името на новозеландското киви вече се среща само в кръстословиците. Тази бягаща птица е нощно същество. Вечер търси любимите си семена на растения, насекоми и червеи, а през деня се крие в дупки между камъните или под коренищата на дърветата.

Моата, тази гигантска птица от Нова Зеландия, отдавна не е между живителните индивиди на планетата. Останки от нея могат да се видят само в някои музеи. Местните туземни ловци /маорите/ са я изтрили от лицето на земята заради вкусното й месо. А някога там е имало над 20 вида от този интересен представител на световната фауна.

Зоолозите описват мадагаскарският епиортис  като „чудото на природата”. Легенди и всевъзможни измислици красят разните приказки за тази нелетяща птица. Яйцата й били смятани за огромни /колкото купол на една джамия/, а със страховитите си нокти можела да вдигне голям камък. Силуетът й пък закривал слънцето. Но в началото на деветнадесетия век един френски пътешественик открил на остров Мадагаскар част от яйцето на някаква птица. Местните жители използвали черупката му като съд за вода. По-късно и парижкият музей се снабдил с две такива грамадни яйца. И така, след пресмятания, се оказало, че това същество е било високо около 5 метра.

Само Господ може да каже защо са се появили птиците-„пешеходци”. Та нали естествената им среда трябва да е въздухът. И там на воля да се движат из небесата. Та нали някои орнитолози ги наричат „издигнали се в небесата влечуги”. Но, явно, че нашите позабравени приятели не са могли да се издигнат към сините простори...