Зимата и дивечът

Вълците не прощават в мразовитите дни

На сръндаците поникват нови рога

Привидното спокойствие на снежното наметало

Често през декември зимата простира дебелите си бели черги навсякъде и то за дълго. Познат ни е зимният покой на природата! Обгърната от снежното наметало, тя е смълчана и безгласна. Но това е само привиден покой. Ловците знаят какви драми крие тази прелестна тишина. Ето там в оврага са разхвърляни оглозганите кости на сърна. В такива мразовити дни вълците не прощават. А по-нататък на равното, е разпиляна перушина. Вчера това е било жив фазан, но лисицата пакостно е шетала. На пъртината вдървени лежат две измръзнали яребици. Те едва са прелетели дотук с нищожната надежда да не умрат.

Какво е характерно за света на дивите животни? Вълците свадбуват. Мечките прекарват спокойно своя летаргичен сън, ако извън бърлогите зимата е в стихията си. На сръндаците поникват нови рога. Понякога и зайците навлизат в размножителния си период.

Общо взето гладът гони обитателите на горите и полята. Кара едни да бягат по-бързо, откогато и да било друг път, а прави други лукави, хитри, безпощадни. И в това насилствено състезание често има ликуващи победители и сразени завинаги победени. Но то ни дарява и с нещо друго, с една необичайна картинна галерия на открито-рисунките по снега.

Да се разчитат следите на животните по бялата зимна постеля е интересно занимание. Разгадаването им е като чудотворен ключ, връчен ни от природата, който вълшебно отваря пред нас един нов свят. Ние назъртаме в тайните на дивеча-в скитанията, диренето на храна, хитростите, за да преживее, търсенията на временно скривалище или постоянен дом. Следезнание-колко много страници от неразчетената книга на природата са изписани в тази непонятна за мнозина животинска азбука.

Когато бяга, нашият стар познайник заекът просто подскача. На тази му скокливост задните лапи се отпечатват една до друга, а предните-една след друга. Тези му характерни четири стъпки лесно се познават. Само катерицата го наподобява. Но нейните стъпки са трапецовидни, а на дългоушко-конусовидни. Пък и катерицата рядко си показва носа навън от хралупата, където е достатъчно приветливо и най-важното-пълно с храна.
Дирята на лисицата представлява права линия, съставена от множество стъпки. Нейната “броеница” по снега лесно се открива. И е твърде заплашителна за измършавелите крилати същества.

Стъпката на елена има сърцевидна форма. Сърнешката прилича на нея, но е по-малка. Трудно ще ги срещнете из полето. Зиме гората е по-вярна закрилница на тези животни.

Понеже е по-окосмена, златката ходи някак си “по-обута” и стъпката є не е така оформена, релефна, както на бялката. Пък и следописът є завършва до гората-на първото изпречило є се дърво тя бързо се стрелва сред клоните.

Всички тези дири са ясни, докато са пресни. Засипе ли ги сняг, нападат ли клонки, борови иглички , мъхове-мъчно може човек да се оправи, ако иска да надникне в някои природни тайни.

Въпреки, че зимният покой на природата има своя неувяхваща прелест, истинските ловци- стопани не наблюдават спокойно такива картини. Те добре знаят-оставят ли дивеча без грижовност, очаква го гибел. И на най-непосветения човек му става ясно, че зимната липса на храна е основната причина за трагичните ситуаци в животинския свят. А презимува ли добре дивечът, сит и здрав ли е, дава и по-жизнено, и по-голямо поколение. Една тежка зима е в състояние да ликвидира огромна част от запасите на дивите животни, ако някой не им се притече на помощ.

Необходимо е да се осигури достатъчен и разнообразен фураж, да се започне на време подхранването, да се правят хранилки там, където са зимните местообитания на дивеча. Фазаните, яребиците и кеклиците понасят по-лесно трудната зима, когато се подпомагат с храна и то не еднократно. Птиците свикват с човешкото благородство и са чести посетители на спасителните хранилки-подслони. А наред с редовната доза сол на елените и сърните се поднася листник и концентриран фураж...

Настъпи ли разгарът на зимата, теглила натискат дивечовия свят. Привидният покой е измамен. Борбата за съществуване е един безкраен наниз от опасности и злокоби...

Пеликаните

В Червената книга на България

Наблюдавайки сред природата или порещи въздуха пеликани, човек винаги може да си каже: това са доисторически летящи гущери.. Тези птици обитават просторни полусолени и сладководни блата и езера, обширни тръстикови масиви. Любимото им ястие са рибите.

Пеликаните са украшение на много зоопаркове и музеи в света. В популярни книги и филми са любим персонаж.

Те са най-едри от водоплаващите, достигат до 13 кг., а размахът на крилете-до 3 метра. За да издигнат огромното си тяло във въздуха, се налага да се разтичат, да направят няколко скока по земята или да се отбръснат с лапи от водата. Те са летци. Във водата пеликаните си почиват и се хранят. Великолепни плувци са и риболовстват в повърхностните водни слоеве. Земята се обитава от 10-тина вида пеликани. Поселили са се на почти всички континенти. В България могат да се открият два вида пеликани-розов и къдроглав. Както пише в Червената книга на България пеликаните понякога зимуват в България. Могат да се видят в Мандренското езеро и в резервата “Сребърна”.