Левски, четничеството и хайдушката традиция

В навечерието на 183-ата годишнина от рождението на Апостола ще припомним за мястото на  поборническите традиции в неговия живот и дело

Изграждането на революционни комитети включва и създаването на чети – опит, приложен и от Гоце Делчев в поробена Македония

На 6/18 юли 1840 г. се ражда Васил Левски, останал в паметта на нацията и като Дякона, Апостола, „най-добрият ни българин…“ Наскоро на основата на автентични документи д-р Григор Бойков и проф. Пламен Митев категорично доказаха, че Левски е роден не през 1837-а, а през 1840 г. И не само е редно, но е задължително този исторически факт да бъде ясно заявен при честването на Апостола на свободата след броени дни.

Каква е ролята на многовековните български поборнически традиции в живота и дейността на Левски? Според „алтернативната“ биография на Апостола негов чичо е бил „прочутият Видул войвода“, брат на баща му Иван Кунчев – твърдение, за което обаче няма реални аргументи. От друга страна, извън всякакво съмнение е, че Васил Кунчев расте в будна среда, в която хайдушката романтика е неразривна част от порива към свободата. Не са едно и две свидетелствата за патриотичния дух на фамилията и родното Карлово, а „искрите на любовта към правдата и свободата…“ у младия българин се разгарят още повече, когато е ученик в Стара Загора (1855-1857 г.). Поп Минчо Кънчев разказва, че в юношеските си години Васил е буен младеж с изострено чувство за справедливост и патриотизъм.

След завръщането си в Карлово, вече 18-годишен, Левски влиза в кръг от верни съмишленици. За горещия патриотизъм на младия монах Игнатий още през 1858 г. разказва пребивавалият по същото време в Карлово йеромонах Кирил, по-късно игумен на Рилския манастир, духовник, следващ „… самоотвержено и гражданската си дейност за политическото освобождение на народа…“ „При честите си виждания – пише един съвременник,– отец Кирил съглеждал буйното сърце на Василчо Левски, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите българи…“, но и за известния Ильо Малешевски. Нещо повече, отец Кирил обещава на младия си събрат да го срещне с войводата „… по Рилския и Пиринския балкани…“ Случайно ли е тогава, че в Първата българска легия Левски е в отряда на „дядо“ Ильо войвода?

Младият Левски е  горещ почитател на книгите и вестниците на „народния войвода“ Георги Раковски. В едно от своите най-известни писма  Дякона заявява, че е се е посветил на Отечеството през 1861 г. Някои изследователи допускат, че е участвал в малка чета, действала около Карлово, за каквато се съобщава в прочутия вестник „Дунавски лебед“ на Раковски. В своя опит за автобиография в стихове самият Левски на две различни места пише, че е излизал в Стара планина – свидетелство за връзката му със споменатите хайдушки прояви в Карловско.

Първата българска легия в Белград през 1862 г. е школата, в която започва развитието на Левски като революционер. Участниците в легията най-често я наричат „четата на Раковски“, а младият дякон проявява изключителна смелост в схватките с турския гарнизон в сръбската столица. По думите на Васил Д. Стоянов, „… от българите се отличиха Дядо Ильо, дякон Васил Левски, Стефан Караджата, Спиро [Джеров] от Охридско, Стоян от Белоградчишко, Иванчо Брегов от Татар-Пазарджик и други  много...” Оттогава е и познанството на Левски с „дядо“ Иван Кулин, „дядо“ Цеко и други „вехти“ войводи. Христо Иванов Големия отбелязва:  „В сражението С. Караджа и В. Левски се хвърлиха на юруш [атака] с голи ножове в Байраклъ джамия /…/ И като влезоха тези двамина в джамията в този час се предадоха турците и тогава ги нарекоха левове нашите хора…“

През зимата на 1866 г. Левски е в Румъния, извикан от Раковски. След пропадането на плана за българо-румънско единодействие, Дякона преминава в Северна Добруджа, където  е учител в българското село Еникьой, Тулчанско. Според някои спомени прави обиколка, достигайки до Девня, за да подготви почвата за планирана от Раковски четническа акция. Година по-късно виждаме по същия път да минава забравената днес малка чета, съставена в Тулча и останала в историята с името „Златна надежда“.

Особено важна за израстването на Левски като революционен водач е четническата акция през 1867 г. От 28 април до 4 август бъдещият Апостол изминава с четата на „първостепенний войвода“ Панайот Хитов над 700 км – от Дунава при Тутракан, през Лудогорието и по Стара планина до Сърбия. Участието му е отразено в редица спомени, вкл. в онези на Хитов и Филип Тотю. Заемането на високата позиция на знаменосец, втори по ранг след войводата, именно от Левски е по настояване на Раковски. Като командир Дякона проявява изключително чувство за отговорност и строго следи за дисциплината. Както сам споделя в своя опит за автобиография в стихове:

Станах и отидох 
в Стара планина
с вярна дружина, 
с Панайот войвода,
юнаци народни, 
тяхен аз байрактар...

Равносметката от четническата акция е важна за бъдещия водач на националната революция – там, „където живее българинът“ – в Мизия, Тракия и Македония. Както пише Мерсия Макдермот, Левски изпитва „ …радостното чувство да бъде част от една братски сплотена дружина...” Но и още тогава проумява по-добре от всички, че четите няма как да се превърнат във въстаническа армия, ако почвата не е подготвена. Четническото „1867-о лето“ показва,  че без солидна организация вътре в страната всяка въоръжена акция остава под знака на случайните обстоятелства. И още нещо, през 1867 г. неговите приятели Иван Тюрюмето и Тинко Пулев са изпратени във видинския затвор поради връзките им с четата на Димитър Топалов Войняговеца.

Романтиката, на която без съмнение е подвластен и Левски, не е пречка за неговото трезво отношение към „… работата, която си е пак работа…“ Същевременно през 1867-1868 г. той отблизо се запознава с качествата и недостатъците на войводите Панайот Хитов, Филип Тотю и други „политически хайдути“. Въпреки своя опит и лични достойнства, те не притежават професионална военна подготовка, без която в модерната епоха всяка акция е обречена. Наистина, войводите полагат усилия да се самообразоват „в движение“, но това не им се удава в достатъчна степен. И не е случайно, че в Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. Хитов, Филип Тотю и другите войводи привличат офицери в своите щабове. Под влияние на Левски и натрупания опит така постъпват апостолите на Априлското въстание, както и Христо Ботев. При обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджата през 1868 г. може да се види по-ясно изразен „военен профил“ – в нейните редове срещаме както „традиционни“ хайдути, така и офицери, каквито са Иван Попхристов и Еремия Българов, както и участници в двете легии, сред които и Стефан Караджата.

Левски „не скъсва“ напълно с т.нар. четническа тактика и вековния хайдушки опит, както често се мисли. В писмо до Найден Геров от 1/13 февруари 1868 г. търси подкрепа за организирането на малка чета, „агитационна“ по тип, за да предприеме обиколка за подготовка на бъдещо въстание. При посещението си в Зайчар през април-май 1868 г., където се среща със стария поборник „дядо“ Иван Кулин, Левски е арестуван от сръбската полиция. Според Христо Иванов Големия с другарите си Дякона обмисля как „… да вземем Балкана за България…“, като е търсена и координация с емиграцията в Румъния. Така е и при подготвяната през пролетта на 1868 г. чета на Васил Ганчев Плевналията. Левски споменава и за своя среща с Хаджи Димитър пред правителствената следствена комисия в София през януари 1873 г.

При изграждането на мрежата от революционни комитети в България, Левски не отрича създаването на чети – показателен пример е малката чета на Стоян Пандурина, създадена от Тетевенския комитет с председател близкият до Апостола хаджи Станьо Врабевски. С подобна чета действа и Христо Иванов Големия като ръководител на „тайната полиция“ на „БРЦК в Българско“. Разбира се, при проектираното от Левски и съратниците му масово въстание приоритет имат местните комитети и създаваните от тях въоръжени сили, но приемствеността с вековния хайдушки опит остава в сила, нещо повече – традицията е надградена и обогатена с модерните принципи и практики на военното изкуство.