Любомир Кючуков, дипломат, бивш зам.-министър на външните работи, пред „Труд news“: Сключването на по-бързо примирие е преди всичко в интерес на Украйна

Тръмп и Путин ще приемат провал на преговорите като личен неуспех, дискредитиращ ролята им на световни лидери

„Америка на първо място” е носещата конструкция на нова геополитическа доктрина

Империализмът се завръща, основните глобални играчи налагат политиката от позиция на силата

Скандалът Тръмп-Ванс-Зеленски бе твърде далеч от дипломацията, смята професионалният дипломат Любомир Кючуков. Според него случилото се в Белия дом отбеляза завръщането на един позабравен имперски стил в международните отношения. Кючуков е убеден, че въпреки че двустранните отношения бяха взривени, Украйна все пак ще бъде принудена да подпише споразумението за редкоземните минерали със САЩ, защото не само в Украйна, но и в Европа осъзнават, че САЩ е незаобиколим фактор както по отношение войната в Украйна, така и с оглед формирането на бъдещата архитектура на сигурност в Европа и международните отношения в света като цяло.

- Каква е гледната ви точка на професионален дипломат за скандалния разговор Тръмп-Ванс-Зеленски в Овалния кабинет на Белия дом, господин Кючуков?
- Този скандал беше твърде далеч от дипломацията. Защото отбеляза завръщането на един позабравен имперски стил в международните отношения. Който обаче не трябваше да бъде неочакван след един месец Тръмп в Белия дом. Затова е още по-учудващо, че той бе допуснат от украинска страна: по принцип президент отива да подпише изцяло съгласувано на работно ниво споразумение, а не да преговаря по него. Именно за да се избегнат подобни конфузи.

- Казвате, че това бе един безпрецедентен позабравен елемент от международните отношения. Защо?
- Това отбелязва една по-обща тенденция – завръщането на империализма в света. На преден план в подхода на основните глобални играчи излиза политиката от позиция на силата, преразпределението на света на сфери на влияние, стремежът към придобиване на територии, включително с използването на сила: войната на Русия в Украйна, претенциите на Тръмп към Гренландия, Канада, Панамския канал, та дори и политиката на Китай спрямо Тайван. При това става дума за своеобразен ретро-империализъм в съвременни условия, загърбвайки по-рафинираните методи на икономическа доминация и политическо влияние.

- Всъщност има ли Зеленски друг избор, ако не подпише споразумението със САЩ за редкоземните метали на Украйна?
- Нееднократно през последните дни се налагаше да констатираме, че Зеленски е изправен пред един невъзможен избор: да подпише едно на практика колониално споразумение (определението е на американски медии) което, по-неговите думи,  ще възложи тежко бреме върху десет поколения украинци или да изостри отношенията на Украйна с най-близкия и на практика незаменим неин съюзник – САЩ. Резултатът е, че най-вероятно ще се случат и двете – но в обратен ред: двустранните отношения бяха взривени, но Украйна все пак ще бъде принудена да подпише споразумението за редкоземните минерали със САЩ. Като за целта то ще получи трактовка на силен гарант за бъдещата сигурност на страната, доколкото САЩ ще бъдат заинтересовани да не допуснат нова руска агресия на територии, където те са си гарантирали сериозен и дългосрочен икономически интерес.

- Ще продължат ли според вас преговорите САЩ-Украйна след скандала в Белия дом?
- Важно сега обаче е не да квалифицираме случилото се, а да анализираме последствията от него. А те ще бъдат сериозни – в няколко плоскости. По отношение на преговорите за прекратяване на войната в Украйна разговорите САЩ-Русия ще продължат, вероятно дори още по-интензивно. И двете страни ще бъдат заинтересовани (а САЩ ще се чувстват и много по-освободени) да постигнат съгласие по въпроси, отразяващи техните интереси в отсъствието на Украйна. Което може да доведе и до практически договорености за съвместни подходи при определяне на евентуалната преговорна рамка, участниците в преговорите, въпросите от дневния ред – все неща, които следва да бъдат уточнени преди да се започнат съдържателните преговори. Като същевременно задължителното включване на Украйна в преговорния процес ще стане по-трудно и вероятно по-късно.

- А отражението на скандала върху ситуацията в самата Украйна?
- Тук вероятно ще има две, при това противоположни посоки на реакция. От една страна е логично да наблюдаваме сериозна национална консолидация като ответна реакция на унизеното национално самочувствие. От друга – не по-малко вероятно е да се задълбочи вътрешното разделение в обществото. Което може да превърне Зеленски в необходимия грешник и да доведе до допълнителен натиск върху него към вече трупащото се обществено недоволство от неуспехите във войната и търсенето на виновник. Впрочем, не случайно още преди скандали той заяви готовност да се оттегли – ако това е условие за гарантиране сигурността на Украйна занапред. Във всеки случай в Украйна ще наблюдаваме както обида и промяна в отношението към САЩ, така и осъзнаване на факта, че без САШ, а още по-малко против САЩ, Украйна трудно би могла да разчита на позитивен край на войната. Не е изключено също така чувството, че са предадени, да радикализира най-националистическите кръгове в страната и гневът да се пренасочи от врага към „предателя” – както, впрочем, това се случи и с част от чеченските сепаратисти след края на войната там. Още повече ако след прекратяването на войната се окаже, че Украйна е изгубила територии от Русия и контрол върху подземните си богатства от САЩ.

- Реакцията на Европа в подкрепа на Украйна беше незабавна, гневна и почти единодушна...
- Въпросът е обаче какво точно се разбира под подкрепа – и дали всички разбират едно и също. Дали това е готовност за конфронтация със САЩ  - Кая Калас заяви, че свободният свят се нуждае от нов лидер (но не стана ясно дали САЩ вече не са част от свободния свят, или Тръмп трябва да бъде сменен като президент). Или от друга страна ще се търси възможност да се смекчи негативния ефект от скандала и възможно по-бързо да се забрави за него – което е по-вероятно. Защото не само в Украйна, но и в Европа осъзнават, че САЩ е незаобиколим фактор както по отношение войната в Украйна, така и с оглед формирането на бъдещата архитектура на сигурност в Европа и международните отношения в света като цяло.

- Следващият въпрос е дали под подкрепа се разбира помощ за продължаване на войната?
- Отговорът тук изглежда достатъчно ясен – през призмата на еднозначно изведения приоритет за продължаване на военната помощ. Което обаче заобикаля въпроса кога и как се слага край на войната. Или обратното – подкрепа означава ЕС максимално да съдейства на преговорните усилия на Украйна, на първо място със задължителното включване на Украйна в преговорния процес. Не на последно място трябва да се има предвид, че докато част от европейските лидери застанаха персонално зад президента Зеленски, то други изразиха подкрепа за Украйна – като подобно разминаване винаги предизвиква повишено внимание в професионалните дипломатически кръгове.

- Позициите на ЕС, НАТО и Украйна за войната претърпяха ли еволюция за трите години от началото ѝ?
- Това, което ние като че ли не искаме да признаем, е че прекратяването на военните действия и сключването на примирие е преди всичко в интерес на Украйна. При това възможно по-бързо. Защото динамиката на бойните действия очертава бавно, но постъпателно придвижване на Русия към нови украински територии. И тук си струва да си припомним, че нашите - на НАТО, ЕС и Украйна – позиции претърпяха много съществена еволюция в хода на войната: от „война до победа” до есента на 2023 г., през „да не допуснем Украйна да претърпи поражение” до средата на 2024 г., до „да заставим Путин да седне на масата на преговорите” сега. Но тезата за „преговори от позиция на силата” за съжаление не води до военно или политическо предимство, а до повече разрушения и загуби – на хора и територии.

- Общо е мнението, че трансатлантическите отношения са в най-ниската си точка само месец и нещо след повторното влизане на Тръмп в Белия дом?
- „Америка на първо място” днес е нещо много повече от лозунг на предизборна кампания – това е носещата конструкция на нова геополитическа доктрина. Която не създава нов световен ред, но се стреми да фиксира нов баланс на силите – с ясна американска доминация. Което би следвало да накара ЕС най-после не само на думи да се погрижи за отдавна прокламираната си стратегическа автономия. А това означава еманципация от САЩ - но разбирана не като конфронтация, а като сътрудничество без зависимости. През тази призма срещите в Париж и Лондон, инициирани от Макрон и Стармър, бяха логично и необходимо действие с оглед необходимостта от бърза реакция на новините, идващи от Вашингтон. Но се боя, че това бе вярна реакция, осъществена по грешен начин. Защото и в двата случая бе възпроизведен подхода на Тръмп, разделящ страните на важни (участващи) и не-важни (непоканени). Като дори Украйна отсъстваше в Париж. Което трудно би могло да послужи за консолидацията на ЕС или Европа. А единството на Съюза продължава да бъде ключов проблем пред утвърждаването му като самостоятелен глобален играч. Нещо повече, дори в съдържателен план се следваше коловоза, очертан от Тръмп, а именно – как Европа да поеме възстановяването и гаранциите за сигурност след евентуалното прекратяване на военните действия в Украйна.

- Защо ЕС е нежелан на преговорите за Украйна между САЩ и Русия?
- Фактът, че ЕС на нито един етап не предложи собствена визия за това как свършва тази война направи много по-лесно пренебрегването на Съюза от преговорите за прекратяване на конфликта. Позицията на Европа не винаги е понятна. Особено сега, когато трябва да се отговаря не само на въпроса „Кой е виновен?”, но и на следващия – „Какво да се прави?”. Ние декларираме съгласие с Тръмп, че войната трябва да приключи с политическо решение, както и необходимостта то да бъде трайно и да гарантира сигурността на Украйна. По-интересно е с какво не сме съгласни с него. Ние настояваме да продължи помощта за Украйна – американската. Защото ЕС не смята да прекратява своята. Също така да бъдат дадени гаранции за сигурността на Украйна – също американски. Защото редица страни в Европа изразяват готовност да се включат в гарантирането на тази сигурност.

- Но идеята за изпращане на европейски умиротворителни сили също предизвиква много въпросителни?
- Най-вече защото това изцяло зависи от одобрението на Русия. А Лавров нееднократно повтори, че войски на НАТО, дори и под чужд флаг, са неприемливи за Москва. Ако става дума за т.нар. „сини каски” под егидата на ООН, то за това би следвало да стане с решение на Съвета за сигурност – а там Русия има правото на вето. Ако се прибегне до двустранни или многостранно споразумение на Украйна с отделни страни или с „коалиция на желаещите” – то това на практика ще бъде военен контингент в условията на продължаваща война, а не мироопазващ корпус в условията на сключено примирие. Просто защото, независимо от уверението на Тръмп, че Путин би бил съгласен, трудно можем да си представим включването на подобно съгласие в едно споразумение.

- А какво ще стане, ако Русия и САЩ не се договорят?
- Този въпрос някак изпада от общественото внимание. В случай, че тези преговори се провалят, има всички основания да се предполага, че ще се засили рязко руско-американската конфронтация – заради взаимното разочарование и отпадналата необходимост да се съобразяват един с друг. Като и Тръмп и Путин ще приемат това като личен неуспех, дискредитиращ тяхната роля на световни лидери. На второ място, това ще доведе до ескалация на войната в Украйна без непосредствен времеви хоризонт за нейното приключване. И най-важното – трудно може да се очаква политическа воля за нови преговори – защото това би дискредитирало самата идея за политическо решаване на конфликта чрез диалог.

- Правилна ли бе позицията на България в декларацията за неучастие на български въоръжени сили във военни действия на територията на Украйна? В нея не бе  включен текст, осъждащ руската агресия и престъпления в Украйна? Защо според вас?
- Тази декларация може да изпълни ролята на полезна преграда както срещу външен натиск, така и срещу вътрешно политиканстване. Въпреки че по същество тя не изключва изпращането на български военни в ролята на евентуални мироопазващи сили, а отхвърля възможността за участие на български въоръжени сили във военни действия на територията на Украйна. 

Нашият гост
Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.