Михаил Вешим, писател и журналист, пред „Труд News“: Времето, не властта, ще вкара символите на мрачното минало в музеите

Лежерно августовско време е, когато дори политиците и кандидатите за власт, които ще се преборят наесен, отмарят под дебела сянка. За журналиста обаче няма почивка - особено ако се казва Михаил Вешим, главен редактор на в. „Стършел“, известен със способността си да подлага всяка новина и явление под силната лупа на хумора и сатирата. С него разговаряме за умението да виждаш смешната страна на живота, за бъдещето на София и състоянието на културата ни, и изобщо - за времето, което все не става „наше“.

- Намирам ви в София през август. Няма ли почивка за вестникарите?
- Някои седмичници спират през лятото - за месец-два. Телевизионни предавания също правят летни паузи. За нас от „Стършел“ няма пауза - спрем ли за месец, после дали ще можем да почнем? „Стършел“ не е пропускал седмица, от основаването си през февруари 1946 г., досега. С „Труд“ са връстници - родени в една година, това ги прави най-старите български вестници. Да работиш в такъв вестник не е привилегия, а отговорност - ако „Стършел“ спре, хората ще кажат: оня негодник Вешим го затри! Затова аз и колегите ми продължаваме напред, брой след брой. Иначе да си през август в София е чудесно - градът е празен и спокоен, няма нервност, движиш се без трафик, паркираш, където искаш. От години не ходя на нашето море. За презастрояването и бетономорието не ми се говори, толкова съм писал. Вместо да се ядосвам на какво е заприличал любимият ми Созопол, търся други морета, места и брегове с пусти плажове, малки кръчми и малко хора. Но, където и да отида, в Гърция, Хърватия или Кипър, ме мъчи споменът за стария Созопол и се улавям как, ходейки по някой пясъчен плаж, го оприличавам на Харманите, видя ли красив залив, ми напомня на Райския /вече Адски!/.

- Какъв се чувствате повече - журналист, публицист, писател, хуморист? Как носите толкова дини под една мишница?
- Актуална метафора в сезона на дините. Надявам се някоя от дините, които нося под мишница, да не се окаже изкуфяла - това е притеснението ми с напредването на годините. Иначе за мен писането е поне 3 в 1 - хем игра, хем позиция, хем професия, с която си изкарвам хляба. Но се опитвам водеща да е играта - да пиша това, което ме забавлява мен самия. За удобство в литературната подредба са ми сложили етикет „писател-хуморист“, винаги двете думи заедно, винаги с тиренце помежду им - като Римски-Корсаков. Веднъж написах книга не с весели, а с по-тъжни разкази, за които този етикет не важи. „Хуморист“ трябваше да отпадне. Запитах се: ами ако в следващата ми книга отпадне и „писател“, какво ще остане от мен - само тирето ли? 

- Как се научихте да виждате смешното в живота?
- Ухилен съм си от дете. Смеех се и пръст да ми покажат, обичах да чета весели книжки, у нас получавахме „Стършел“, от малък четях вицовете и гледах карикатурите, без изобщо да предположа, че ще прекарам живота си с тоя вестник. После като студент се завъртях в редакцията и започнах да уча занаята от истински майстори на хумора. Тогава в „Стършел“ работеха Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Ясен Антов, Дамян Бегунов - все големи имена на българския хумор. Идваше и Радой, не пропускаше да ни похвали, да ни окрили за нещо написано - той беше нашият вдъхновител, днес биха го нарекли „инфлуенсър“. Но най-много съм научил от Йордан Попов /смешна му памет!/, той е най-забавният и весел човек, когото познавах. Роден за хуморист! Имаше таланта да открива смешното в живота - всеки ден ходеше на Женския пазар и оттам се връщаше с два фейлетона, един разказ и кило картофи - за яхния. Смешното е около нас, но навели глава в обувките си, улисани в грижи от ежедневието, не го виждаме. По кафенетата седят млади момчета и момичета, пременени, нагласени, заболи нос в телефоните си. По някое време някой вдига глава да изпъшка: „Тъпо ми е!“ Ами ще ти е тъпо, щом не живееш нормално, а виртуално! На мен пък никога не ми е било тъпо, все ми е било весело. Щастлив съм, че животът ми мина в шеги и закачки. Наречете ме лекомислен, повърхностен, инфантилен - и ще бъдете прави, но такъв съм си... Късно ми е вече да се променям, късно е да помъдрявам.

- Да чакаме ли скоро нова книга след автобиографичната „Химия на шегата“, която представихте в края на миналата година?
- След автобиографичната, сега пиша биографична. Книга-биография на илюзиониста Мистер Сенко. В моето детство той беше звезда. Тогава българските звезди не бяха много - Гунди, Лили Иванова, Емил Димитров... И Мистер Сенко. Дори беше влязъл в ежедневния език. Хората казваха за нещо невъзможно: как да го направя, аз да не съм Мистер Сенко! Днес е забравен... Иска ми се да разкажа не толкова за фокусите и илюзиите му, защото те не се разказват, а за илюзиите на времето.

- Кои са най-големите шеги на времето, в което живеем?
- Най-големите шеги времето си прави с нас. Ние, хумористите, на каквото сме се смели, все ни е постигнало. Като дете се присмивах на плешивите - оплешивях, смях се на дебелите, надебелях, сега няма да се учудя, ако някоя сутрин се събудя като депутат в парламента...

- Ние сме от поколението, което посрещна с възторг и големи надежди 10 ноември 1989 г. Как гледате сега, от дистанцията на времето, на изтеклите близо 33 години?
- Не са загубени години. Повечето от нещата, за които скандирахме по площадите, ги имаме - гласуваме свободно, пътуваме свободно по света, говорим и пишем свободно. За мен като писател това, последното, е най-важното. И още: членуваме в ЕС, под защитата сме на НАТО. Вярно е, че много неща не станаха така, както ги мислехме преди трийсет години - причините са различни. Някои от тях са външни, други - вътрешни, зависят и от националния ни характер. На нас не в съединението ни е силата, а обратното - безсилието е в разединението ни. И все пак, страната ни върви напред - можехме сега да сме в положението на Молдова, Армения или Грузия. Или пък в украинското положение... Питам се понякога, ако бяхме в положението на Украйна, щяхме ли да защитаваме държавата си с мъжеството на украинците? 

- Оптимист или скептик сте за това, което става днес в държавата?
- Винаги съм бил оптимист, винаги съм вярвал, че България има европейско бъдеще и достойно място сред другите страни в ЕС. И това ще стане, но става по нашенски - бавно, трудно и мъчително. Помните ли колко бе трудно да се махне звездата от партийния дом - е, хеликоптерът я отнесе! Колко трудно се разделяхме с мавзолея и мумията - е, няма ги и на никого не липсват! Сега се вкопчили да бранят бузлуджанската чиния и паметника на солдата с автомата - готови са да ги ограждат с живи и мъртви вериги... Е, в крайна сметка, и тия символи на мрачното минало ще си отидат на мястото в музеите. Времето, не властта, ще ги вкара там.

- Като стар (на 62 г.) софиянец, видял и комунистическото минало, и хайдушката приватизация, и мутренските години, смятате ли, че ние всички вкупом сме виновни за сегашното дередже на столицата ни? Можехме ли да направим нещо по-добро за нея?
- Като минавате по околовръстното шосе, погледнете към Витоша, по-точно към Витошката „яка“... Какви къщи-резиденции има там! Във Витошката „яка“, от Княжево до Бистрица и Панчарево могат нагледно да се видят откраднатите пари на прехода - те са вложени в тия резиденции. По „яката“ на планината си личат дебелите вратове. Никой никога няма да разследва произхода на средствата, случаят е приключен с общото заключение: „първоначално натрупване на капитала“. По-лошото е, че страда природата - от Княжево до Бистрица и Панчарево селищата и вилните зони нямат канализация. Деретата на рекичките са задръстени с отпадни води и боклуци. Затова около луксозни затворени комплекси мирише на тоалетна, а в Панчаревското езеро, където се изтичат мръсните канали на презастрояването, се появи нов вид рибка - рибка „фекалка“. „Чудесен ден за улов на рибка-фекалка“ - така ще звучи известният разказ на Селинджър в наш, български вариант. С какво сме виновни ние, аз и вие, за това? Че колко пъти сме писали, колко пъти сме били тревога. Но с писане не може да се спре корупцията - за мен това презастрояване, това „многоетажие“ на селата под Витоша е нагледен урок за корупция. В града ни има много примери на лошо управление, но има и добри примери. Живея в „Лозенец“ и виждам усилията на районния ни кмет да облагороди квартала. Павират се уличките, вместо да се асфалтират, паветата придават особен градски вид. Повечето тротоари са подменени, не само боклукът, но и битовите отпадъци се извозват навреме. Садят се нови дръвчета. Какво пречи и други софийски квартали да са като „Лозенец“? Зависи от усилията на районните кметове. Към районния си кмет ние, софиянци, трябва да имаме повече изисквания, отколкото към кмета на града. Изисквания трябва да имаме и към себе си - да правим, каквото зависи от нас. Преди имаше „ленински съботници“ за почистване на квартала, нека „ленински“ да отпадне поради идеологически мухъл, но „съботникът“ може да си остане - какво пречи няколко часа веднъж месечно да отделим за „облагородяване на градската среда“? Полезно е и като безплатен фитнес - упражнения за хармонична фигура с метла, лопата, градинска ножица.

- Струва ли ви се, че София отново е разделена на „сини“ и „червени“? 
- Цветовете не са два, „синьо“ и „червено“, като в първите години на промяната, сега цветовите нюанси са повече. И ми се струва, че по-големият конфликт ще е между традиционното софийско „синьо“ и другото „синьо“, дето е с розов оттенък. В който оттенък прозира следата на ДС - в родословното дърво на кандидата на ПП-ДБ за кмет на София няма „празно“, всичките му роднини са били служители на ДС, на високи постове, генерали, полковници. Сякаш пак някакъв кръг, като предишния „Монтерей“, го е подбирал специално, за да пробва нервите на софийските демократи. И да им натрие носа: „Вие скачахте по площадите, искахте лустрация, ама накрая ние победихме! Нашият внук ще ви управлява!“ Защо лидерите на ПП-ДБ ни „спуснаха“ тоя кандидат, без да ни питат, нас, избирателите, без дискусия, без друга кандидатура? Мислят ни за овце, които ще идат безропотно да гласуват, че да избират пак по-малкото зло? Няма да стане! Затова застанах зад кандидатурата на проф. Вили Лилков.

- Добър кмет ли би излязъл от Вили Лилков? Предполагам, че го познавате добре - името ви е в инициативния комитет за издигането на кандидатурата му.
- Познавам го от двайсет години - той е един почтен човек. Принципен е и умее да отстоява принципите си. Затова напусна и ДБ, партията, която генерал Атанасов сведе до един автобус хора. Като дългогодишен общински съветник Вили Лилков е наясно с проблемите на града. За пръв път той заговори, че София трябва да се развива към северните си квартали - към Стара планина, а не към Витоша. Заговори, че на районните кметове трябва да се даде повече свобода на действие, повече средства, ама и те да поемат повече отговорност. И най-вече, Вили говори конкретно за проблемите на града, а не по принцип - като кандидата на ПП-ДБ /и ДС/, който се измъква с общи фрази. Още нещо важно за мен: Вили Лилков е човек с култура, „четящ човек“ - сред политиците такива хора вече трудно се срещат. Не само е четящ, а е и пишещ - написа няколко много интересни книги за миналото, които е добре повече хора да прочетат. Само за сравнение: разбрахме колко милиона е спечелил кандидатът на ПП-ДБ, но не разбрахме какво чете - да каже поне едно име на любим свой писател. Има ли такъв изобщо? За мен това е по-важно, отколкото милионите му.

- Като отворихме дума за творчество и за изкуство - как ви се струва приетият бюджет за култура до края на годината (0,4% от БВП), който няма и половината от това, което искаха творците? 
- Финансовият министър Василев ни уверява, че макар и намален, бюджетът за култура е увеличен. Колкото и да не разбирам от числа, тук усещам счетоводни игри на молива. От всички изкуства, за Василев най-важно е счетоводството. Такова им е мисленето... Когато Кирил Петков веднъж тръгна да говори за книги, разказа любимия си разказ от Чехов, а разказът се оказа от Толстой. Това не е обикновена грешка, ами показва културно равнище. Или некултурно. Назначаването на случаен човек като „просто Наско“ за министър на културата беше скандално. Сегашният министър Кръстьо Кръстев, на когото се възлагаха надежди, защото успя да вдигне Пловдивския театър до водещ, за три месеца като министър не е показал никаква активност. Ще чакаме още... Между другото, аз както писател не разчитам за нищо на Министерството на културата, държавна подкрепа не ми е нужна. Живял съм във време, в което писателите получаваха щедри държавни средства, казваха се „контрактации“, за да хвалят строя и да са верни на социалистическия реализъм. Няма нужда да се връщаме пак в това време.

Нашият гост

Михаил Вешим е роден в София. Завършил е журналистика в Софийския университет “Св. Кл. Охридски”. От 1982 г. работи в хумористичния вестник “Стършел”, където е бил момче за всичко, разносвач на папки и бюра, организатор на редакционни банкети, доставчик на евтин алкохол и шофьор на главния редактор. От двайсет години е главен редактор на вестника и шофьор на самия себе си. В свободното си от редакционни задачи време е успял да напише хиляди фейлетони, стотици разкази и двайсетина хумористични книги. Сред по-известните са романите “Английският съсед”, “Руският съсед”, “Нашингтон”, “Оксиморон”. Автор е също на радиопиеси и театрални спектакли, на сценарии за филми и телевизионни предавания. Преди десет години по негов сценарий БНТ засне сериала “Английският съсед”, с режисьор Дочо Боджаков.