Седемгодишният Божко в неравностойно положение колекционира часовници и кандидатства за Гинес
„Имаш ли часовник?“ Това е първият въпрос, който задава 7-годишният Божидар, още преди да протегне неуверено ръчичка за поздрав. Влиза със смутена усмивка и бързо се оглежда, за да открие любимия си предмет, който отброява часовете. Пристъпва трудно, с подкрепата на мамината ръка. После усмивката му грейва с цялата лъчезарност на обичано дете. Божко не е обикновено момче. Различен е заради много неща. Притежава внушителна колекция от над 130 часовника. И дори е кандидатствал за Гинес, но го отхвърлили, защото събирането нямало цел, разказва майка му Лидия Гюрова (39 г.) от Търговище. С подаването на кандидатурата му тя искала да му покаже, че може да постига големи цели и с малки крачки. Те, крачките, са трудната част от живота на детето. Родено е с детска церебрална парализа. До 4-годишна възраст е било неподвижно и на количка. Вече е преживяло 7 операции - 2 на ръцете и 5 на краката. И много рехабилитация, ежедневно, от професионалисти и от мама. На практика Божко е изкарал години по болници. И не е странно, че иска да бъде лекар. Изправили са го на крака и дори върви. Трудно, бавно и с подкрепа, но пристъпва и се усмихва. Естествено, че иска да тича, да играе с децата, които често го избягват, защото е различен. Може би затова е намерил и хобито си. А може би колекционирането на часовници, което все вървяло с онзи въпрос, казва нещо повече на другите.
„От години прави така. Все пита хората - имат ли часовник. Иска да го разгледа, а те му подаряват, когато научат каква е страстта му. Имаме всякакви. Проверява ги редовно, сверява ги, сменя батерии. Опитвам се да го откажа, защото вече нямаме място за тях. Дори започна да ги подарява“, споделя Лидия с широка усмивка.
Всичко започнало, когато го разхождала с количката, докато бил на 4 години, а той настоявал да стоят на площада в Търговище, за да чуе как бие камбаната на стария часовник. Чакал, притаен, да се разнесе звън. После настоявал да види камбаните и на църквите. Когато можели, обикаляли и манастири. И вече ги различава на снимки, разказва къде се намират и какво има там. Прави го с такова вълнение, че няма как да не се впечатлиш от интереса и познанията на малкото дете. И странно, но историята на живота му не звучи тъжно. Всеки негов жест и дума са придружени с усмивка. Тя е и мъдра, и питаща. Така прави и майка му, усмихва се, говори заразително и с ентусиазъм. Понякога усмивката дори грейва неподправена и в очите й. Така го е научила и него, да е спонтанен и истински.
Двамата са сами в борбата да се изправи на крака, да раздвижи ръчичката и крачето, в хващането на вилицата или молива, в преодоляването на изолацията, във всичко.
Лилия родила Божко в седмия месец от бременността. Едва го спасили в болницата в Бургас. Таткото изчезнал още при новината, че ще има бебе. Не се появил изобщо. Оцелялото бебче било голямата радост на мама и го кръстила Божидар. Но лекарите му сложили тежка диагноза. Дясната му страна била скована. Не спестили, че е засегнат и мозъкът. „През ум не ми е минавало да се откажа от него. Напротив, започна битката ни. След всяка нова пречка се изправях отново. Нямах избор. Операции, рехабилитации, събиране на пари за болници и клиники. Успяхме много да напреднем. Божко никога няма да бъде движещо се без проблем дете, но има много други, които не могат да помръднат, а той вече ходи до тоалетната сам. Все още не знам ще има ли затруднения в училище. Засега няма индикации, че има интелектуални затруднения, но ще видим как ще се справя в клас. Все пак е засегнат мозъкът му“, разказва Лидия.
На практика тя е безработна от раждането на детето, защото няма как да го остави самичко у дома. До зимата е била личен асистент на малкия и получавала заплата за това. Сега живеят с неговата пенсия от 340 лв. Не се сърди, че не са я включили в програмата за асистенти. Имало други, много по-тежки случаи. Не си мислете обаче, че Лидия седи и чака чудо. Намерила е начин да работи и изкарва някакви пари. Започнала с рисуване на стъкло, картички, декупажи. Продава ги на базари, изложби, където намери. Така е успявала да води Божко на рехабилитации и извън Търговище.
Историята на Божко и Лидия е позната на хората в града. Младежи правиха благотворителни изложби. Търговска верига сложи кутии за подпомагане на детето. „Благодарна съм на хората, защото не ни оставят. Опитвам да му създавам нормален живот. Гледам да събера пари за море, защото е много полезно за него. За рождения му ден го водих в Арбанаси. Преди това бяхме в Дряновския манастир. Избирам маршрути, които позволяват да се пътува с влак или автобус, защото нямаме кола. Всяко пътуване е предизвикателство. Божко не може да извърви цялото разстояние и се налага и да се носим, а аз имам проблем с кръста, но гледам да го мотивирам да се движи, защото това е част от подобрението му“, споделя майката.
Момченцето мечтаело да види замъка в Равадиново, но не са измислили как да стигнат дотам. „Е, голямата му мечта е да види Биг Бен - часовниковата кула камбанария в Лондон. За нас е неосъществима, но знае ли човек? Опитвам се да си поставяме постижими цели и така да продължаваме напред“, споделя Лидия.
Очите на Божко светват от радост, чувайки за замъка и кулата. Любознателен е и научава много от книжките. Обича каталози, туристически брошури. Рови се в интернет с мама. Веднага разказва какво е видял вече, докато усърдно рисува къща. Стиска молива в лявата ръка, защото дясната е свита.
Сега двамата с мама се радват на новите ортопедични обувки. По линия на социалните му се полагат 2 чифта през шест месеца. Лидия иска да му купи и специално колело триколка, което ще позволи да раздвижва и крачетата, и ръцете, но и да му дава стабилност с помощните колела. Дебнела едно втора употреба в интернет, но го изтървала. Нормалната му цена била 1600 лв., което е невъзможно за тях.
„Странно ми е, че инвалидните колички са безплатни, а колелата, които са за рехабилитация, не са. На родителите като мен им е много трудно, но всички се опитваме да се държим с вдигнати глави заради децата. Минахме през много перипетии. Лошото е, че няма кой да ти каже кое е най-добро за детето. Едни лекари казват едно, други - друго, а ти се луташ в безсилие... Често в такива случаи майките остават сами. Най-голяма помощ получаваме със съвети, дори с дума за успокоение, един от друг, защото знаем какво е“, не крие Лидия, но се усмихва. Признава, че невинаги успява да изглежда сякаш всичко в нейния свят е перфектно, но си позволява рядко сълзи и със сигурност не пред детето.
„Той знае, че е много обичан. Когато децата не искат да играят с него, аз съм там и поемам тази роля. Ритаме топка, доколкото можем. Говорим си, четем. Другите деца го избягват и се страхувам, че като тръгне на училище, ще има проблеми. Надявам се съучениците му да не го поставят в тотална изолация. Каквото и да стане, аз ще съм там, винаги до него“, категорична е майката. Свенливо се усмихва - няма героизъм, показност или нещо по-различно от чиста обич.
Труд
