Ники Илиев: Контактът ми с нашите параолимпийци много ме промени

Харизматичният актьор и режисьор Ники Илиев има завидна артистична кариера. Дебютът му пред камерите е с главната роля във филма „Мускетарят с маратонките“, когато е едва 15-годишен. Още докато е ученик, той става любимец на младежката аудитория, след като го избират за един от водещите на музикалното предаване „Мело ТВ Мания“. Славата му на секссимвол се затвърждава и с успешната му кариера на модел, която обаче скоро му омръзва и той открива страстта си към режисурата. Негов баща е известният театрален и филмов режисьор Бойко Илиев, а вуйчо му е актьорът Георги Кадурин. Още първите филми на Ники като режисьор - „Чужденецът“ и „Живи легенди“ стават най-гледаните продукции в родните кина, съответно за 2012-та и 2014-та година. Филмът му от 2019 г. - „Завръщане“ постигна същия успех и стана най-гледаният български филм за годината. Ники Илиев е един от режисьорите и на популярни сериали, като „Домашен арест“, „Братя“, „С река на сърцето“ и новата продукция на Нова ТВ – „Алея на славата“.

- Ники, с какво те вдъхнови истинската история на нашия параолимпиец Михаил Христов, за да решиш да я пресъздадеш в новия ти филм „Без крила“?
- Идеята и вдъхновението дойдоха от Башар Рахал, който по едно съвпадение е присъствал на мотивационна лекция на Мишо, след която в залата не са останали сухи очи. Башар ми се обади веднага след това и ми каза: „Познаваш ли Мишо Христов, сега чух историята  му - страхотно е вдъхновяваща и мисля, че трябва да направим филм по нея!“ Мен също много ме впечатли. Решихме, че си заслужава да разкажем тази история, но не искаме да правим депресиращ, а вдъхновяващ филм за силата на човешкия дух и за трудностите, през които минава. Смятам, че киното освен за забавление, трябва да служи и за вдъхновение.  След „Завръщане 2“, с Башар си казахме, че е време за малко по-сериозен филм и засега да паузираме комедиите. Всички, на който споделяхме за „Без крила“ откликваха и харесаха проекта. В последния момент кандидатствахме в НФЦ, а той взе че излезе на първо място – много бързо подкрепиха идеята ни и започнахме да снимаме.

- Докъде стигнахте със снимките?
- Те са почти готови, останаха съвсем малко неща, които да заснемем през есента. По-голямата част вече е завършена. Първо снимахме в Дубай, където имаше параолимпийско състезание, в което Мишо преди е участвал и е печелил трето място. Още от януари започнахме тренировки с Наум Шопов и Леарт Докле у нас, като ни помагаха самият Мишо Христов и Петър Дачев. Лятото снимахме останалите състезания и драматични моменти от живота на Мишо в София и Ямбол, а в Бургас основно любовната му история с едно тъмнокожо момиче - в ролята й е Стефани Обадяру. Филмът наистина е вдъхновен от неговата биография, но не едно към едно. Включени са основните факти - като инцидентът, при който той губи ръцете си на 14 години, състезанията и успехите му, но нещата от личния му живот и взаимоотношения с родителите му до голяма степен са художествена измислица, въпреки че пак са по истинската история. 

- Теб лично, промени ли те с нещо работата ти по този филм и контактите ти с Мишо Христов?
- О, категорично много ме промени контакта с Мишо и другите параолимпийци, които участваха на някои състезания във филма. На снимките се срещнах и с други хора в неравностойно положение. Сериозно ми повлияха контактите с едно момиче с МС и едно сляпо момче - Андриан Асенов, което спечели „Талантите“, както и със самия Мишо и с още няколко души с увреждания на крайниците. Видях много хора в неравностойно положение и в Дубай, като моето първоначално усещане беше за някакъв вид съжаление, но в следващия момент осъзнах колко са отворени и силни, преодолявайки това. След това погледнах на себе си и на живота от друг ъгъл – как понякога аз, или хората около мен недоволстваме за дреболии – било че времето е лошо, или че някой ни засякъл на пътя, а тези хора които живеят по толкова труден начин и имат нужда от помощ дори да си измият зъбите и да се преоблекат, са доволни! Преоцених себе си и станах по-осъзнат и благодарен. 

- Докато снимахте филма, случваше ли се да не можеш да сдържиш сълзите си?
- Веднъж се разплаках – на една сцена, в която героят на Наум се среща с Васи - едно момиче с МС, което иска да стане актриса. Това момиче играеше себе си, защото тя е с МС и е от актьорската школа на Башар. Тя беше наистина страхотна и даде много от себе си, а докато гледахме монитора, често вдигах поглед нагоре, за да не ми тръгнат сълзите, а и другите от екипа правеха така… Тези хора са разбрали кои са истинските проблеми  и са решили да са благодарни за това което имат, защото то може да ти бъде отнето и трябва да се учим от тях. 

- А как избра Наум Шопов за главната роля и с какви трудности се сблъска той? Ще участват ли и други известни лица?
- Когато с Башар започнахме да говорим за филма и веднага се сетих за Наум. От актьорите той най-много прилича на Мишо и е в много добра спортна форма. Обадихме му се и той веднага се съгласи и започна да тренира скок на дължина. Беше му трудно, но той наистина се посвети и по време на снимките беше страхотен! Първите три дни снимахме само тренировки, а след това две нощи го снимахме как скача на ст. „Васил Левски“, зала „Арена Асикс“ и в Ямбол.  Наум тичаше през цялото време - по 12 часа на нощ не спираше и гък не каза, за което му се възхищавам. Същевременно му се наложи през по-голяма част от снимките да е със силиконови протези, или с една протеза. Това беше доста дискомфортно, защото в някои от дните температурата достигаше 40 градуса и силиконовите протези просто течаха от жегата, но той се раздаде на хиляда процента! Освен Наум, в „Без крила“ участват също Башар и Параскева Джукелова, които играят родителите му, а Иво Карамански-син е в ролята на параолимпиец. Истинският Мишо също играе във филма, както и треньорът му Петър Дачев. 

- Според теб  филм като „Без крила“ и хора като Мишо могат ли да повлияят в някаква степен  на отношението към хората с увреждания у нас, което както казва той е скандално?
- Много се надявам, защото до голяма степен това е и целта на филма - хората да го харесат и да променят отношението си към хората в неравностойно положение, а то наистина не е много добро, не знам дали само у нас е така. Видях, че за състезанията на параолимпийците няма особен интерес, а се оказа и че няма филми за такива хора. Правих проучване и търсех филми за параолимпийци, но намерих само няколко документални, което е странно. До голяма степен с нашия филм  искаме да събудим интерес към този тип състезания и тези хора и всички да погледнат с повече уважение към тях, защото те преодоляват много! Да преодолееш това, че нямаш крайници и имаш сериозни проблеми и при това си спортист - това е похвално и се надявам да им се обръща повече внимание. Ако нашият филм повлияе поне малко това да се случи, значи си е изпълнил целта.

- Легендарната ни актриса Татяна Лолова е признавала, че е била впечатлена до сълзи от твоя филм „Чужденецът“. Това сигурно е сред най-хубавите комплименти, които си получавал?
- Спомням си как преди години гледах един сутрешен блок, в който Татяна Лолова даваше интервю. Тогава тя заговори за „Чужденецът“ - как тя и съпругът й са се смели и плакали, докато са го гледали. До този момент не се бяхме срещали с нея и беше страхотно да чуя такава актриса да говори подобни неща, без да се познаваме! Това беше първият ми филм и бях несигурен, а хората бяха предубедени към мен като режисьор, получих доста критики и хейт, а Татяна да каже тези думи по телевизията, без никой да я е питал! Тогава открих номера й и я поканих на премиерата на филма „Живи легенди“. След това имах шанса да я режисирам в сериала „Домашен арест“, а с Башар имахме планове да я поканим да участва и в един от нашите филми, но за съжаление  животът я напусна…

- Случва ли ти се често непознати хора да ти предлагат да ги снимаш в твой филм?
- Да! В социалните мрежи често ме питат, както и на живо. Най-странно ми е, когато във фитнеса, или в съблекалнята, докато се събличам и някой да ми заговори за това… Разбирам ги, но понякога някои хора подценяват малко тази професия - човек трябва да я обича, да обича да играе и да се подготвя за това, а не просто да търси резултата и някакви дивиденти. Например, за да се похвали: аз участвах във филм и сега съм популярен и хората искат да се снимат с мен! Ако просто искаш да си популярен има много начини това да се случи, особено в социалните мрежи.

- Според теб, комплексари ли са мъжете, които посягат на жени  и мислиш ли, че по-строгите мерки ще намалят случаите на домашно насилие?
-Насилието над по-слаб човек - на мъж над жена, винаги е признак на слабост, дори повишаването на тон е такъв признак. Такъв мъж категорично е комплексар и насилието го прави немъжкар и по-немъжкар няма как да бъде. Всички, които посягат на жени са един вид страхливци.  По-строги мерки определено са необходими, когато един мъж е груб с жена, не говоря само за физическа агресия. В начало на 2000-та година беше често срещано мъжете да са груби и да се държат кофти с жените, тип: аз съм лошо момче! Днес всякакъв вид агресия по никакъв начин не трябва да бъде поощрявана и наказанията трябва да бъдат сериозни.

- Като един от най-желаните мъже у нас, би ли участвал в шоу като „Ергенът“, ако те поканят и свободно ли е сърцето ти?
- Шегувам се, че ако ме канят, предаването трябва да се казва „Стар ерген“ - малко ми е минало времето! (Смее се.) Това просто не е за мен, дори да бях по-млад нямаше да участвам. Не осъждам никого, но предпочитам хората да ме свързват с правенето на филми. Иначе, сърцето ми е свободно.

- Все още ли харесваш мулатки и по-екзотични жени?
- Не знам, не мисля че трябва да има стереотипи спрямо външния вид на срещуположния пол – всичко е комбинация и е важно човек какво има отвътре. С годините разбираш, че с една жена трябва да ти бъде спокойно, да имате химия и диалог, не е само външният вид. Не мога да кажа, че харесвам мулатки, или русокоси – всеки е уникален и трябва да ценим това. Ценя човешкото в една жена, в комбинация с външния вид.

- В какво вярваш?
- Вярвам, че промяната е неизбежна и трябва по някакъв начин постоянно да се адаптираме и да се научим да ценим това, което ни се случва. Това, че имаме ограничено време на земята и че един ден ще си отидем ни дава смисъл да живеем. Ако знаехме, че ще живеем вечно, голяма част от нещата нямаше да ги направим, затова сега трябва да се стараем да даваме повече любов на близките си хора, да бъдем по-добри, да си помагаме, да се самоуважаваме и да живеем по-пълноценно, знаейки че всичко това ще има край.