Няма ли критична маса, нищо не се получава

Как България би могла да помогне на Република Северна Македония да се отърве от югославското си минало

Колкото и да са горди в Скопие с членството си в НАТО, то не е резултат от промяна на нагласите

Какво е общото и различното между писателя Младен Сърбиновски и дипломата проф. Денко Малевски?

Така преди години ми отговори писателят от Скопие Младен Сърбиновски на въпроса как България би могла да помогне на Македония и на нейните граждани да се отърват от югославското си минало. Току-що ни бе запознал един друг писател - Миле Неделковски. Бях прочел нещо от Младен в първите си кореспондентски месеци в Скопие и понеже познавах Миле, го попитах за Младен. Доведе го в служебната квартира на Българското национално радио.

Младен тогава работеше в Македонската телевизия, която все още беше пълен монополист на ефира на страната. Но вече се беше изявявал по „българска линия“, както обичат да казват в Скопие. Негови публицистични текстове се публикуваха във вече несъществуващия „Македонско дело“ с незабравимия Владо Мокров начело, което пък бе спечелило омразата на хората от местния истеблишмънт, доколкото управляващите можеха да се наричат така. Търсенето на истината за българския корен на днешните македонци, което доминираше в текстовете на Младен, започна да му създава неприятности в работата. Свалиха го от екран, тормозеха го полицаите, внедрени като журналисти или администратори в Македонската радио и телевизия. Не го уволниха директно само заради идващите в Скопие от време на време правозащитници от Европа, на които Младен бе посочван като пример за демокрация и зачитане на мненията в Република Македония - ето, критик на властта, пък още е на работа в телевизията. Властите в Скопие се стремяха да се харесат на Страсбург и на Брюксел и Младен без да иска това им „помагаше“ във фалша им.

После в един момент след 2002 г., когато социалдемократите се върнаха отново на власт начело с лидера си Бранко Цървенковски, го изхвърлиха от работа. Как преживя този човек със съпругата си и с двамата си сина, как в същото време написа толкова хубави и значими неща и до днес не мога да си обясня. Затвори се като отшелник в малкото си апартаментче, което дори не е негово, в крайния скопски квартал „Ченто“, някогашен „Сингелич“, а в редките случаи, когато се появяваше по улиците в центъра на града... му се случваха случки.

Минавайки по една от централните скопски улици, от другата u страна по тротоара вървяла небеизвестната госпожа Марика, съпругата на професора и академик Блаже Ристовски. Видяла Младен и като се развикала: „Предател, отивай в България да ядеш български хляб, нямаш работа тука“. Събрала минувачите около себе си, станало истински панаир, все пак, фина дама, възрастна, на вид интелигентна, за да крещи така, сигурно има основание... Е, Младен от другата страна на улицата отговорил каквото отговорил, а него го бива за тези работи, но огорчението от този публичен линч беше оставило дълбока следа у него. Щом ми го разказваше почти всеки път когато се видехме.

Тази случка сигурно е била някъде в края на 90-те години на миналия век. Каквото и да си говорим, това беше време на все още неукрепнала държавност и демокрация в Република Македония, когато доста хора, да не кажа повечето, все още таяха надежди, че някогашна Югославия ще се възроди и Македония отново ще стане част от нея. Хората, които се осмеляваха да се декларират като българи, или в по-мекия вариант, се опитваха да потърсят българските си корени, бяха подложени на тежък личен и обществен натиск. Тежко време, мрачно време, в което демокрацията бе в сериозен дефицит, а инструментите на тормоза бяха достатъчно софистицирани.

Писал съм и съм говорил за това многократно, и вероятно пак ще го правя и в бъдеще.

Повече от двадесет години оттогава в подобна ситуация изпадна друга популярна личност в уж демократична, НАТО-овска Република Северна Македония. Професорът по международни отношения в Скопския университет, първи министър на външните работи на суверенна Република Македония, посланик на страната си в седалището на ООН в Ню Йорк, автор на книги и публицистични текстове, Денко Малевски бе остро атакуван отвсякъде заради мнението си, че в миналото българи и македонци са били един народ. Беше го написал в своята авторска колона в местен сайт, после гласно го изрече от екрана на една софийска телевизия. За Малевски това не беше ново - както написа един приятел и журналист от Скопие, Жарко Йордановски, от години професорът „се опитва да ни тласка към това да погледнем с нови очи собственото си минало“.

Преди време тъкмо Младен Сърбиновски ми бе обърнал внимание на един текст на Денко, в който той наистина откровено признаваше, че е наясно с българското минало на своите дядовци и баби, но последвалите обстоятелства в условията на комунистическа СФРЮ са променили новите поколения. И понеже, следейки по стар навик и с професионално любопитство медиите в Скопие, ми стана ясно, че професорът е подложен на публичен и медиен линч, попитах съпругата му Миряна, също професор, как се държи Денко. Чатим си от време на време с нея... Отговорът не ме изненада. И по професора по улиците на Скопие викали „у-у-у“ и „предател“, и него разни хора го пращали да отиде в България, да „яде български хляб“, и дори отнемане на професорското му звание искали... Но най-настойчиви и упорити, най-злостни и остри били журналистите и интелектуалците.

Позната история - там, сред тези кръгове са най-големите хрантутници на властите още от времето на Титова Югославия, там са и най-големия брой доносници и „кодоши“ на тайните полицейски служби, там е „дълбоката държава“, която продължава да управлява републиката. Прочетох, че на френския посланик в Скопие Кристиян Тимоние приписват оценката, че и днешна Република Северна Македония се ръководи от тайните служби чрез четири-пет фамилии, както е било преди страната да се откъсне от мъртвата вече Югославия... Не знам, може би заради строгите карантинни мерки срещу коронавируса, или може би за да потърси по-спокойна атмосфера, семейство Малевски временно са се преместили в Струга. Там ги намерих, за да им изкажа подкрепата си...

Два подобни случая в два различни периода от живота на някогашната югорепублика. Два случая, които са отдалечени във времето, но които показват, че за всички тези години край Вардар нищо не се е променило. Да, житейската и професионална биография на Младен е коренно различна от тази на професор Малевски. Денко е син на Владо Малевски, автора на текста на днешния химн на Република Северна Македония, познат антифашист и публицист. И може би тъкмо това е дразнителят, който породи острата реакция на „журналистите и интелектуалците“. Защото Денко е един от тях, той винаги е бил считан за „наше дe`те“, за момче от луксозните вили и къщи под хълма Водно, където е живяла и живее и досега някогашната югономенклатура.

Такива „предателства“ от страна на „нашите“ трудно се прощават. Макар че Малевски не препоръчва днешните македонци да се отрекат от идентичността си и да се нарекат българи, не, самият той се чувства като македонец. Но като умен, образован и интелигентен мъж се е опитал да надникне в миналото на своите предци и там е видял нещо, което не отговаря на идеологемите и митологиите, налагани с десетилетия, независимо дали Македония е република в СФРЮ, или е независима и суверенна държава. И го е изрекъл на глас: в миналото сме били един народ. Точка.

А за мен цялата история има един тъжен извод - колкото и да са горди в Скопие с членството си в НАТО и с обещанието да почнат преговори за Европейския съюз, не виждам това да е резултат от промяната на обществените нагласи за преоценка на собственото им минало. Дори бившият премиер Владо Бучковски със съжаление констатира по този повод, че „хората, които гледаме на България като най-верния приятел на Македония, сме малцинство“. Няма критична маса за промяна, има само единици, които носят кръста си на първопроходци.

Но и това не е никак малко, нали?