Труд
Автор:
Труд онлайн
Анализът е на Кристофър дьо Белайг - бивш кореспондент на The Economist в Иран и автор на „Златният трон: Проклятието на един крал“.
Тя разполага със собствени сухопътни сили, военноморски флот и разузнавателна служба и контролира арсенала от дронове и ракети на Иран. Нейните сили „Кудс“ или „Йерусалим“ са натоварени с разпространението на революцията чрез война и индоктринация от Ирак до Африканския рог. У дома те убиват и осакатяват протестиращи срещу режима, докато бившите им членове доминират в парламента и петролния и инженерния сектор на страната, като също така преследват доходоносни странични дейности в контрабанда и военни поръчки.
Погледнете зад пищно брадатите духовници, които са начело на Ислямска република Иран, и със сигурност ще откриете бутилковозелените униформи и тридневната стърнища на Корпуса на гвардейците на ислямската революция или КСИР (IRGC) - иранският Waffen-SS, Комунистическия интернационал и мафията, събрани в едно
По конвенционални мерки войната с Израел беше катастрофа за корпуса. Освен сериозно нарушена ядрена програма, 12-дневните израелски удари по около 1500 ирански цели оставиха след себе си осакатени инсталации, принадлежащи на КСИР и неговата милиция Басидж. В паметта остана трайно унижението от вражеските саботьори, действащи безнаказано, и ракетите, прелитащи през незащитеното иранско небе.
Сред десетките висши гвардейци, убити във войната, бяха Мохамад Багери, началник на генералния щаб на страната, Хосейн Салами, главнокомандващ на КСИР, и Амир Али Хаджизаде, командир на военновъздушните сили. Израел твърди, че е унищожил повече от 300 ракетни установки, или 75% от инвентара на Иран. Когато САЩ се намесиха миналия уикенд с мащабна въздушна атака срещу ядрените съоръжения на Иран, лидерите на страната бяха толкова нетърпеливи да избегнат ескалация, че отговориха със символично нападение срещу (надлежно предупредена) американска база в Катар.
И все пак конвенционалните мерки са малка помощ при оценката на една революционна държава. Обезглавяването на елитните ѝ сили не се счита за победа, ако режимът превръща мъртвите в мъченици и използва смъртта им, за да разпалва вярващите и да генерира чувство за национално единство - това се случи в събота, когато лоялисти на режима бяха транспортирани с автобуси до центъра на Техеран, за да присъстват на огромна погребална служба за офицерите от гвардията, както и жени и деца, които бяха убити в неотдавнашната война.
Откакто води осемгодишна война срещу Ирак на Саддам Хюсеин през 80-те години на миналия век, Иран е свикнал с бърза смяна на висши офицери, а аятолах Али Хаменей, върховният лидер и главнокомандващ на страната, не губи време да замени своите мъртви.
В сряда Мохамад Пакпур, новият командир на Корпуса на ислямската гвардия, който беше преместен на най-високата позиция от поста си на командир на сухопътните сили на корпуса, обеща, че неговите воини „държат пръстите си на спусъка“ и че всяка по-нататъшна израелска агресия ще бъде „отблъсната с ярост“.
Израел претърпя около 30 смъртни случая по време на неотдавнашната война, в сравнение с приблизително 900 за Иран, и няма да се впечатли от подобни заплахи. По-важното обаче е, че в четвъртък Хаменей смъмри президента Тръмп за искането иранците да се „предадат“ - идея, която иранският народ, „със своята история, култура и желязна решителност“, никога няма да приеме.
С един удар този високоефективен комуникатор предефинира победата. Вече не означава да можеш да защитаваш въздушното пространство на страната или да нанасяш значителни щети на Израел. Напротив, както е определено от върховния лидер – и както е въплътено от Революционната гвардия, идеологическото ядро на режима – да се противопоставиш означава да спечелиш.
Този светоглед, който цени съпротивата пред резултатите, като същевременно обръща малко внимание на жертвите, води началото си от Ирано-иракската война, която Саддам Хюсеин започна, когато нахлу в Иран през септември 1980 г. Аятолах Рухолах Хомейни, първият революционен лидер на Иран (и ментор на Хаменей), създаде IGRC като алтернатива на идеологически опетнената редовна армия, която беше наследил от шаха. Разнородна група от революционни тийнейджъри, формиращи се в батальони и отнемащи оръжия от врага, предпочитанието на новия корпус към плам, а не към метод, даде резултати. През 1982 г. гвардейците и техните другари басиджи, чиито самоубийствени атаки с „човешка вълна“ изпълниха врага със страх, прогониха мръсната (и снабдявана от Запада) армия на Саддам обратно през Шат ал-Араб, речната граница между двете страни.
Вдъхновени от желанието за сваляне на Саддам и от очакванията за предстоящото завръщане на Мохамед ал-Махди, шиитският имам, чието повторно появяване след векове на скриване ще въведе режим на съвършена справедливост, иранските революционни сили продължиха да се борят дори след като Ирак поиска мир. Резултатът беше ужасяваща война на изтощение, която продължи до 1988 г., не успя да свали иракския тиранин и струваше на Иран хекатомби мъртви, разрушена икономика и международна изолация, която продължава и до днес.
Иранските пропагандисти изобразиха неподчинението на страната на безбожния Саддам и неговите западни поддръжници като „свещена защита“ и морална победа. Героите на този епос, мъчениците, чиито лица се усмихват дори сега от огромни стенописи, изрисувани по стените на жилищните блокове, бяха членове на Корпуса на гвардейците на ислямската революция.
В началото на 2000-те години се запознах с много бивши гвардейци, докато проучвах книгата си за революционния Иран. Мъже, които се бяха явили доброволци на 15-годишна възраст, ми казаха, че са отишли в битка, обляни с афтършейв, за да миришат приятно, ако бъдат призовани да се срещнат със създателя си. Един известен командир, се е сражавал години наред, след като е загубил ръка от иракски снаряд, и е имал толкова скромна оценка за собствената си стойност, че е пътувал до фронта с автобус. Интервюирайки ветерани сред надгробните плочи в голямото военно гробище в Исфахан, в центъра на страната, свикнах събеседниците ми да прекъсват по средата на изречението и да кашлят слабо, лицата им са зачервени, а гърдите им се стягат, докато иракският газ, който са погълнали повече от десетилетие по-рано, бавно ги е убивал.
Ако Корпусът на гвардейците на ислямската революция излезе като победител от Свещената отбрана, мястото им в сърцата на хората оттогава е станало по-несигурно. Осквернени от светска власт и богатство, с деца, учащи в Канада и Великобритания, днешните командири са известни не толкова с жертвоготовността и пестеливостта си, колкото с нарушаването на санкциите и бруталното потушаване на вътрешни протестни движения, като тези, предизвикани от убийството на Махса Амини от моралната полиция на режима заради хиджаба ѝ. Безредиците продължиха месеци и бяха потушени със загубата на стотици животи.
Корпусът все още от време на време произвежда герой като Касем Солеймани, който в качеството си на командир на силите „Кудс“ се противопостави на Съединените щати, Израел и сунитските арабски монархии, за да въведе Ирак, Сирия и Ливан в сферата на влияние на Иран през първите две десетилетия на този век. През 2020 г. Солеймани беше убит от прецизен въздушен удар, нареден от президента Тръмп. Погребението му в Техеран беше посетено от един милион души.
Оттогава, и особено след атаките срещу Израел на 7 октомври 2023 г., сферата на влияние на Иран се сви, тъй като Израел брутално демонтира „оста на съпротива“ от регионални марионетки, за чието изграждане Солеймани допринесе много.
С небето над Ислямската република, свободно от вражески самолети, поне засега, приблизително 125 000 души от корпуса гледат навътре. През последните дни бяха извършени спешни разполагания на бойни части в неспокойните гранични земи Кюрдистан на северозапад и Белуджистан на изток, а разузнавателните служби на страната арестуваха стотици по подозрение, че помагат на Израел. (Шестима души вече бяха екзекутирани.) Обществените симпатии към Корпуса на ислямската революция, макар и да се увеличиха в резултат на понесените жертви, ще спаднат отново, ако корпусът отново бъде свързван с вътрешен терор.
Хаменей е изградил властова база като покровител на Гвардейците и няма съмнение в почитта, която Пакпур и останалите изразяват към него. Но върховният лидер е крехък 86-годишен човек и когато той почине, е малко вероятно командирите на КСИР безпроблемно да прехвърлят лоялността си към неговия заместник като управляващ духовник на страната, дори ако този човек – както мнозина очакват – се окаже синът му Моджтаба. Балансът на силите в Ислямската република може скоро да се наклони още повече от мулите и към мъжете в зелено.
12-дневната война не сложи край на неяснотата около ядрените намерения на Иран. Докато тази неяснота остава, има голяма вероятност за възобновяване на военните действия. Значителен брой от членовете на КСИР има какво да спечелят, като бъдат мъченически убити за свята кауза. Както самият Хаменей го е казал в реч през 2021 г., „преди повторната поява на Махди, чистите се изпитват на бойното поле на джихада. Те се изпитват в пещта на скръбта и излизат оттам изправени и горди“.
