Проф. Иван Поромански, началник на Клиника по гнойно-септична хирургия в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, пред „Труд“: Късните усложнения на диабета обхващат всички органи

Всеки е потенциален пациент, независимо какъв е - политик, държавен глава, лекар или локомотивен машинист

При 25% от всички хора с диабет, се развиват проблеми със стъпалата, свързани с болестта, като голямата опасност е развитието на инфекция и в крайна сметка ампутация на някой от крайниците. Световната здравна организация признава, че има епидемия от диабет. Инвалидизацията в резултат на болестта е често явление, у нас болните са се увеличили в пъти през последните години и тази тенденция продължава. С най-тежките резултати от диабета, както и на други тежки инфекции се занимава единствената у нас и на Балканите Клиника по гнойно-септична хирургия към „Пирогов“.

- Проф. Поромански, колко пациенти годишно минават през клиниката ви?

- През последните 2 години средно минават между 2500 и 2800. Докато през 2002 г., ако минеха 800 пациенти, смятахме, че е много. Постепенно с течение на времето нещата станаха в този обем, който е в момента. Може би през тази година ще бъдат 3000 пациенти.

- Защо има такова увеличение?

- Всичко е в резултат на късните усложненяе на диабета. Той вече приема характер на епидемия, защото обхваща все повече хора. Има значение начинът на живот, стреса, как си почиваме. В световен мащаб болните от диабет се увеличават. Навремето те са умирали поради липсата на инсулин. След откриването му се смята, че диабетът е излекуван. Не се е знаело обаче, че основният проблем е, че хората не умират от диабетна кома или хиперглекимия, а късните усложнения на диабета, които обхващат почти всички органи и системи - кръвоносни съдове, бъбреци, сърце, крайници. Абсолютно всички органи и системи се засягат след един определен период от т.нар. давност на диабета. И поради тази причина в един момент започва бум именно на тези късни усложнения.

- Диабетното стъпало ли е най-страшното усложнение, заради което човек губи крайниците си?

- Ние говорим не за диабетно стъпало, а за инфектирано диабетно стъпало и за другите инфекции, които настъпват при диабетно болни, или при други хора. С една дума, ние сме една инфектна хирургия, която се занимава с възпалителните хирургични процеси в човешкато тяло, като ние не влизаме в коремна кухина, в гръдна кухина, в черепната кухина, но всички възпалителни процеси, които изискват хирургична намеса, или ги консултираме, или ги оперираме или назначаваме съответното антибиотично лечение.

- Човек с диабетно стъпало може ли да избегне ампутацията на крайник?

- В интерес на истината основното, което трябва да се прави, това е профилактиката. Мерките, които трябва да се вземат, за да не се стигне до ампутация, са наблюдение на стъпалото, грижи за него - удобните обувки, удобните чорапи, да не се ходи бос, вечер краката да се мият с хладка вода. Това са грижите за диабетното стъпало. Когато се открие диабетът, първо се определя каква ще бъде терапията - хапчета, инсулин или инсулинова помпа. Започва от лечението, преминава се през диетата, през наблюдението на този диабетик със съответните периодични профилактични прегледи, с проблемите, които има - да има с кого да сподели за проблемите си, да има къде да бъде изпратен. За съжаление в това отношение сме доста назад.

- А може ли човек да не знае, че е диабетик и изведнъж да получи тази фатална инфекция, от която може да остане без крака?

- Да, може. Случвало се е тука пациенти, които идват за ампутация, да са с новооткрит диабет, или ние им откриваме диабета, когато влизат в болница при нас.

- Толкова ли е безсимптомен диабетът?

- Не говорим за безсимптомен, а за това, че човекът не е ходил на профилактични прегледи. Има хора с намален глюкозен толеранс или в преддиабетно състоявие, но това са неща, които се хващат със съответните изследвания, със съответната профилактика. Когато повече хора са обхванати, тогава и успехите ще бъдат по-добри, защото всичко се хваща навреме. А когато човек дълго не се е лекувал, в един момент започнат усложненията. В нашата здравеопазна система е заложена профилактиката, но не само лекарите, но и пациентите, не обръщаме толкова внимание. Едно нещо, което се хване навреме, е винаги по-лесно и за самия пациент, и за здравната система.

- Защо българинът е толкова немарлив към здравето си?

- Не съм си задавал този въпрос. Съществуващата здравна система у нас не мисля, че е лоша. В България достъпът на пациента до лекаря е изключително скъсен и бързо можеш да се срещнеш с лекар, който да ти свърши работа, в чужбина това го няма, там се чака. Като че ли българският пациент го е страх да отиде на лекар и лекарите в нашето общество, едва ли не, са черните овце. А след това непрекъснато се говори, че били некомпетентни и не знам още какви. Компетентен е този, който ти свърши работа. Но ти не можеш на 100% да излекуваш никого. Има болести, които нямат лечение. Например диабетът е болест, която е хронична. Късните усложнения зависят от състоянието, от давността на диабета, от състоянието на съдовете, на нервните окончания. Тази болест я има в цял свят и навсякъде лечението е едно и също. Но в чужбина има профилактика. А на българина ти му казваш какво да прави, той го игнорира. Той чете интернет, някакви книги, слуша кой какво казал. Няма нищо лошо, но просто не става така. Тук идват хора, които са си поставили диагноза - аз имам еди какво си. Да, ама нямаш. И като започнат пациентите с раните - тази рани еди кой си я излекувал с еди какво си и аз така направих. Аз му казвам - абе, човек, зад раната седи някаква причина. Ако ти не лекуваш причината, няма да имаш успех, няма как.

- Вашата клиника достатъчна ли е за този обем от пациенти?

- Не е, но никой не иска да направи друга. Всеки иска леки пациенти. А нашата клиника е тежка, патологията е тежка и никой не ги иска тези пациенти. Ако мислим за бъдещето, може би е разумно да се направи един център, който да се занимава с късните усложнения на диабета. Това, което се прави в чужбина, не сме го измислили ние. Обхваща се всичко - там са и съдова хирургия, инвазивни кардиолози, невролози, терапевти, ендокринолози, ордопеди травматолози, там са диабетни сестри. Може да се направи такъв център, в който да има не само хирургия. Ние в момента гасим пожари. А трябва предварително да се обхване всичко, да има не само лечебна дейност, но и просветителска, информационна. Да знае пациентът, че ако той не прави това и това, шансът му да попадне в хирургично отделение или това за диализа, е голям. С две думи - да се удължи животът на пациента и качеството на живота му.

- Вие как се насочихте към тази толкова тежка специалност?

- Случайно. Нямаше място в „Пирогов“ за лекари и аз дойдох тука. През 1988 г. останах безработен няколко месеца. През 80-е години да си намериш място в болница, беше страшно трудно. А сега ако има кандидати, веднага ги взимаме. Та тогава останах без работа, а имах две деца. Бях военен лекар 3 години и в един момент реших, че не ставам за военен. Имах късмета, че по Варшавския договор имаше през 88-а година някакво съкращение и съкратиха цялото поделение. Предложиха ми по-висока длъжност в Станке Димитров, с жилище, парите бяха доста добри, но не пожелах. Търсих работа и по поликлиники, и в болници, никъде нямаше, само това място тука намерих. Мене от студент ме влечеше хирургията. Още през 81-а година бях в кръжок по спешна хирургия в „Пирогов“, помагахме на лекарите и се запалихме. Така че случайно попаднах в гнойно-септичната хирургия, аз въобще не знаех, че има такава, но само тук имаше място. Дойдох за малко и останах. През 91-а се отвориха места в коремната хирургия и бях решил да отида там. Един колега от нашата клиника тогава ми каза - Поромански, стой си тука, винаги си в първата десятка - ние сме 10 човека в цяла България. Приех го на майтап, но останах. Бях ординатор, след това научен сътрудник, дисертация защитих, доцент, след това професор.

- Знам, че вие оперирате непрекъснато, не са толкова много клиниките, в които началникът постоянно е в операционната, защо?

- Така съм свикнал, на мен в операционната ми е най-спокойно и най-добре. Ако няма нещо спешно административно, всеки ден гледам да оперирам.

- Какво ви разстройва в работата?

- Понякога отношението на пациентите и отношението на близките им. Те тръгват към тебе много пъти с някаква арогантност и предубеждение. И в нашите среди има черни овце, но не всички са такива. В края на краищата ние никога не сме искали лошото на пациента. Гледаме да направим максималното за него. Аз през 2002 г. станах началник на клиниката и оттогава тя се развива. Имахме един интернист и един анестезиолог, в момента имаме трима анастезиолога, двама интернисти, сестрите са ни повече. На базата на този пациентопоток, който непрекъснато се увеличава, ние донякъде сме увеличили персонала, но и болните са се увеличили три пъти. Справяме се, но е трудно.

- Клиниката е единствена на Балканите и поема пациенти от цяла България. В други болници няма ли подобни отделения?

- Има. В Плевен направиха отделение по септична хирургия, в Пловдив също, има и във Военна болница, но не са в този аспект. Ние това го работим от много време, клиниката е създадена през 1965 г.

- Освен диабетно болни, какви са вашите пациенти?

- Хора с най-различни инфекции, които могат да се появят по човека. Например исхемични гангрени, влажни гангрени на базата на нарушения в съдовете, така наречената хронична артериална недостатъчност, диализирани болни, ревматоиден артрит, подагра, сърдечно болни с отоци, които се инфектират. Нашата хихургия е доста гранична с много други специалности - с неврология, кардиология, съдова хирургия.

- Имате ли професионална мечта?

- Никога човек не трябва да се задоволява с това, което е постигнал, а трябва да върви напред. Мечтата ми е в това да се направи център, който да обхване пациента и да може да му се помага във времето и да бъде лекуван както трябва.

- Има ли млади лекари, които искат да работят в клиниката?

- Те гледат да завършат и малко са тези, които остават. И проблемът не е в парите. Като че ли нашето здравеопазване е непредвидимо. Не знаете какво ще стане след година-две. Трябва да има една насока. За здравеопазването и образованието трябва да има дългосрочна политика, за да може всеки който дойде на власт, независимо от коя партия е, да я следва. Това, което е направено, ние го срутваме и започваме да го градим наново. След това идват следващите, срутват това и започваме пак. Това е безмислено, излишни усилия. Трябва да има една политика - говорим за основните насоки, за основния път. Наистина има неща, които ще се променят, но трябва да работим за основната цел, а това е пациентът. Всеки е потенциален пациент, независимо какъв е - политик, държавен глава, лекар, локомотивен машинист. И всеки има сметка здравеопазната система да бъде такава, че той да може да бъде обхванат от нея и да я ползва така, че да има добро качество на живот. Не може в Европа средната възраст на живот да е 80 г., а при нас 72. Едно нещо, за да стане, вие трябва да го заложите. Немците казват - през 60-е години сме заложили на младото поколение и сега берем плодовете. А ние правим нещата ден за ден. Лошото е, че това залегна и в мисленето на българина.

Нашият гост

Проф. д-р Иван Поромански ръководи от 2002 г. единствената у нас Клиника по гнойно-септична хирургия в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов”, която поема най-тежките случаи с инфектни хирургични усложнения. Той има специалност по обща хирургия, ортопедия и травматология и спешна медицина. Има над 100 публикации в списания и участия във форуми на тема инфектни усложнения в хирургията, антибактериална терапия, хирургично лечение, диагностика и др. Дисертацията му е на тема: „Инфектирано диабетно ходило - диагностично-лечебно поведение”. Има защитена магистратура по „Здравен мениджмънт” към Медицински университет - София, както и сертификат по „Болнично управление” на швейцарското правителство по Българо-швейцарска програма.