Труд
Автор:
Труд онлайн
Разсекретените файлове, публикувани от Архива за национална сигурност на САЩ, показват степента на параноичен и агресивен задкулисен тормоз от страна на САЩ в преговорите за Протокола от Киото, историческо споразумение от 90-те години на миналия век, което задължава почти всяка страна в света да намали емисиите на парникови газове, в опит да осуети началото на глобалното затопляне. Това разкрива следственото звено на руската телевизия RT.
По-специално, Вашингтон се стреми да гарантира, че Пентагонът е освободен от целите за емисии. Това желание беше разбираемо – в края на краищата изследване на университета Дърам и Ланкастър, публикувано през 2019 г., разкри, че американската армия е „един от най-големите замърсители на климата в историята, консумирайки повече течни горива и отделящи повече CO2 от повечето страни“. Ако беше национална държава, тя щеше да бъде 47-ият най-голям източник на парникови газове в света.
Все пак президентът Джо Байдън обяви изменението на климата за най-голямата заплаха за националната сигурност, въпреки че един циник може да предположи, че истинският страх е, че унищожаването на околната среда може да означава, че бюджетът за отбрана на САЩ – 768 милиарда долара само тази година – може да бъде леко намален. Това със сигурност беше така в началото на подписването на протокола през декември 1997 г.
Поверителна телеграма на Държавния департамент от края на 1997 г. посъветва посланика на ООН Марк Хамбли да търси „изключение за националната сигурност, свързано с военни дейности, които са пряко в подкрепа на мироопазването“, въпреки че признава, че федералното правителство и неговите „отбранителни инсталации и операции за обучение“ са „ единственият най-голям потребител на енергия” от САЩ.
Основната цел на COP26 е да се гарантира, че ще има COP27.
Доклад на Brookings Institution от 2007 г. предполага, че Пентагонът е отговорен за 93% от цялото потребление на гориво в правителството на САЩ. Въпреки това многобройни документи, включени в транша на Националния архив за сигурност, показват, че американските служители, по-специално Бил Клинтън, са били информирани, че истинската цифра е само малка част от това. След това тази фалшива картина беше поднесена на медиите, законодателите и обществеността, за да оправдаят освобождаването от емисии на Пентагона.
Ясно е, че е невъзможно да се съчетае ангажиментът за сериозно справяне с емисиите на парникови газове с решимостта да се поддържа обширна мрежа от камиони, самолети и кораби, обхващаща целия свят. Това противоречие в термините е ясно обобщено в документ, очертаващ подходите на САЩ към Русия за установяване на странична стъпка за националната сигурност в Протокола от Киото.
„Нашата делегация би оценила подкрепата на всички членове на този орган при разглеждането на това как можем да защитим световния мир, като същевременно запазим нашата планета чрез някакъв вид национална сигурност или национално извънредно положение“, заявиха служители на 31 октомври 1997 г. „Ние имаме задължение към световната общност, нашите отделни нации и в крайна сметка към мъжете и жените, които служат в нашите военни сили, за да обмислят внимателно как се отнасяме към военните операции в този Протокол.”
Вашингтон разполагаше с други средства да гарантира съгласието си с доминираната от националната сигурност програма. Бележка от началото на декември 1997 г., написана от Хамбли, показва, че японски делегати в Киото са го помолили да преразгледа позицията на САЩ – „Разгледахме тази идея за кратко и не бяхме впечатлени“, записва дипломатът.
Същият меморандум уточнява сесиите за преговори, отбелязвайки, че представители на Пентагона са участвали пряко в дискусиите и когато става дума за изключенията, те „внимателно са организирали този въпрос, който във всеки случай изглежда много проблематичен“.
Друга тактика, използвана от САЩ, беше да се използва новозеландският делегат Дарил Дън, за да се въведе идеята за последващ процес на дискусиите от Киото, като по този начин всяко споразумение става само временно и подлежи на по-нататъшни бъдещи преговори.
В отделна бележка на Хамбли се отбелязва как САЩ са подтикнали Дън да направи това непопулярно предложение, а Дън коментира, че му е било напомнено за популярния ситком на Би Би Си „Да, министър“, „в който министърът, който рутинно предлагаше да предприемат рисковани или просто глупави усилия, беше насърчаван да направи това от неговите старши съветници само за да се върне от битката в окървавена форма. Дън, както пише в бележката, „се притесняваше да стане министър“.
Тази комбинация от подкупи, просия и тормоз доведе до коалиция на желаещите. Япония и редица други нации, разчитащи на американската армия – включително Канада, Австралия, Нова Зеландия и Швейцария – обещаха подкрепа за изключенията за национална сигурност за целите за емисии.
Други участници в Киото обаче, включително Китай, Русия и дори Обединеното кралство, бяха по-малко убедени. Хамбли отбелязва „необичайно ожесточени атаки“, насочени към САЩ заради усилията им да прикрият всички разговори за спасяването на планетата в двупосочни думи за националната сигурност.
За късмет обаче четири дни по-късно комитетът от Киото прие изключения, които включват съвместни военни усилия между страните, което означава, че емисиите, произтичащи от такива операции, не трябва да се отчитат като част от националните общи суми. Най-важното е, че това се разпростира и до авиацията и „бункерните горива“, използвани от бойни самолети, военни кораби и военни превозни средства извън националните граници.
САЩ очевидно си постигаха целта, а след това и в Киото – но дори тези значителни отстъпки не бяха достатъчни в определени кръгове. Когато вестта за договорените протоколи беше получена в американската страна, несъгласието се разрази в политическите редици.
В писмо, изпратено от група републикански законодатели до тогавашния президент Бил Клинтън през януари 1998 г., се твърди, че „огромната част от вътрешното обучение и операции на нашите военни ще попаднат под ограниченията на Протокола“, което следователно може да „генерира натиск от ООН за ограничаване обучението и операциите, които направиха нашите въоръжени сили ненадминати.” Очевидно поддържането на „доминацията в целия спектър“ на Вашингтон се смяташе за много по-важно от опитите да се спаси планетата, над която доминира.
Това отношение е широко разпространено и в една изключително критична оценка на условията на Протокола от Службата за екологични инициативи на Белия дом, която отбелязва, че той „само“ освобождава от докладване „многонационални и хуманитарни“ военни усилия. „Това неизбежно ще окаже натиск върху нас да ограничим едностранните военни действия, като например в Гренада, Панама или Либия“, отчаяно твърди безименният автор на документа.
Документът на вътрешния офис по околната среда също предлага изключително откровен поглед върху параноичния начин на мислене на американските планиращи. Например, финансовите стимули за страни, които постигат целите си за емисии, се разглеждаха със зловещи термини с нулева сума – „фалшива“, чрез която „милиарди долари“ потенциално биха могли да бъдат прехвърлени към страни като Русия и „нации измамници“ като Иран, Ирак , или Либия, като същевременно налага цели срещу Вашингтон, които са „твърде твърди“ и „недостатъчно твърди“ спрямо другите.
В бележката, намираща се в президентската библиотека на Клинтън, се оплаква: „Няма ли този протокол неизбежно да наруши суверенитета на САЩ?“ След това авторът се занимава с пълна теория на конспирацията, питайки: „Няма ли неизбежно да предадем решенията относно използването на американската енергия и следователно американската икономика на международни организации, доминирани от развиващите се страни, може би действащи в съгласие с ЕС? Какви процедури за проверка съществуват, за да се гарантира, че другите държави спазват задълженията си? Как ще се прилага Протоколът?"
В крайна сметка всички американски заговори, интриги, шеги и ядове бяха напразни. Протоколът от Киото влезе в сила през 2005 г. и изтече 15 години по-късно, без САЩ да го ратифицират или да се доближат до постигането на една от скромните бъдещи цели, които биха били принудени – напълно доброволно – да се опитат да постигнат, дори и да е бил ратифициран.
Тези документи нагледно илюстрират, че когато става въпрос за избор между глобалната „сигурност“ и продължаващото съществуване на планетата в отдалечено обитаема форма, Пентагонът и Белият дом винаги ще избират последното – за сметка на околната среда и човешкия живот.
