Ревът на мравките

Единомислието би било признак на тоталитарно общество, в което никой не се осмелява да мисли самостоятелно

Богатството от гледни точки би следвало да ни помогне да видим „голямата картинка“

„Може да не съм съгласен с твоето мнение, но ще защитавам до смърт правото ти да го изразиш.“ Тази фраза, приписвана на Волтер, много често се цитира от самоопределящите се като защитници на свободата на словото. Дали обаче великият френски философ, автор на „Трактат за толерантността“, наистина е бил такъв образец за великодушие? Френският критик Емил Фаге разкрива, че Волтер всъщност е имал три виждания за свободата на словото и мисълта. Първото виждане е именно за неограничената свобода като висша ценност - на това съответства горецитираната фраза.

Второто виждане е, че тя трябва да бъде поставена в много тесни граници, а третото е, че трябва изобщо да не се допускат мнения, които не съвпадат с неговото. Последното виждане като че ли изглежда подозрително познато. Може би защото то е доминиращото за нашето съвремие.

Общоприето е, че плурализмът на мнения е една от основните демократични ценности. Богатството от гледни точки би следвало да ни помогне да видим „голямата картинка“ и да се ориентираме в лабиринта на сложните обществени процеси. Единомислието би било признак на тоталитарно общество, в което никой не се осмелява да мисли самостоятелно. Нали в спора се раждала истината? Вероятно да - но само ако спорещите в действителност я търсят. Все по-често обаче попадаме на „имитиращи“ спорове, чиито краен продукт е единствено пародия или имитация на истината.

Нагледен образец в това отношение (не само в национален, но и в международен план) са телевизионните предавания с участието на антагонистична двойка коментатори/експерти, т. е. всеки от тях е с диаметрално противоположни възгледи. Единият коментатор обичайно е част от кохорта с много характерна реторика и пристрастия към определени фактори. С участието си преследва определена адженда (изпълнение на определени задачи и цели), много често под влияние на определени стимули. Отличава се с наставнически тон, с който говори истини от последна инстанция.

Обратно, поканеният за баланс защитава непопулярна (за статуквото) позиция, вероятно преследвайки свои собствени цели. За да се отличи от опонента си той се старае да спечели зрителя с логически и фактологически издържани тези и уравновесено и възпитано поведение. „Системният играч“ обаче не иска, а и няма намерение да се съгласи поне минимално с неговите аргументи. Третият участник - „реферът“ в лицето на водещия - ще подкрепи фаворита си и заедно с него ще омаловажават и подиграват „идеологическия враг“ - префинена форма на цензура. Дебатът приключва и спорната тема така и не се избистря докрай.

Видно е, че тези предавания целят да наложат определено мнение под маската на свободни и честни дискусии. Но дори и да не успеят те отбелязват значителни успехи на друг фронт. Уважаемите зрители ще се превъзнасят по единия от експертите и ще презират другия - в зависимост от това кой потвърждава вътрешните им нагласи. И ето че неусетно „заразното зло“ на тези словесни борби се пренася и сред обикновените хора.

Налага се модел на общуване, в който съгласието с чуждото мнение се приема като проява на слабост. По-радикално настроените ще бъдат непреклонни и ще призовават за цензуриране на инакомислещите. По-умерените ще се опитат да потърсят диалог, но е много вероятно ответната страна изобщо да не се трогне от тяхната проява на разум. Така те ще усетят безсмислието на усилията си и ще се капсулират и превърнат в „негатив“ на противниците си.

Всъщност ако се замислим нищо не се е променило от времето на Макиавели. Авторът на „Владетелят“ е бил убеден, че „един владетел бива уважаван още, когато е истински приятел или истински враг, т. е. когато застава на нечия страна против някой друг. Това е много по-полезно, отколкото да си неутрален“. Може и да не сме владетели, но определено идеите на макиавелизма ни оказват съществено влияние. Но дали някой наистина ни уважава за това, че сме избрали една или друга страна?

За да можем обективно да се погледнем отстрани ще споделя един от най-любопитните експерименти, на които съм попадал. Ако поставим 100 черни и 100 червени мравки в един буркан, след това го разклатим и изхвърлим мравките, те неминуемо ще влязат в люта схватка помежду си. Образно казано, ще „реват“ едни срещу други. Но никоя от тях няма да насочи гнева си към този, който клати буркана, нито ще се запитат защо го клати... Разбираемо е процесът на проглеждане да е труден. Все пак в един експеримент обектът няма как да осъзнае, че е обект на изследване.

На практика всеки се е разположил в един от двата сектора на матрицата и се самохипнотизира, че е избрал правилната позиция. Правилна, но само доколкото въпросната матрица позволява.

За да преодолеем злокобното програмиране на умовете е нужно да отговорим на два ключови въпроса. Първият е зададен много, много отдавна: Qui bono? (кой има полза от това?). Едва когато отговорим на него вече можем да си зададем и следващия въпрос: Какво да се прави? Търсенето на неговия отговор може да ни помогне да разкъсаме веригите, оковаващи свободата на мисълта.