Свободното слово на шепот

Самоцензурата е добре познат механизъм и в тоталитарните, и в демократичните общества

И у нас власт и капитали имащите следват прогресистките практики да душат истината

С изключение на няколко страни, днес в медийна среда рядко се среща откровената цензура, позната от близкото минало. По наше време тя е по-фина, по-прикрита, но затова и по-опасна. Не се налага някой да нарежда „не пиши за това“ - журналистът вече го е предвидил, своевременно е фризирал текста, вече е премълчал неудобното пред микрофона. Действа автоцензурата.

Станала е най-сигурният механизъм за контрол, защото работи отвътре. На политическо ниво властта не забранява пряко, а предоставя натиска на собственици и редактори, зависими от държавни обяви и политически нагласи, пресмятащи рамките на „допустимото“ и санкциите за „некоректно“ съдържание Те поставят граници, обикновено негласни.

При самоцензурирането ясно се различават три слоя. В политически план се използват икономическите зависимости, рекламните бюджети. Финансово задушаване чрез етикетиране на критични към властта медии като разпространяващи „съдържание, нарушаващо обществения ред“, „вражески“ или „обслужващи чужди сили“. Така легитимират душенето пред обществото.

Цензурата се трансформира от явна и държавна в неявна и пазарна.

Журналистите не работят с ясни червени линии, а в „сива зона“ от негласни забрани. Собственици и редакционни колегии превръщат във вътрешни цензори, чиято цел е да пазят медията в „безопасната“ територия. Злото в медиите не е драматично, а бюрократично, затова и скучно. Ти си бурмичка в машина за производство на едномислие, а не някой, който създава мъдри мисли.

На медийно ниво се формира култура на „внимателното говорене“ и постепенно от дневния ред изчезват теми и лица. На психично ниво самият журналист изработва вътрешен цензор - съчетаващ опасението да не бъде уволнен с тревогата да не го изолират колегите. Външният натиск се превръща във вътрешна нагласа, тя се възпроизвежда без заповеди и санкции.

Никой не пише черен списък, но всички знаят какво „не е добре да се засяга“. Цензурата не забранява, а дирижира. Установява негласни правила за това кое мнение е „сериозно“, кое - „маргинално“, а кое - просто „неприлично“. Журналистите не изглеждат като слуги на властта, те усвояват атмосферата, много от тях неосъзнато стават нейни инструменти.

В медийните структури това бързо се превръща в редакционна култура. Новите журналисти се приспособяват на старта, опитните навеждат глави, едни избират недоволното мълчание, други смирената лоялност в рационализацията „такава е играта“, „всички така правят“. Преценява се не само „дали темата е важна“, а „дали си струва риска“.

И доброволно се изоставят „рискови“ теми, „неудобни“ въпроси и нюансирани позиции, които могат да бъдат неверно тълкувани. Така самоцензурата става рационална стратегия за оцеляване в условия на икономическа несигурност и социални изпитания. С времето се изгражда вътрешен цензор, който действа по-бързо от мисълта - текстът се редактира още преди да е написан. Вече не просто скриваш част от истината, а участваш в създаването на нова, по-удобна „истина“.

И това вече не е професионален компромис, а политически акт. Но това се изтласква в подсъзнанието. Най-строгият цензор се оказва не отвън, а вътре в човека. Във фройдистки план това е Свърх Аз - психична инстанция, която не просто потиска импулси, а предварително структурира мисълта така, че „забраненото“ дори не достига до изразяване.

Проблемът не е толкова в това, какво е забранено, а в това какво се приема за „разумно“ и „нормално“. Тази невидима карта на допустимото се чертае от шефовете, от „общественото мнение“ в социалните мрежи, от страха да не се изпадне в неудобна позиция.

Към тези вътрешни механизми се прибавя един по-тих, но силен процес - нуждата от оправдание. Когато човек усеща вътрешно напрежение между убежденията и поведението си, той търси обяснение навън. Журналистите, които не могат или не искат да напуснат, често прехвърлят отговорността върху обстоятелствата - собствениците, времето, редакционната линия.

Така чувството за вина се проектира навън и автоцензурата се превръща не само в защитен механизъм, но и в морално самоубеждаване, което позволява на личността да живее с него. „Колко често срещаното в приятелски разговор от медийни хора „Абе аз лично не мисля точно така, обаче...“? В това „обаче“ се спотайва днешната форма на морална капитулация.

Самоцензурата е исторически добре познат механизъм, съществувал и в тоталитарните, и в уж демократичните общества. Ето какво пише през 1977 г. от Лондон славеният като борец срещу комунизма писател Георги Марков до колегата си Димитър Бочев:

„От много отдавна не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник ТАЙМС или в независимото Би Би Си? Там е както и в „Работническо дело“. Принципите са същите. Разликата е само във формите.“

Свободното слово от години е на шепот. Доколкото въобще е допуснато. За журналистиката това означава загуба на критическа функция. Общественият дебат обеднява и се свива до набор от одобрени мнения. Особено показателна е ролята на социалните мрежи и т. нар. „отменяща култура“. Могат да бъдат унищожени репутацията, кариерата, дори социалното присъствие на различно мислещите.

Старшият редактор в The New York Times Джеймс Бенет пуснал статия на сенатор Том Котън. В нея се предлагало да се изпратят войски за прекратяване на безредиците след смъртта по време на ареста на Джордж Флойд, „потопили в анархия много градове в САЩ“. Стотици журналисти, сред тях и колеги, публично осъдили статията, Бенет губи статута и работата си в NYT.

Напуска и Бари Уайс от рубриката за мнения. „Всяка гледна точка, която противоречи на очаквания дискурс, е много рискована. Доноси, цензура, мания по идентичността. Не съществува добродетелен икономически модел, който да насърчава журналиста да предпочита честния репортаж, правилата се променят, той се самоцензурира, мисли за бъдещето“

И у нас власт и капитали имащите следват прогресистките практики. В „Труд news“ от 7.10.2022 г. в „Двойният стандарт на българските медии“ има примери как издатели на медии, журналисти и непеошници не позволяват на други журналисти да отразят събитие; как асоциация, ангажирала се да защитава интересите на журналистите и грижеща се за медийната среда, гледа и си трае.“

Забранителният характер на западните медии днес не е идеологически хомогенен, а се прикрива зад „защита от вредно съдържание“. Преследването за „дезинформация“ или „омраза“ често се използва като бухалка срещу медии и журналисти, отклоняващи се от общоприетата линия поактуални теми - ковид, миграция, транс-права, войни.

Спре ли да мисли самостоятелно, журналистът не просто губи професионално достойнство, но става съизвършител в унищожаването на самото пространство за диалог. Създава се „ехо камера“, в която едни мнения се усилват, а противоположните се изтласкват като екстремистки, опасни.

Обратното на класическата либерална представа за пазара на идеи. Самоцензурата е симптом на дълбок обществен разкол и загуба на доверие в либералните ценности, индикатор за високо ниво на социална тревожност и страх от конфликти. Последиците са дълбоко разрушителни.

Автоцензурата не е частен навик, а обществен процес с дълбоки политически, психологически и професионални измерения. Колкото по-дълго се преструваме, че „всичко е наред“, толкова по-дълбоко тя се вкоренява.

А свободата на словото не изчезва отведнъж - тя се топи тихо, чрез мълчанието на онези, които би трябвало да говорят, че и да крещят понякога.