Страсти по Великден в Скопие

Как дарени от България къщички за бежанци подслониха социално слаби семейства

Една история за отбелязване на празника в работни условия, под силен дъжд и в "компанията" на премиера Иван Костов

Сърце не ми дава в тези дни на помирение да взема да разнищвам теми от сериозната политика. Не за друго, ами ще се случи да срещна проява на някой политик - местен или оттатък границата, който да заслужава да бъде сложен на място, или наруган, казано грубо, което пък хич няма да се вписва в благочестивата и дълбоко осмислена атмосфера на спокойствие и любов около Великден.

Което, разбира се, не попречи тук и там отново, въпреки общата хармония на братство и привързаност едни към други да се появят опити за ругателство, които така и си останаха някъде там, където бяха направени. Там си им е мястото.

Та, затова, казвам си, да оставим политиците и техните несръчности настрана, поне в тези дни на кротост. Затова да се върнем на Великден. Работейки в Скопие, бяхме си създали някаква „традиция“ за най-големия празник на православните християни да се прибираме в София при семействата. Лесна работа - осигуряваш едно агне от местните си приятели, (задължително да бъде „шарско“, значи, гледано на Шар планина), качваш се в колата и тръгваш, някакви си двеста, двеста и двадесет километра.

От централата в София ти дават разрешение за тези няколко дни, защото си дават сметка, че по тези празници едва ли ще се случат събития, за които задължително кореспондентът трябва да е на място и да ги „покрие“ лично и непосредствено.

Близостта на Скопие до София е едно от предимствата, които работата в Република Македония предоставя. Говорили сме си много пъти с дипломатите, които страната ни изпращаше на работа в посолството или в търговско-икономическите ни служби, на тази тема. Някои от тях, отивайки за първи път на мандат в столицата на новата държава, не са скривали разочарованието си, че житейската им програма за кариерен растеж не е започвала от някоя от големите столици, в това число и балканските. Там, където се прави голямата дипломация, каквото и да означава това.

Но така или иначе и в Скопие някой трябва да защитава интересите на България и да създава нови приятелства с нея. Повече от всяко друго място на света. Да, ако ставаше дума за млади дипломати, за които Република Македония бе първата дестинация в дългия им служебен път, това си беше възможност за трупане на опит в специфична обстановка. Ако бяха семейни с деца, основният проблем бе как да продължат образованието на децата си.

В Скопие този проблем предлагаше трудни решения, да не кажем, че на практика нямаше такива. Да го пратиш в местно училище? Рискуваш да ти върнат детето такова, каквото не можеш да го познаеш. Но пък научаваш достатъчно много за индоктринацията, на която са подложени децата в държавата домакин още от детската градина, та до излизането им от гимназията. А в първите години след откъсването от СФРЮ заведения с преподаване и обучение на западен език все още нямаше. После се появиха тук-таме, но качеството на обучението и програмите бяха със съмнителна педагогическа обоснованост и не даваха гаранции за добра подготовка. Може би поради всичко това някои предпочитаха да оставят семействата си в България и да отскачат при тях при първа възможност.

Една от тези „възможности“, и то може би най-важната, бе Великден. За разлика от Рождество Христово, което ние отбелязваме на 25 декември, а македонците на 7 януари, Великден празнуваме заедно. И при нас, и при тях това са почивни дни. И при нас, и при тях имаме голяма доза съвпадение на начините, по които ще го отбележим - пътуване до Гърция, връщане от столицата по родните места, и каквото още се сетите, все с елемент на еднаквост.

Беше 1999 г., Република Македония бе залята от бежанци от Косово, а правителството на премиера Любчо Георгиевски се задъхваше в усилията си да се справи с предизвиканата от режима на Слободан Милошевич бежанска криза. НАТО бе започнала своята операция с бомбардировки над Сърбия. Писали сме за композициите от конски вагони, от които всяка нощ от съседно Косово сръбските власти изпращаха и разтоварваха в междуграничното пространство с Република Македония при Блаце. С колегата от БНР Мартин Минков прекарвахме часове там, прибирахме се в Скопие само за няколко часа сън. Имаше напрежение, събития за „отразяване“ ставаха всеки ден, но все пак си бяхме дали сметка, че каквото и да е, на празника някоя от „страните“ едва ли ще се осмели да направи нещо, което да хвърли сянка върху него. И на Разпети петък тръгнахме.

Изненадата дойде от София, от премиера Иван Костов. Не бяхме стигнали до Куманово, когато един млад приятел от посолството, дежурен в мисията, ни звънна: „Къде сте?“. „Тръгнахме за София с Мартин, при Куманово сме“. „Добре, че сте заедно, връщайте се, Иван Костов идва утре, още нямаме потвърждение от Министерския съвет, но имаме заявка за полет на самолет от София до Скопие в неделя“. Обърнахме колата и обратно в Скопие.

На следващия ден, Великден, премиерът Иван Костов пристигна и веднага отиде в бежанския лагер „Стенковец“, на двадесетина километра от Скопие. Бившето спортно летище бе превърнато в палатков лагер за няколко хиляди косовари. Всеки чуждестранен политик, който идваше в Република Македония във връзка с бежанската криза, отиваше първо там. Условията не бяха добри, но поне до този момент властите в Скопие просто нямаха друга възможност да поемат вълните от хора, идващи откъм Косово.

Иван Костов вече бе отхвърлил молбата на Любчо Георгиевски България да поеме част от бежанците на своя територия, но беше предложил друг вариант за подкрепа. Историята на лагера в село Радуша, недалече от Скопие, издържан финансово, материално и кадрово от България, е известна, за да я повтарям. Но тя си остана един отличен пример и символ на приятелството и помощта на България към Република Македония в момент, когато държавността u бе поставена на карта. Само да припомня, че Костов отиде в Скопие на официално посещение в друг критичен момент - през 2001 г., когато отново правителството на Любчо Георгиевски бе вкарано в капана на въоръжения конфликт и опасността от разпад на държавата отново се бе появила.

Но тогава, на онзи Великден, в една палатка в лагера „Стенковец“, под струите на започналия силен пролетен дъжд Костов обяви, че като подкрепа за преодоляването на бежанския проблем България ще предостави на Република Македония безвъзмездно над 120 сглобяеми къщички, в които да бъдат настанени семейства от Косово. От местните хора на място присъстваше архитект Душко Кадиевски, министър на строителството. Той пое ангажимента да разпредели подаръка.

Хубав жест, ама още тогава се спогледахме с Мартин - очевидно някой у нас пак не си беше направил сметката и беше подвел премиера. А бе, хора, не знаете ли, че албанското семейство по принцип е многолюдно, децата са от три нагоре, как ще ги събереш в такава малка, макар и кокетна къщичка... После, след дълги месеци, когато бежанската криза отмина, съм виждал от същите къщички на различни места в Македония - някъде групирани по седем-осем, предоставени на социално слаби семейства, като в Кичево и в Прилеп, или в някои от планинските курорти, като Пелистер и Маврово. То красиво, става за виличка отвсякъде. Във всеки случай обаче, тези, които ги ползват, не са албанци, още по-малко бежанци от Косово.

А какво стана с агнето? Добавихме жолта, салата и „Скопско“, след употребата на което, според рекламата, „всичко е възможно“.