Упадъкът на демократическата партия

Социалната значимост на една кауза може да е огромна, но тя не може да надмине базови въпроси на идентичността

Победата на Мамдани няма нищо общо с Тръмп, каквото и да говорят тукашните нищо неразбиращи от Америка говорители

Когато светът беше връхлетян от Световната икономическа криза през 2008 г., това разтърси основите на съвремието ни. Започнаха да гърмят банки като балони. Имотният пазар в Щатите и оттам по целия свят се срина.

В София цените на имотите паднаха на половина от веднъж. 
Започнаха американски банки да се клатят заплашително, цялата конструкция на икономическия ред започна да се срива. Заплашени бяха всички системи на търговския стокооборот по целия свят. Не остана нито един сектор без щета.

В тази взривоопасна социална среда напрежението в Америка започна да нараства. От ляво избуя движението „Окупирай Уолстрийт“, което претендираше банките и големите играчи на Уолстрийт да понесат своята отговорност за кризата. Позицията им беше напълно аргументирана - големите играчи на Уолстрийт превърнаха икономиката в казино капитализъм, в който нямаше никакъв фундаментален анализ, а всичко се опираше на мантри като „имотният пазар само ще расте, къде ще ходи“. От дясно се появи „Чаеното парти“, в което, прочее, участие имаше и Чарли Кърк. Движение, което се противопоставяше на сливането на политиките на демократи и републиканци и искаше нов политически ред, който да е в услуга на гражданите и бизнеса. Тези две социални движения бяха изключително опасни за статуквото, защото подкопаваха хегемонията на естаблишмънта с напълно легитимни аргумент.
Enter Барак Обама. С идването на Обама в Белия дом той трябваше да се справя с този потенциален срив на политическия мейнстрийм, който беше принуден да се отбранява и от ляво, и от дясно. Ситуацията се влоши с политиката по спасяване на банките, които бяха считани за „твъде големи, за да фалират“. Държавата ги спаси с парите на данъкоплатците и мениджмънта на банките вместо да понесе отговорност си раздаде бонуси. Липсата на каквато и да е била премереност имаше потенциала да взриви политическия естаблишмънт. И вместо той да се вслуша в гласа на хората, той направи онова, което умее най-добре - завъртя темата и смени наратива на разговора.

През 2007 г. на страниците на „Ню Йорк Таймс“ думата „расизъм“ е била спомената 2639 пъти. През 2008 г. същата дума е употребена 5177 пъти. Почти двойният ръст на употребата на думата „расизъм“ на какво се дължи според вас? На някаква житейска случайност? На внезапно осъзнаване, че в Америка има расизъм? На някакъв бум на расистките посегателства? Не, разбира се, че не. Дължи се на активно социално инженерстване. Големите медии бяха насочени от държава и служби да стартират разговора за расата и джендъра. Наративът беше прост - ако хората се карат и разделят по расов, религиозен, полов или друг признак, те няма да могат да се обединят от общ класов интерес. Социалната значимост на една кауза може да е огромна, но тя не може да надмине базови въпроси на идентичността. Атомизирането на обществото допълнително се подхрани от трибализма, характерен за социалните мрежи, които точно в този период избуяха като гъби след дъжд. Всичко това стратифицира обществото на множество микро групи, които влязоха помежду си в ожесточена война за внимание. Наградата в тази надпревара беше кой най-успешно ще завземе позата на жертва и ще се окъпе в общонародно съжаление. На фона на тази буря в чаша вода знаете ли кое изчезна? Изчезна класовият и политически дебат. „Окупирай Уолстрийт“ и „Чаеното парти“ залязоха. Няма как две големи социални движения да съществуват, когато техните членове са раздробени на микро групи, които воюват вече не срещу статуквото, а срещу онзи, до чието рамо са протестирали до вчера.

Обама и неговият екип съвсем систематично и целенасочено извадиха от периферията на Демократическата партия крайните левичари. Не смятам, че Обама е такъв, прочее. Мнозина го наричат крайно ляв, но аз не съм съгласен с тази констатация. За мен той е изключително пресметлив и опитен политически работник, който лансира напред всякакви крайно леви лунатици, защото знаеше, че тяхното включване на терена ще допринесе за социалната развала и ще задълбочи разделението. Неговите възгледи един Бог ги знае какви са, защото той е повече прагматичен оперативен работник, отколкото идеолог. Кръгове и среди, които винаги са били маргинали, бяха превърнати в мейнстрийм от днес за утре. Бърни Сандърс, например, който е сенатор на Върмонт от 2007 г. е в общественото пространство от началото на 90-те, но никога не е бил мейнстрийм фигурата, в каквато политиката на идентичностите го превърна. Никой нямаше да знае коя е Александрия Окасио-Кортес, ако не беше политиката на идентичностите. Всички тези бекбенчъри станаха фактори за една нощ. Бяха назначени за фактори, по-точно казано.

След края на управлението на Обама, той и неговият кръг продължиха да влияят в голямата игра. Не е тайна за запознатите с вашингтонските клюки, че именно Обама менажираше управлението на Байдън, който беше инсталиран за сламен човек в Овалния кабинет. С изтикването на преден план на радикални лунатици обаче започна и друг процес - този по плавна, но необратима ерозия на Демократическата партия. Това, което технократи като Обама не разбират е на какво е способна фанатичната идеологическа експанзия на радикалите. Докато технократите се борят за ситуационно напредване на позициите си, идеолозите се борят за живота си. За тях битката не е да са по-силни от опонентите им, за тях битката е опонентите да ги няма. Агресивността на зилотите винаги ще надделее над суровия прагматизъм на технократите.

Ето защо Зоран Мамдани победи в Ню Йорк. Той е идеологически комунист. Няма как да определим по друг начин човек, който казва „Данъците не са кражба. Капитализмът е“ или „Крайната ни цел е да изземем средствата за производство“, или „Социализмът не значи да крадем пари от богатите. Значи да вземем обратно всичко онова, което богатите са ограбили от всички останали“, или „Искрено вярвам, че не трябва да има милиардери“. Всичко това не са цитати на Маркс, а извадки от думите на самия Мамдани. За неговата анти-израелска позиция и про-ислямистки нагласи даже няма нужда да се отваря дума, всичко необходимо да се знае е ясно за всички.

Победата на Мамдани няма нищо общо с Тръмп, каквото и да говорят тукашните нищо неразбиращи от Америка говорители. На всички е ясно, че Ню Йорк е крепост на демократите и е безусловно ясно, че те ще победят там. Същото важи и за Вирджиния, и Ню Джърси - там беше ясно, че демократите побеждават. Това в никакъв случай не индикира ерозия на коалицията на Тръмп и това е безусловно ясно на всички, които познават тамошната политическа география. Не, драги, не търсете Тръмп в случая. Изборът на Мамдани е много по-голям проблем за самите демократи. Той бележи повратна точка в развитието на Демократическата партия. Демагозите пуснаха идеолозите на терена с идеята да ги контролират и използват. Но идеолозите плавно канибализират Демократическата партия, храносмилат я и я превръщат в нещо коренно различно. Задава се задушливата мараня на комунизма.
Благодаря ви за вниманието по този въпрос.