За костите на поета, за паметта и за тегобата да бъдеш погребан

Четвъртата стрелба по Никола Вапцаров - с куршумите на съдебни дела и ексхумации.

"Догодина ексхумират тялото на Никола Вапцаров, за да се сложи край на сагата къде е погребан поетът."

Те такива новини спасяват поетите от забрава.

Пришествието на демокрацията освен копняната свобода разкри и необятни простори за злоупотреби с нея. И редом с новозароденият криминалитет, който необезпокоявано се изпозастрелваше, започна и стрелба по покойници от пантеона на историята. Една от първите мишени се оказа поетът Никола Вапцаров. Нему бе посветена книга със заглавие - "Третият разстрел". Според автора Марин Георгиев първият разстрел го убил физически, вторият бил духовна екзекуция, извършена от комунистите. А с третия разстрел се заема самият изследовател на Вапцаровото житие, като му прави унищожителна дисекция. Но и този опит за окончателна ликвидация на поета се оказва неуспешен. Не изличават името му от учебните програми, а интересът към неговата личност у широката общественост се подгрява периодично от събития свързани с "веществената" памет за него, съхранявана от къщата-музей в родното му Банско, както и с тленните му останки, положени в Софийските централни гробища.

Българското общество следи поетапно развитието на съдебните дела между наследниците на поета и община Банско, които се точат вече 22 г. Апропо - също толкова изминаха и от "третия разстрел". Самоче докато той беше еднократен акт, съдебните спорове могат да продължат плюс безкрайност. И да захранват медиите с поводи за дискусии на тема - истината е по средата, а ние сме на нейна страна.

Къде обаче е средата е също спорен въпрос. Понеже роднините на Вапцаров претендират за 500 000 лв. пропуснати ползи за периода, в който не са ползвали имота, макар да им е бил присъден. С насрещен иск общината пък ги съди за 1,5 млн. лева обезщетение за разходите, направени за ремонт и поддръжка на музея.

За привържениците на духовни каузи такава препирня звучи като грозна лихварска свада, в която наследството на поета добива изцяло материалните измерения на апетитен имот в цветущо курортно селище. В духа на пазарните времена подобни сблъсъци са част от злобата на деня, притегателна и понятна за конуматорските маси. Да сте чули и видели публично да кръстосват шпаги антагонисти сред тълкувателите на Вапцаровото творчество? Такива дуели се разиграват безшумно, благопристойно и скучно в някое академично кьоше, а ако изобщо станат обществено достояние - то ще е под формата на мижаво книжле. Виж друго нещо си е съдебният сеир! При него предполагаемите мотиви на спорещите се представят се представят в заслепителна национално-отговорна светлина.

Общината изтъква себе си като най-надежден стопанин на националната памет, доказал грижовността си през десетилетията. Според местните власти поетът, респективно и неговият музей са всенародно достояние, и ще го бранят с македонско юначество от всякакви частнособственически домогвания на алчното му потомство.

Потомството от друга страна излага своите основания да се съмнява както в идеализма на местната управа, така и в годността й да се справи с изискванията на музейното дело. В подкрепа на тези съмнения най-комуникативният представител на фамилията, поредният Никола Вапцаров излага необорими доводи: "Има три пресни настоящи примера, които ни дават основание да се притесняваме. Първият е музеят на Яворов в София, който практически не съществува и е оставен на пълна разруха. Всъщност той в момента се помещава в музея на Вапцаров в София, който е другият пример, и от близо година не работи. И третият пример е музеят на Христо Смирненски, който също на практика не съществува. Явно е, че държавата не може да се справи с музеите си. Не искам да обвинявам, но това са фактите."

Уви, това са незначителна част от множеството факти на запущение и немара към историческото наследство, сред които изключение не прави и музеят на патриарха Иван Вазов, чиято държавна издръжка е унизително и оскърбително жалка. Подаяние, колкото някакси там да крета...

Няма тук духовна наличност, която да не придобива битови проявления. На тях се позовава и Вапцаров Младши като обосновка на фамилните щения: "Преди дни заварихме музейните работници на една маса в музея, под семейната асма да си пият кафето и да ядат банички. И в същото време имаше трима души в музея, на които никой не обръщаше внимание и те се разхождаха и се опитваха да разберат какво представляват експонатите там. В момента няма живот, няма дух в къщата...Хъсът, който ние притежаваме като наследници, не може да намери еквивалент в един държавен служител."

Е, да, но от свободния печат не остана скрито-покрито, че и в тази достопочтена фамилия няма единомислие и сговор. Щото преди 5 години една далечна родственица била положена до поета в последната му обител без съгласието на семейния съвет. Свидетели на това своеволие твърдят, че при изкопните работи скелет нямало, а само малки костици. Оттук нов тласък в сагата. Догодина - ексхумация. Но докато тя се извърши ще се отдадем на догадки кой открадна костите на Никола Вапцаров. Подозренията вече се насочват към недалечната ни родственица Македония, пословична с попълзновенията си към фамилната съкровищница. Няколко паметника вече му били построили, какво чудно да му придърпат и костите...

Изобщо темата с костите е непреходна. Що време и умствени усилия погълна издирването на костите на Левски и местоположението им. Гробът на Апостола така и не се установи. Незнаен е и гробът на Ботев. Два централни образа от иконостаса на историята нямат гробове. И националният комплекс за вина е налице. Защо? Че това е утешително. Няма какво да им се скверни? Няма кости, няма гроб, няма мародери и вандали. Въпреки че и сюжетите с кости навярно ще намерят свое място в паметта на поколенията. Нищо чудно един ден да се питат: "Абе, кой беше Вапцаров?". И да си отговарят: "Абе, оня с костите! Що не го прочетем."