Дебелоочието е задължение на бюрократа

Днес премиерът Бойко Борисов има рожден ден и последното, което искаме, е да помрачим настроението му на празника. Да му е честит! С най-добри чувства само си спомняме какво призна той преди няколко дни пред Нова тв. Че не ходел по магазини и ако му потрябвало нещо, пращал детето... От 15 години кракът му не бил стъпвал в магазин.

Тези негови думи ни върнаха към подобно признание на Сергей Станишев отпреди да стане премиер. Беше прясно избран за председател на БСП. Наивната общественост все още го възприемаше като главен застъпник на социално слабите, пенсионерите, безработните - предполагаемото мнозинство на левия електорат. И репортерката в желанието си да приземи образа на социалистическия лидер, градско момче с партийно-интелигентска закваска, му задава въпроса: "Колко струва един хляб?". И какво отговаря той?

- Аз не ям хляб - казва ала Мария Антоанета, неподготвен и непосъветван как да се измъкне.

Супер заглавие се получаваше. Лидерът на левите: "Аз не ям хляб!" Да, ама от партийната централа се усетиха и задраскаха този пасаж от интервюто, понеже знаеха какво ще последва. Каквото стана с Борисов и пазаруването - заглавие, вкусно като топъл хляб.

Интересно как би отговорил Сергей Станишев като лидер на целокупната европейска левица на въпрос колко струва насъщният. Вероятно обиграно ще се изплъзне с обяснението, че при пазарната икономика изборът на тестени произведения е необятен и жив човек не е в състояние да проследи цената на въпросните продукти. Такъв елегантен отговор по допирателната би дал ювелирният демагог, наместо да изтърве недопустимото: "Не знам".

Пак по телевизията питат правосъдния министър Христо Иванов колко му струва костюмът. Той сам си го изпроси, като обвини ВСС, че там имало определени лобита, чиито представители се обличали в скъпи костюми. Министърът, без много да му мисли, вика: "Не знам." И смутолеви нещо от сорта, че жена му го била купила. Чудно дали е ходил с нея да го мери. Мила гледка - министърът в пробната, министершата - на касата...

Най-сладки са разни кокетни дами депутатки, на чието облекло от световни модни марки и без етикет му се разбира цената (тя крещи!). Но питат ли ги на колко са си го взели, като надумани отговарят: "Не мога да ви кажа точно." Толкова държат на прецизността, че не смеят даже да предположат, да не би някого да заблудят... Няма кого. То всичко е очевидно. Богопомазаните се обличат и обуват прескъпо, и се хранят евтинко. За тарифата на храните в депутатския бюфет са се изписали тонове хартия и я подминаваме. Тази тема присъства в обществения живот от зората на българския парламентаризъм. Още през 1909 г. министърът Михаил Такев отбранява бюфета на ХІV НС от набезите на журналисти с позовавания на европейския опит. В английския парламент никой не можел да припари до бюфета. Било свещено и неприкосновено място. В Берлин - също. "И там в бюфета не можеш да понюхаш. Там софрите са наредени, там се хранят депутатите. В Унгария - още по-строг контрол. Недопускането на журналисти той препоръчва като "мярка, която гарантира пълна възможност на народния представител да се предаде изключително на своята парламентарна законодателна дейност и да върви работата по-скоро, за да можем и по-скоро да си починем".

Отделните европейски практики вече са централизирани в свръхбюфета на Брюксел. Там бюрократите на цяла Европа според свидетелства на очевидци също се хранели неприлично евтино, но затова пък заплатите им били безобразно високи.

Явно бюрократът по цял свят е паразитна порода, чието дебелоочие е неотменна част от служебните му задължения.

Френското президентство по времето на Саркози харчело бетер двора на Луи ХІV - Краля Слънце! За хляб давало 196 000 евро годишно, 251 000 - за плодове и зеленчуци, а за сирене - 115 000 евро. Само едни 20 000 евро били похарчени за неясни стоки от близкия до Елисейския дворец супермаркет. Вероятно са отишли за любимите лакомства на Саркози. Обичал шоколади и сладки. Всичко е сметнато точно. Френският народ се възмути, но бързо му мина и пак си гласува за разточителния галеник.

Ние сме по-придирчиви, не защото сме толкова дребнави, колкото сме отблъскващо бедни. Затова намираме всяка демонстрация на уж пренебрежение към бита, съчетана с необосновани харчове за лукс, за крайно оскърбителна, нагла и противна.

Никой не настоява държавните особи да пият боза в кварталната сладкарница като министър-председателя Антон Югов. Но ако не могат да удържат нагона си към охолство, поне да го проявяват по-дискретно.

Апропо защо досега не сме чули някой учен, човек на изкуството (чалга културата не я броим), на духа да бъде попитан колко му струва облеклото. Той с много голяма вероятност ще отговори с точност - колко му струват обувките, къде си ги е купил и кога. Може би тези въпроси са табу за медиите, защото ще предизвикат в публиката същото негодувание, каквото изпитва от превземките на бюрократите. По съвсем различни причини само че.

Покойната писателка проф. Вера Мутафчиева, излизайки от заседание на научен съвет в БАН, сподели: "Седяхме с колегите около една голяма маса. Гледам ги - прилично облечени, почти не личи, че си доизносват дрехите. Но като погледнах под масата, попари ми жал сърцето. Едни вехти папуци, охлузени. Обувките издават най-силно доходите на човека. Не стигат ли парите за обувки, значи за нищо не стигат."

Ето ти и идея - медиите, които обследват битовите навици и предпочитания на т.нар. държавни и политически елити, да направят такъв сравнителен репортаж. Как се обуват в Народното събрание и как в Българската академия на науките. БАН е само на хвърлей разстояние от парламента...