Труд
Автор:
Румен Михайлов
Пийт Хегсет: „Западното полукълбо е кварталът на Америка и ние ще го защитим“
В нощта на петък срещу събота доктрината “Донро” се завихри с пълна сила - елитните части на Пентагона осъществиха потресаваща блиц-операция във Венецуела, закопчаха в леглото нейния президент Николас Мадуро и го отведоха в Ню Йорк, за да бъде съден за “нарко-тероризъм” срещу САЩ.
Всичко това се случваше под зоркия поглед на президента Доналд Тръмп, който следеше акцията от специалния бункер в имението си в Маями и след успешния й край обеща светло бъдеще на жителите на латиноамериканската страна. Не забрави, разбира се, сънародниците си, които пък зарадва с новината, че Вашингтон ще придобие отново петролните си кладенци във Венецуела, национализирани преди време от недобронамерени към САЩ управници в нейната столица Каракас.
Особено доволни от перфектната военна операция без дадени жертви бяха симпатизантите и избирателите на господаря на Белия дом, обединени в неговото всенародно консервативно движение MAGA (Make America Great Again - "Да направим Америка отново велика"). Съвсем естествено те възнаградиха политическия си идол с аплодисменти, хвалебствени суперлативи и клетви за вечна вярност.
А доктрината “Донро” (от Доналд и Монро - бел. кор.) е неологизъм, сътворен през миналия януари от флагмана на американския печат в. “Ню Йорк Таймс”. Тогава всекидневникът мотивира термина с поредица от външнополитически изявления на все още невстъпилия за втори път в президентска длъжност Доналд Тръмп, в които прозираше желанието му САЩ да контролират и дори да анексират Панама и Гренландия, а Канада да бъде обявена за 51 щат.
Тоест, открояваше се желанието на новия №1 в Белия дом Вашингтон да има водеща роля в двете Америки, Северна и Южна, както постановява оригиналната доктрина “Монро”. Тя е родена преди 203 години и носи името на президента Джеймс Монро - през 1823 г. той определя за Съединените щати водещата роля както в Западното полукълбо, така също и в отношенията им с Европа, където все още битували основните колониални империи. Преведено на прост език, тази концепция произтича от идеята, че Северна и Южна Америка, от Огнена земя до арктическите ледници, е “задният двор” на Съединените щати и те не трябва да толерират намеса на други сили в региона. Първоначално тази доктрина включва и силна доза изолационизъм, иначе казано в нея е приет за меродавен принципа на ненамеса в европейските дела.
Най-общо казано, доктрината “Монро” има за цел да сложи окончателен край на ерата на европейската колонизация в Латинска Америка и Карибите, като в този исторически контекст тя определено е прогресивна. Просто защото въпросната “догма” подкрепя борбите за независимост, благодарение на които много латиноамерикански страни са станали суверенни държави, а също така обещава, че те няма да бъдат оставени на произвола на съдбата, за да бъдат завладени отново от колонизатори.
Както писа неотдавна в “Кориере дела сера” кореспондентът на вестника в Ню Йорк - Федерико Рампини, с течение на времето обаче доктрината “Монро” се превръща в нещо друго - тя става теоритична основа, върху която се гради външната политика на свръхсила, с начало - утвърждаването на собствената й сфера на влияние. Така например през 1898 г. по време на президента Уилям Маккинли, САЩ обявяват война на Испания, за да я изгонят от последните й колониални владения. И тук първоначалната мотивация е прогресивна - Америка подкрепя освободителната борба на кубинците и на някои други народи, потиснати от испанския колониализъм.
Крайният резултат от войната обаче води до това САЩ да поставят под собствения си контрол териториите на Куба и Пуерто Рико и да превърнат в техни протекторати островните земи на Филипините и Гуам в Тихия Океан.
Малко след това Теодор Рузвелт става първият “имперски” президент, както заради разширяването на правомощията си в изпълнителната власт, така и заради визията си за Америка като свръхсила. Следи от доктрината “Монро” могат да бъдат открити в поведението на Джон Кенеди при т. нар. ракетна криза в Куба през 1962 г., на Линдън Джонсън при военния преврат в Бразилия през 1964 г., на Ричард Никсън при свалянето на социалистическото правителство на Салвадор Алиенде в Чили през 1973 г. и т. н..
В съвременната си версия доктрината е подкрепена от популярната отвъд Океана “Школа на политическия реализъм”, според която великите сили трябва да притежават стратегическия интерес да управляват собствените си сфери на влияние, най-вече защото за да бъдат велики, те първо трябва да бъдат регионални сили. Като в случая със Съединените щати географията е ключова - те имат два океана, които да ги защитават от врагове, както и цял континет, богат на селскостопански, минерални, енергийни и човешки ресурси. А това е съвсем достатъчно, за да бъде предотвратено с всички сили попълзновението в Западното полукълбо на злостен и войнствен противник, какъвто през последните години са се опитвали да бъдат и Китай, и Русия.
Що се отнася до прилагането на доктираната “Монро” от сегашния държавен глава на САЩ, то бе подробно обяснено в края на миналия ноември в анализ на в. “Ню Йорк Таймс”, озаглавен: “Доктрината Донро” или опитът на Тръмп да контролира Западното полукълбо”. “Президентът Тръмп затегна хватката на САЩ върху Северна и Южна Америка, - подчерта авторът Джек Никас, - възнаграждавайки съюзниците си и наказвайки съперниците, а това преобърна политиката в региона.” Ами държавният глава бил започнал 2025 г. с обещания да завземе Панамския канал, да поеме контрол над Гренландия и да преименува Мексиканския залив на Американски залив, а я завършвал с бомбардировки на кораби в Южна Америка и с разполагането на най-големия в света самолетоносач в Карибите с цел атака срещу лидера-автократ на Венецуела.
На практика Джек Никас предвиди без грешка какво ще се случи там в нощта на втори срещу трети януари, но по-важен в неговия анализ е изводът, че основната цел на Тръмп не е толкова свалянето на Мадуро, а тази да утвърди с безпардонни действия господството на САЩ над смятаната за тяхна половинка от планетата.
“Подходът на г-н Тръмп изглежда чисто прагматичен - изтъкна анализаторът на нюйоркския всекидневник, - тъй като по-силният контрол над полукълбото, и по-специално върху Латинска Америка, обещава големи бонуси - в играта са включени изобилни природни ресурси, стратегически позиции за сигурност и доходоносни пазари”.
Начинането според Джек Никас ще бъде успешно, тъй като президентът е подкрепен от екип от ястреби с дълга история в Латинска Америка, сред които се откроява държавния секретар Марко Рубио. Но също така от министъра на войната и железен бисепс на президента - Пийт Хегсет, на когото се приписва безпардонния завоевателен лозунг: “Западното полукълбо е кварталът на Америка - и ние ще го защитим”.
Как? Прилагайки старата политика на моркова и тоягата или иначе казано на принципа: “Слушкаш - папкаш, не слушкаш - ядеш бой”. В подкрепа на тезата си Никас изрежда списък на първо низвергнати от Тръмп латиноамерикански управници, но после прегърнати от него, след като са се настроили на вълната му - президентите на Ел Салвадор, Еквадор и Гватемала, подписали през последните месеци “взаимно изгодни договори” с Вашингтон.
Да не говорим за верния “тръмпист” - президента на Аржентгина Хавиер Милей, чиято страна преди месец и нещо не само бе спасена от банкрут с 20 млрд. долара финансова инжекция от Вашингтон, но благодарение на тези пари Милей утвърди властта си, спечелвайки междинни избори. На същата помощ при нужда според Джек Никас могат да разчитат сега и новоизбраните и фенове на Тръмп десни лидери на Боливия и Чили, както и техният политически събрат, готвещ се да оглави през април Перу с подкрепата на Вашингтон.
А какво правят в тази обстановка големите от задния двор на САЩ държави - Бразилия, Канада и Мексико. Лавират - намеква Никас, - като внимават много да не попаднат под ударите на лошата част от доктрината “Донро”. И да му мислят непослушните все още Колумбия и Куба, които като нищо могат съвсем скоро да бъдат зарадвани с “внос” на промени. Също като Венецуела.
