25 години от излизането на

първия брой на в. „Демокрация"

Не гледам на СДС и "Демокрация" с гняв, а с тъга

Вестникът тръгна с дарения, а оставих в касата му 5 милиона

Интервю на ВАЛЕНТИНА ПЕТКОВА с Йордан Василев, първи главен редактор на в. "Демокрация", за прехода, разочарованието от политиката и срещата му с големите писатели на XX век.

- Г-н Василев, днес се навършват 25 г. от излизането на първия брой на вестник „Демокрация", чийто първи главен редактор сте вие. Днес с гняв ли се обръщате назад?

- Не с гняв, а с тъга. Защото това, което започнахме с толкова ентусиазъм, беше затрито. В крайна сметка фалираха вестника. Когато след 8 месеца ме свалиха от поста на главния редактор, аз оставих в касата му 5 милиона лева, а тиражът на „Демокрация" беше 300 000 броя.

- Съжалявате ли, че сте се отказали да получавате заплата като главен редактор?

- Първата ми заповед беше - определям заплата на главния редактор нула лева. Вестникът започна да излиза с дарения, тъй като СДС не даде нито лев. Нима можех да вземам заплата от дарения?

- Какво стана с милионите, които оставихте в касата на вестника?

- Питайте моите наследници.

- За ваш наследник като главен редактор ръководството на СДС назначи Волен Сидеров, когото вие бяхте поканили на работа в „Демокрация".

- И от когото се разочаровах, защото каквото и да му възложех да напише, той с нищо не можеше да се справи. Вместо това се караше с колегите. Затова му предложих да идва само на 1-во и 15-о число за заплата... Аз настоявах главен редактор да стане Румяна Узунова, която беше дошла от „Свободна Европа". Но не се съгласиха. Всъщност, не знам доколко самостоятелно беше ръководството на СДС тогава.

- Не може да не признаете, че раждането на вестник е незабравимо преживяване за всеки журналист.

- Така е. Когато тръгваше вестникът, журналистите и ръководството на СДС дойдоха през нощта при машината. Дадох на всеки сноп от първия брой да го раздават по бул. „Цар Освободител". Хората се радваха, тичаха, търсеха го. Ставаха в ранни зори да си го купят, защото тиражът от 70 000 беше недостатъчен, при това само на четири страници, макар и голям формат. Тогава правителството определяше тиражите и обемите на вестниците. Поради огромния интерес към „Демокрация" свиках митинг на площад „Св. Александър Невски" за тиража. Дойдоха хиляди софиянци. На другата сутрин отивам на работа и намирам на бюрото си заповед на Министерския съвет, че ми се разрешава тираж от 100 000. Малко след това казах на директора на комбината - от понеделник печатаме 200 000. Той се притесни: „Ще ни вкарат в затвора, г-н Василев!" Аз обаче продължавах напред и в дните преди изборите през юни 1990 г. тиражът стигна 400 000, а страниците - 16. Колеги от Полша ме предупредиха, че след избори е нормално интересът да спадне, затова намалих тиража на 300 000. След което ме уволниха.

- Кога "прогледнахте" за истината, че сте употребен в политиката?

- В парламента като депутат. Предлагаш едно, второ, трето и нищо не се приема. Виждах как се вземат решения, които са във вреда на хората. За какво да стоя там? Затова и напуснах парламента. Блага също напусна поста си на вицепрезидент. Прибрахме се вкъщи.... при котките си.

- Има ли смисъл днес да говорим за онова време?

- Май няма смисъл. Всичко е било планирано, може би дори от Москва. А и така е било винаги. Ще ви разкажа една интересна история.

През февруари 1945 г. заседава първи състав на Народния съд - за регенти, министри, генерали и др. Приключват на следващия ден и трябва да четат присъдите. Вечерта се обаждат на Сталин, за да му докладват. Той пита колко са смъртните присъди. Отговарят му - седем. Сталин нарежда - да станат 100! Впоследствие всички присъди от 10-20 г. затвор стават смъртни. И тогава става чудо със Станислав Балан, съветник на цар Борис Трети, осъден на три години условно. Той е най-малкият син на акад. Александър Теодоров Балан.

В деня на присъдите Станислав Балан получава 10 години, арестуват го в залата и го пращат в затвора. Продължението е още по-странно.

- В смисъл?

- Проф. Александър Балан се сеща, че на младини като учител в Трета мъжка гимназия е имал ученик на име Вълко Червенков. Иска среща, Червенков го приема с внимание и Балан му разказва какво се е случило със сина му. И... какво значи комунистическо правосъдие? След 3-4 дни Балан-младши е пуснат от затвора. Е, не му дават да работи, преследват го, но е на свобода. Минава време, един ден Станислав Балан пазарува в партера на ЦУМ. В този момент някакъв отчаян човек се хвърля от третия етаж и пада върху Балан. Резултатът е - два трупа. Каква съдба! Да се отървеш от Народния съд и да загинеш в ЦУМ. Това ми го разказа акад. Петър Динеков.

- Преживели сте какво ли не, срещали сте с най-големите ни писатели на ХХ век. След дни от печат ще излезе книгата ви за Симеон Радев. Сигурно е било голямо удоволствието да общуваш с такъв ерудит?

- Когато ме заведоха в дома му в центъра на София, той беше над 80-годишен. Беше полусляп и диктуваше спомените си на Невена Крапчева, дъщеря на Данаил Крапчев, главен редактор на в. "Зора". След 9 септември за Крапчев пуснаха мълва, че се е обесил в тоалетната на ареста, а истината беше съвсем друга - в Благоевград на 10 септември е застрелян на улицата.

През последните си години Симеон Радев и съпругата му - художничката Бистра Винарова, живееха много бедно. На нея не й позволяваха да продава картините си. Едва месеци преди смъртта му през 1967 г. на него му отпуснаха някаква пенсия.

- Какво разказвате в спомените си за Симеон Радев?

- Библиографията на Симеон Радев включва над 1500 заглавия. В началото на ХХ век във вестник "Вечерна поща" той пише всеки ден по няколко статии с различно име. Включително и за дамска мода, подписани с псевдонима Снобинет. Във "Вечерна поща" Симеон Радев за пръв път въвежда жанра интервю. През 1908 г. напуска вестника и започва да пише "Строители на съвременна България". Първият том излиза през 1910 г., вторият през 1911 г. В тираж 4000 броя, нещо нечувано за тогава. И всичките томове са подвързани с кожа. Това е дело на печатаря Тане Пеев, който решил, че тази книга е за векове.

- Защо повечето почтени българи, направили много за България, си отиват в бедност? Защо мачкаме най-умните си хора?

- Мачкали са ги комунистите. Днес такива жестокости няма.

Баща ми го арестуваха на 27 септември 1944 г. и искаха да го разстрелят, защото знае фашистки език, тъй като беше завършил медицина в Германия. Той се опитваше да обясни, че говори езика на Шилер и Гьоте, защото е завършил през 1924 г., когато в Германия няма и помен от Хитлер, но нямаше кой да го разбере. Спасява го професията му. Арестуват го и го отвеждат в Радомир, където изпращат да го разстреля една жена. Но се оказва, че само преди няколко месеца той я спасил в болницата от тежка болест. Тогава тя му казва: "Бягай в София, докторе!" На косъм от смъртта той идва тук, крие се в „Княжево"... ужас беше.

- У вас има ли отмъстителност?

- Никога. Блага ме подсещаше в събота да купя нещо за хапване и да го занеса в Радомир на жената, която не разстреля баща ми. Ходех редовно. Тя, бедната, изключена от партията, защото не изпълнила заръката. Опитвах се да я утеша. Това отмъщение ли е? Та аз съм християнин.

- Казвали сте, че най-важно за вас е било да помагате. Днес, когато наближавате 80 г., има ли кой да помага на вас?

- Помага ми синът ми, журналистът от Би Ти Ви Ивайло Василев. А и аз не се давам. Въпреки че трудно ходя, всеки ден отивам до издателството на издателя на томовете на Блага, моя приятел Тихомир Юруков, да свърша някаква работа. Ако не работиш - заминаваш.

- И продължавате да пишете?

- Не съм преставал. С Блага спазвахме стария латински принцип: „Нито ден без чертичка." Работехме вкъщи. Холът ни беше наша спалня, неин кабинет и гостна. Именно в него през 1970 г. стана нещо невероятно. Пристига от СССР Булат Окуджава да изнесе концерт в София. Билетите са продадени, обаче съветското посолство забранява концерта. Случайно срещам литературния критик Любен Георгиев, който ме заведе в кафенето на хотел „България" и ме запозна с Окуджава. След 5 минути с него разговаряхме като стари приятели. Казах му: "Булат, забраната на посолството не важи за нашия дом. Заповядай довечера у нас." По телефона поканихме гости, но не им казахме за какво, за да не дойдат и неканени цивилни гости. Събрахме се десетина души - мъжете седнахме на пода, включително и Христо Радевски. Мислехме, че Окуджава ще изпее 1-2 песни, а той - час и половина, цял концерт. С Блага бяхме бедни и нямахме магнетофон, за да запишем историята на всяка песен, която той разказваше, преди да я изпълни. Харесвахме неговата песен "Чьорний кот" и от нея си казвахме един на друг котчо и котана. Оказа се обаче, че това е подигравка със Сталин. Добре, че срещнахме Булат, за да разберем къде сме се забили.

Йордан Василев е роден през 1935 г. През 1953 г. завършва гимназия в Троян, където семейството е изселено.

Завършва българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски", учи пет семестъра журналистика, дипломира се "Библиография".

Първият главен редактор на в. "Демокрация". Депутат във ВНС и в 36-ото НС, но напуска след избора на съпругата му Блага Димитрова за вицепрезидент.

Издал е десетки книги.