Защо сближаването в Страната на неограничените възможности е истинско предизвикателство и какъв вид е свободата там

Още петима младежи от България заминават заедно с Елена и за период от една година ще живеят в приемни семейства и ще учат в американски училища. Програмата за културен обмен на правителството на САЩ е насочена предимно към страни с преобладаващо мюсюлманско население. “Имаше деца от целия свят, но по-голямата част бяха от Източна Европа, Източна Азия и Африка”, започва разказа си за годината на сбъднати мечти, нови отношения, различен свят и много любов. И продължава: “В началото ми беше трудно, не бях сигурна дали искам да тръгна, не знаех къде отивам. С езика бях горе-долу подготвена от изучаването му в Езиковата, но

раздялата с дома беше шок за мен

никога не бях излизала в чужбина за толкова дълго време, особено без семейството.” Елена не заминава уплашена за Колорадо Спрингс, щата Колорадо. Гаранция й дава строгият контрол от страна на правителството и т.нар. доброволци, които под прикритие наблюдават децата в новите им семейства. “Имах информация за всичко, което ме чака там, от момиче, което беше там предната година - Катрин Богданова. За всичко бе помислено, защото те знаят, че си чужденец в страна, която не познаваш, и имаш нужда от сигурност. Това беше достатъчно”, категорична е ловчанлийката.

Контактът с бъдещото семейство Елена започва месец преди да замине. “Беше странно, защото в началото не осъзнавах, че ще живея там, с тези хора”, спомня си момичето. Опитът на фамилията отвъд океана не започва с Елена. Две години по-рано в дома им е живял ученик от Италия. “Хората знаеха, че идвайки от различни държави, различни култури, хората правят и възприемат нещата по различен начин. Затова бяха

търпеливи и внимателни

И за миг не ми беше мъчно за България, накараха ме да се чувствам като част от тяхното семейство”, допълва тя. Майката Гленда е на 53 г. и по професия е учител, бащата Джордж (55) - военен. Четирите деца са Айзък (16), Кейти (17), Джейки (21) и Джордан (25).

Условията на живот за ловешкото момиче в Америка са чудесни. Подслонът, храната, училището и всичко останало е подсигурено от семейството, а американското правителство й плаща месечна стипендия. Дни след пристигането на Елена в Колорадо Спрингс започва учебната година. Училището там е по-голямо и различно. Учебната система - също. “Образованието там е значително по-лесно, отколкото у нас. Избират си определени предмети, които ще са им необходими в бъдеще, не учат като нас 13 предмета накуп. Учителите са внимателни, възприемат те като приятел, а не като ученик, който нищо не разбира”, заявява българката.

Новината, че Елена е българка, местните ученици приемат с интерес. “Не бяха виждали българи преди, не знаеха къде се намира България, какъв език говорим, но им беше много любопитно.

Нямаше дискриминация към мен

напротив. Хората там ни свързват с Русия и това бе първата им асоциация, когато споменавах за родината ми. Веднъж, когато им казах, че съм от България, те ми отвърнаха: “Ааз си мислех, че си от Европа.” Изненадващо бе за мен, защото съм свикнала ние да знаем държавите, тяхното местоположение и езика, на който говорят”, подчертава Елена и допълва, че именно САЩ е мултинационална и мултикултурна държава с многоетническо население. По думите й почти няма семейство, което да се състои от чисти американци. “Ако не той, то родителите му са от Европа или друга част на света. Ето, семейството, в което аз живях - майката е от холандски произход, а бащата - от италиански”, допълва тя.

Приятелството в Америка също е различно. Въпреки пословичната им дружелюбност

сближаването е истинско предизвикателство

По думите на Елена младежите там не излизат толкова често, не се виждат с приятелите си, защото разстоянията са огромни. “Приятелите и роднините им живеят далече от тях и водят по-самотен начин на живот, по-виртуален. Един от моите братя имаше само виртуални приятели, с които играеше видеоигри. Животът им е много натоварен - работа, училище, прекарване на време със семейството и извънкласни работи. След училище отиват на спорт и се прибират да си пишат домашните. Ходят на кино, боулинг и в парковете, обичат и да изкачват планини. Уикендите са предназначени за семейството - пътуване до роднини и разглеждане на забележителностите, съчетано с много снимки”, пояснява младото момиче.

Сплотеността на 6-членното семейство отвъд океана помага на Елена да не й липсва домът. “Бащата служеше в друг щат, с него комуникирах ежедневно, но основно по скайп. Братята се шегуваха помежду си, правеха си шеги с майката, нормални, забавни шеги. Не се караха. Веднъж майка им се беше разсърдила, защото бяха направили лош коментар на снимките й, а тя обича да снима, мечтата й е след пенсионирането си да основе клас по фотография. Бяха като едно обикновено българско семейство”, признава госпожица Иванова.

Именно българските традиции са липсвали на Елена в престоя й в Страната на неограничените възможности. “Храната там е вкусна, безспорно, но ми липсваше кебапченцето, лютеничката, салатката, истинската храна. Като се питахме какво ще вечеряме, отговорът бе: “Ами, замразена пица”, но огладнееш ли, свикваш”, смее се тя и допълва, че през уикендите цялото семейство се събира и заедно приготвят храната. “Това е нещо много специално и съкровено за тях, като ритуал.”

Освен сплотеността в семейството Елена научава много ценни за живота й занапред уроци. Научава се да приема хората такива, каквито са. Затвореното общество в България, където хората се притесняват и интересуват какво останалите мислят и казват за тях, е неприложимо в Америка. Там по думите й всеки е себе си и никого не го е грижа как изглежда в очите на останалите. “Научих се да се отнасям по-добре със семейството си, да бъда по-търпелива, по-отворена към иновации, да ценя свободата и възможността да се виждам с приятели, да бъда физически с тях. Преди да тръгна, много пъти съм отказвала да излизам, защото съм искала да прекарам повече вкъщи, докато сега, където ме поканят, веднага отивам. Сега разбирам колко много свобода има в България. Ние не я ценим.

Там свободата е друг вид

Те не излизат до късно навън, а си канят приятели в домовете и стоят там до късно. По-заети са, имат работа, отдават се повече на работата и задълженията, отколкото на забавленията”, казва българката.

В американското училище възпитаничката на ловешката Езикова гимназия за тази една година учи английски и испански език, американска история, геометрия и анатомия. Ходи на плуване, на клуб по бягане и лека атлетика, курс по рисуване и други забавни часове. “Посещавах и час по религия. Там всички са отворени към различията и в религията, никой не дискриминира само защото изповядваш религия”, пояснява девойката. Според нея образованието в България е доста добро, но възможностите, които се разкриват след завършването, са нищожни. “В Щатите реализацията след дипломирането е гарантирана. Там наистина се цени трудът, образованието и квалификацията ти, докато у нас не е така.”

И тъй като в програма “Yes” е заложен културен обмен, българските традиции са станали неизменна част от ежедневието на семейството там. “Научих семейството и приятелите ми там на българските обичаи, а някои от тях вече говорят доста думи на български. Любимата им дума беше “Наздраве”. Научих ги на Великден да се чукат с яйца. На Коледа им правих баница. Научих ги да празнуват именните дни. На бащата, който се казваше Джордж, празнувахме именния ден на Гергьовден. Бяха любопитни да им разкажа как живеем, как можем да излизаме до толкова късно, как пием алкохол с приятелите си, за нашия начин на живот. За тях беше изумително как си садим домати и краставици. Майката каза, че ще се опита да си насади в градинката в задния двор разсад от домат”, с усмивка и голяма доза удоволствие разказва за преживяванията си там българката Елена.

За личния си живот разказва обрано и дискретно, но твърди, че по-хубави от българските момчета няма по света. Намира американците за по-срамежливи от българите. Според нея свободата в България надвишава тази в САЩ и хората тук си позволяват повече. “В щата Колорадо момчетата бяха атлетични, но в Оклахома например имаше доста хора в инвалидни колички, станали неподвижни заради наднорменото си тегло”, с прискърбие разказва тя.

Сега, година по-късно, в регистрите на американското посолство Елена Иванова се води АЛУМНА, която има мисията да прави добро за своята държава. Да пренесе онова, което е научила там по родните си места. По време на своя разказ редица пъти назовава хората там с думите “майка, татко, братята ми, сестра ми, моето семейство”. Казва, че наистина ги чувства такива. Липсват й. Казва, че на сбогуване е плакала повече за тях, отколкото при заминаването си от България. Иска един ден да отиде отново, макар и на екскурзия, за да направи истинската разлика. Престоят там е обострил вниманието й към политиката и развитието на държавата за сметка на редица неща, които преди са били важни за нея. Щастлива е, не може да разкаже за всичко, нарича го просто един сън. Истината е, че младото момиче от Ловеч обича отечеството си и иска да прекара остатъка от живота си тук, но с живота, който е водила там. Един паралел между два коренно различни свята, чийто параван е самата тя.