В сърцето си съм българин. Не успях да стана канадец, защото аз съм различен

Най-удивителният гост на 20-ото юбилейно издание на международния София филм фест е холивудският режисьор с български корени Тед Кочев, който се връща в България след 55 години. „Обичам България”, „Българите са моите хора” и „Винаги съм се чувствал българин” са фразите, които Кочев не се умори да повтаря множество пъти, докато публика, медии и почитатели го разпитваха предимно за снимките на „Първа кръв” (1982 г., със Силвестър Сталоун в ролята на Рамбо). И докато получаваше най-престижните отличия и награди, сред които наградата на Столичната община за принос към света на киноизкуството и наградата „Златен век” звезда от министерството на културата, 85-годишният Кочев не спря да изтъква, че за него това са най-големите му отличия.

Г-н Кочев, каква е тайната на съхранената ви идентичност?

Аз съм българин и винаги съм бил българин. Ще ви кажа защо. Когато бях дете, домът на семейството ми в Торонто беше украсен като типична пловдивска къща. Вкъщи говорихме само на български. Въпреки че съм роден в Торонто, аз много късно започнах да говоря на английски. Дори когато започнах да ходя на училище, в началото говорех само на български. Вкъщи майка ми готвеше само български гозби: боб, леща, кебапчета, сарми с месо и със зеле, както и пълнени чушки, моето любимо ястие. Обожавам още баклава и баница със сирене...

А четяхте ли книги на български?

Да, да. Ние бяхме едно голямо българско и македонско семейство.

Баща ви е от Пловдив, а майка ви е от Южна Македония. Правите ли разлика между българско и македонско семейство?

Не. Никога.

Как приемате съществуването на различни държави като България и Македония?

За мен тези държави винаги са били едно. Винаги.

Знаете ли, че България първа призна независимостта на Македония?

Да, знам. Но да ви кажа ли нещо забавно? Аз ползвам три думи за едно и също нещо: „диня” на български, „любеница” на македонски и „карпуз” на турски (смее се). В Торонто имаше цяла улица с македонски и български семейства, всички деца на тази улица си играехме заедно и всички бяхме едно - българи. Там бяха моите братовчеди и приятелите ми. Макар и в Канада, чувствахме се като в малко македонско село.

Каква е историята на семейството ви, което идва от село Въмпел, Южна Македония?

Имам готов сценарий и мечтата ми е да го реализирам като филм. Там е описана подробно историята, за която ме питате. Това, което се е случило, е свързано с Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одрин в рамките на Османската империя. Въстанието е потушено от турците и всички македонци са много жестоко наказани. Опожарени са страшно много македонски градове и села, зверски убити са всички хора там. Прадядо ми обаче решил да избяга. Притежавал е много успешно и богато селско стопанство, но е решил да изостави всичко, за да се спаси заедно с цялото си семейство. Имал е петима синове с много деца, всички работели в стопанството му, а когато вечеряли заедно всяка вечер, събирали са се над 50 човека. Когато турците заплашили, че ще ги убият, прадядо ми решил, че единственото спасение е да се бяга. Турците нахлули в празната им къща, изгорили дома им, убили всичките им животни и изхвърлили труповете им в кладенците на двора, за да отровят водата. Така единственият изход е бил отново бягството. Семейството се е разделило наполовина - 24 души са се придвижвали през планините, а другите 24 са минавали през речната долина. Всеки на тяхно място би решил, че по-сигурното придвижване е през планините, но не и с преследващата ги турска кавалерия. В планината турците стреляли по роднините ми и ги убили по много жесток начин, наоколо всичко било в кръв... Избили ги всичките с изключение на едно 8-годишно момче, което е оцеляло, защото родителите му го предпазили с телата си. Но това не е всичко! Детето чуло как турският капитан казва: „Уверете се, че всички са мъртви. Отрежете част от дясното ухо на всеки!” Когато стигнали до единствения жив човек, това дете мълчало, докато режели ухото му... и отново оцеляло. По-късно успяло да се събере заедно с другата половина от семейството по линия на майка ми, които успели да се доберат до България. Живеели са във Варна. В Канада аз успях да разпозная това пораснало вече дете като мой чичо именно по липсващата част от ухото му.

Кога планирате да снимате филм по тази драматична фамилна история? След филма ви за оцеляването на българските евреи или преди това?

Първо ще бъде филмът за спасяването на българските евреи от цар Борис III.

Какво знаете за тази част от историята? Какви документи сте чели?

Чел съм всяка книга по темата. Знам много. Освен това съм говорил със Симеон Сакскобургготски, с княгина Мария Луиза и с принц Херман, така че знам всичко.

Какво ви казаха те?

Казаха ми всичко.

Чели ли сте книгата на Михаел Бар-Зоар „Извън хватката на Хитлер”?

Да, разбира се.

А книгата на Габриеле Нисим „Човекът, който спря Хитлер”, посветена на Димитър Пешев?

Чел съм всички книги.

Знаете ли кои са патриарх Кирил и екзарх Стефан и каква е тяхната роля за оцеляването на българските евреи?

Да, да. Написал съм сценарий и сега само трябва да намеря парите. Първа задача: „Напиши сценарий”, втора задача: „Намери пари” (смее се).

Вие не отговорихте на въпроса ми.

Какъв беше въпросът?

Каква гледна точка ще има вашият филм относно оцеляването на българските евреи?

Спасителят е цар Борис III.

А ролите на българския парламент, църква, интелектуалци?

Цар Борис III.

Защо според вас той е спасил българските евреи?

Гледайте филма ми.

Но филмът ви още не е готов, а вие го обявихте предварително.

Защото е бил хуманист и защото е заявил на Хитлер, че е цар на всички хора в България: арменци, турци, християни, евреи... всички те са част от един народ и царят няма да позволи нито един от тях да бъде убит!

Вероятно знаете, че цар Борис III е водил много интересен дневник по време на войната, но след това този дневник безследно изчезва.

Аз ще питам Симеон къде е този дневник. Непременно.

Интересно е, че сте запазили своята идентичност толкова години, без да сте идвали в България в продължение на десетилетия.

В моето сърце аз съм българин. Никога не успях да стана канадец. Защото аз съм различен. Ето защо и филмите ми са за хора, които са аутсайдери.

Скоро ще получите и специален документ - българско гражданство.

Да. Това е много важно за мен. Цялото ми детство мина като един сън за България. Всяка година родителите ми планираха да се върнат, но все не успяваха...

Защо решихте да подадете молба за българско гражданство чак сега? Защо не по-рано?

Направих го сега, защото съм поканен тук и получих това прекрасно признание и почит. Освен това моментът е идеален да го направя, защото ми е по-лесно да получа този документ сега, отколкото преди. И освен това като български гражданин и също като европеец ще ми бъде по-лесно да намеря пари за моя филм за цар Борис III. Но това не е основната причина. Причината е сантиментална.

След като получихте това високо отличие от ръцете на министъра на културата Вежди Рашидов, вероятно ще ви бъде по-лесно да реализирате този филм?

Надявам се. Много харесвам творбите на Рашидов, той е страхотен скулптор. Забележителен творец. Знаете ли, аз колекционирам скулптури. Имам две творби на Роден в къщата ми. Много бих се радвал да си купя една скулптура от Рашидов. Може би той ще ми даде? (Смее се.)

Какво означава за вас получаването на наградата „Златен век”?

Означава признание, че съм българин. Чувствам се като българин и в Канада, и в България. Това наистина е много важно за мен.

Нашият гост:

Тед Кочев е роден в Торонто, Канада, в семейството на български емигранти - баща му е от Пловдив, а майка му е от село Въмбел, Южна Македония. След като завършва английска литература в Торонто, той работи като режисьор в СВС - Canadian Broadcasting Corporation. После заминава за Великобритания, живее там 17 години и също работи като сценарист и режисьор. Първият му ментор е Сидни Нюман, който го провокира да се пробва като режисьор със самостоятелен филм. Големият му пробив в киното идва, след като се връща в Канада в началото на 70-те, когато през 1974-та прави „Чиракуването на Дъди Крейвиц”. Следват славните му режисьорски години в Холивуд. Режисирал е Джейн и Питър Фонда, Джийн Хекман, но името му най-често се свързва с “Рамбо: Първа кръв” и Силвестър Сталоун и комедията „Уикендът на Барни”. Зрителите на СФФ вече успяха да гледат някои от емблематичните филми на Кочев, сред които особено силно впечатление направи „Да се събудиш в страх” (Wake in Fright).