Въпросът за правата на нашите работници в Европа е важен, дори и за държавата да е една грижа по-малко

В традиционно бедния на събития, различни от туристическите неволи, месец август, на официално посещение в България днес пристига най-новата поп-звезда на западната политика, президентът на Франция Еманюел Макрон. В компанията на също така придобилата холивудски статус френска първа дама, Бриджит. Държавната визита ще и дебют за президента на България Румен Радев и съпругата му Десислава като домакини на държавен глава на голям съюзник от НАТО и ядрена сила. С всички почести и привилегии, разбира се. Хляб и зрелища!

Абстрахирайки се все пак от суетните трепети на родните телевизии, е добре да обърнем внимание, че въобще не говорим за светска визита, а за част от европейска мини-совалка на френския държавен глава. Несъмнено с цел да сондира настроенията сред партньорите от ЕС още преди началото на политическия сезон. А и не само. С „Тасманийския дявол – Таз“ в Белия дом и произтеклите, и произтичащи от това обстоятелства, международни наблюдатели коментират от месеци, че най-сериозния претендент за овакантената титла на „лидер на свободния свят“ (приписвана традиционно на президента на САЩ) е именно новият държавен глава на Франция.

И след първите си сто дни не особено убедително представяне в Елисейския дворец, но с няколко успешни публични сблъсъка с Доналд Тръмп на родна и международна почва (в частност около оттеглянето на Вашингтон от Парижкото споразумение за климата), Еманюел Макрон несъмнено има основания да търси по-широка изява навън, за да утвърди имиджа си на предводител. Още повече, че като президент на единият от двата носещи двигателя на Европейския съюз, Франция, голяма част от вътрешните реформи, които Макрон е обещал на сънародниците си при избирането му, зависят пряко от това да убеди в нуждата от тях и другите държави-членки. Особено в областта на либерализирането на френския пазар на труда – успешното реализиране на което пряко ще зависи от получаването на сигурни гаранции от останалите членове на ЕС, че ще спазват общи правила. И първата стъпка в постигането на това е уравняване на осигурителните права на т.нар. „командировани работници“ по предлагания от Макрон модел.

Мнозинството специалисти са единодушни, че на европейско ниво, въпросът за ниско-квалифицираната работна ръка от Източна Европа, която „залива“ трудовия пазар в Западна е чисто политически. Според официалните данни на ЕС мигриращите работници от Източна Европа на територията на ЕС представляват едва 1% от общата работна сила в съюза. Но за последните 13 години (от първото разширяване на ЕС на Изток през 2004 г.) наложилия се на Запад стереотип за „полския водопроводчик/санитарка“ превърна темата за свободното движение на работна ръка от Изток на Запад в политическа, а преекспонирането й в различните държави членки несъмнено вече има пагубни последствия за самия ЕС (за справка: Брекзит/Марин льо Пен на балотаж за президент на Франция). Толкова разбираемо е Макрон да търси единомислещи в ЕС по тези въпроси, колкото и защо не ги намира на Изток. Или поне по оста от Румъния до Полша, чиито правителства привидно ревностно защитават правата на гражданите си, които се трудят на Запад и съвестно помпат с банкови преводи родните си икономики. Някои вече са склонни на отстъпки срещу привилегии, други въобще не искат и да чуят – пък било и то само за да се правят на важни; въпрос на самочувствие, какво да се прави?! В крайна сметка става въпрос за техни компании-работодатели, които печелят пари, финансират предизборните кампании на съответните правителства и прочие, от всичките тези разминавания в законодателствата.

Основателно е тук да се запитате: а ние?! Предвид какъв разграден двор е българското родово-общинно трудово законодателство, толериращо укриване на данъци, експлоатация и унижение на работници; как функционира социалното осигуряване в България и какви гаранции дава на гражданите (за унифицирането на които така ревностно настоява Макрон пред всички от Източна Европа) е съвсем естествено човек да се усмихне ехидно при мисълта. А за кои печелят у нас от разминаванията в законите последните години и какво правят с приходите си, е тема за многотомен алманах.

Макар и така нахвърлян „на едро“, въпросът за правата на нашите работници в Европа е важен, дори и за държавата да е една грижа по-малко. И следва да е сред основните теми по медиите от визитата на френския президент у нас, а не само „за протокола“ в официалните разговори с президента и премиера.

В крайна сметка, кой от вас, ако не е ходил лично, то не познава поне трима, които последните години, да не са заминали за няколко седмици/месеци „някъде на Запад“, „по работа“? Дали по законни, полулегални или на откровено измамни схеми, всеки всеки трети българин под 40 годишна възраст под една или друга форма вече е бил на гурбет „по Европа“, планирал е заминаване или се е отказал за догодина. Повече от половината падат жертви на измами, най-често от български „работодатели“. Но не се отказват. То си ни е в кръвта, както се казва. Пък и каква друга полза от този пусти Европейски съюз, ако не можеш поне да отидеш да работиш „като бял човек“.

Парада на първите дами

Дълбоки брожения се водят във френското общество последните дни около инициативата на президента Еманюел Макрон да формализира ролята на „първа дама“, като част от управленческия апарат на Елисейския дворец. С правомощия на съветник в областта на културата и образованието – в крайна сметката госпожата е бивш преподавател. И ако първата дама на Франция досега винаги е била активна публична личност, легитимирането й като част от президентската институция е нововъведение. Откъдето идва и конфликтът между републиканските ценности и монархическите аспирации, в който живее френското общество от над 200 години насам.