От първо лице: Гергана Ралинска за диагнозата рак: След всяка химиотерапия слагах червило и се усмихвах

Не може човек да се отказва от живота, трябва да се бори

От 27 години Гергана Ралинска работи като специален педагог с деца със специални образователни потребности (СОП) в СУ „Св. Св. Кирил и Методий“ в село Крупник край Симитли.

Гергана е педагог по душа, оказваща подкрепа на не едно и две деца години наред, докато самата тя не се нуждае от такава. 

Тя е от онези българки, които чуват диагнозата – рак на гърдата. Преди 11 години...

Пътят е дълъг, но Гергана го върви усмихната с вяра и до днес.

- Гергана, кога разбрахте за диагнозата си?

- Преди 11 години. Тогава гледах едно предаване и моят син беше легнал до мен. Усетих изтръпване на ръката, при което усетих и бучката. Сама я открих. И преди това имах здравословни проблеми, но не съм очаквала, че това ще ми се случи. Дойде неочаквано за мен. Това ме мобилизира и ми даде сили, че трябва да продължа напред, защото трябваше да се грижа за детето си. Освен това имам двама възрастни родители, имам и работата, която обичам и трябва да продължим напред и да даваме добър пример. Да се борим с живота е хубаво.

- Кой беше първият човек, на когото споделихте тогава?

- Първо се обадих на майка ми. Казах ѝ, че вероятно нещата няма да бъдат от най-добрите, но ще се справим. Съпричастни бяха всички. Помагаше и бившият ми съпруг, тъй като тогава синът ми беше малко момче, а днес вече е голям. Работи като пожарникар. В такъв момент човек разбира кой му е приятел с добра дума, с жест или с това даже някой да ти се обади по телефона.

- Имахте ли психологически момент на разклащане?

- Не. Не си го позволих, защото аз съм силен характер. Нищо не може да ме сломи. Вярвам в себе си. Когато докторът ми каза диагнозата, го попитах: „Докторе, ще живея ли?“, а той каза: „Това зависи от теб“. Казах, че ще се справя, защото до мен е моето дете, а то трябва да има майка до себе си и тя да е силна, защото то е момче и трябва да му давам сили. След всяка химиотерапия, колкото и трудно да ми е било, слагах новата коса, червило, качвах се на колата и се обаждах на колежките – учителки да излязат на кафе с мен. Задължително си слагах и гердан. В един такъв момент, явно те са ме наблюдавали отстрани, и един ден колежка ми каза: „Не мога да разбера откъде черпиш тази енергия“. Отговорих й: „От това, че продължавам да живея и да съм до детето, да се прибирам, излизам и да изглеждам добре заради него“. Не може човек да се отказва от живота, трябва да се бори. Ние сме тук с мисия на тази Земя. Това означава, че всичко си заслужава.

- От позицията на времето, отговорихте ли са на въпроса, каква е Вашата мисия?

- Мисията ми е да науча децата в училище да бъдат добри. Моето дете също да бъде добро, съпричастно и да помага. Това е най-добрият урок.

- През какъв етап на лечение преминахте?

- Аз бях втори стадий на заболяването, като трябваше да се направят 6 химиотерапии и 25 лъчетерапии, и след това да следват 5 години хормонотерапия. Случи се така, че след лъчетерапията в София, на същата дата, на която откриха бучката, се появи и втора в другата гърда. Оказа се, че е доброкачествено образование. Отново сама си го открих. Веднага взех мерки и бързо ме оперираха. Тогава докторът ми каза, че ще трябва 8 -10 дни да почивам, докато излезе хистологията, но аз имах само 5 дни болнични и тръгнах на работа в училище с конци. 

- Жените много се плашат, когато чуят думата „химиотерапия“ и последствията след нея, като опадане на косата, гадене, умора.

- Трудничко е, когато една жена загуби косата си. Аз имах много дълга и буйна коса, и когато отидох да ме подстриже фризьорката, тя плачеше.

- А Вие разплакахте ли се?

- Не, защото знаех, че трябва да се прибера у дома. Моето дете ми се обади и ме попита къде съм. Обясних му, че съм на фризьор и ще се прибера с нова прическа. Той ме попита: „Мамо, ще те позная ли?“. Чакаше ме на прозореца, за да види дали ще ме познае. Сложих си новата перука и той ме хареса, а в училище децата смятаха, че аз всеки ден ходя на фризьор. Тежко е, особено когато стигнете до шестата химиотерапия. Тогава, като тръгнете по стълбите на отделението и вече знаете, какво ще се случи, започват позиви и не е леко. Първите 3 дни са кризисни. 

Гергана със сина си

- Какво е към днешна дата състоянието Ви, 11 години по-късно?

- Към днешна дата имам още активни клетки, следя си показателите, като правя – туморни маркери, ехограф, скоро направих и ПЕТ скенер, на който ми откриха хашимото и тумор в бъбрека, който на този етап не е активен. Често казвам, че нещата ще се случат така, както аз преценя.

- Вие говорите за заболяванията си с усмивка. Как успявате?

- Да, защото те са ни дадени, за да изпитат духа. Аз си ги отглеждам.

- Какво бихте казала на жените, които в момента вървят по този нелек път?

- Да вярват в себе си и да не допускат черни мисли да витаят в главата им. Нека се разхождат, споделят и да говорят, да четат, да мислят и покоряват върхове. Да се ангажират с дейности, чрез които ще избягат от тези тъмни мисли, защото бездействието ражда пороци. 

Снимки: Анита Иванова; Pixabay