За лидерите и лузърите

Интернет разви многомилионната армия от незначителности

Не знам как да определя една особена човешка (и много силно застъпена при българите) черта. Общо казано, тя се изразява заместително да приканваш, да изискваш, да насърчаваш, да викаш за и в полза на някого и да очакваш той или тя да изпълнят онова, което ти не можеш и никога няма да изпълниш, а след това да ги псуваш, че не са го направили. Вероятно тази черта или особеност на човека има някакво название на латински или старогръцки, което не ми е познато. Затова ще опитам без термини.

Най-простия пример за този феномен е играч на футбол, който не е вкарал дузпа. Нима някой не е чувал страшния рев от трибуните срещу бедния играч, който с един милиметър вдясно е пропуснал гол? 50 хиляди души, които никога не биха могли да вкарат никаква топка във врата два пъти по-широка от стандартната и от разстояние не дванайсет стъпки (дузпа от френски език означава дванайсет стъпки), а само шест, псуват на майка тренирания атлет, който не е съвършен магьосник всеки път, щом докосне топката. Това заместително очакване някой друг да изпълни магически твоето желание за победа винаги и навсякъде захранва от незапомнени времена митовете за Героите, освободителите, 7-те самураи, хайдутите, Крали Марко и целият Холивуд с неговите уестърни.

Ние всички сме герои, които натоварват нашата нужда от героизъм, липсващ в мизерното ни всекидневие, върху гърба на някой наш избраник - атлет, боксьор, гладиатор, политик или публичен образ, който да ни изведе от нашата анонимна незначителност и да победи от наше име, все едно че ние сме победили с викането си.

Интернет разви многомилионната армия от незначителности, като я извади от мазето и я превърна в планетарен стадион, където всеки може да се присъедини към многогласното— ”Уууу!” —произволно към всекиго и всичко. Тълпата иска гол на всяка цена и е готова да разпъне онзи, който не успее. В тази тълпа атлети няма. Има пиещи бира негодници с наднормено тегло и метаболитен синдром с диабет, които изригват цигарен дим през ноздрите, крещят и изискват от някого да извърши онова, което те не могат. Това днес в политиката и особено българската, е свидетелство за победа на “вулгата” тоест на тълпата, над цивилизационния модел на обществен диалог и над идеята за лична отговорност и личен успех в този свят.