Илиана Велкова - полиглот, млада и успяла българка, пред „Труд“: Където и да съм по света, България е в сърцето ми

Националните традиции и фолклорът са мостът на една страна към света

Какво мисли една млада българка за родината си и за света. От какво не трябва да се отказваме и защо дългите хора, които извиват нашите сънародници по европейските площади, не бива да ни настройват негативно, а да ни радват. Откъде идва интересът u към езиците и защо Африка е в сърцето u. За всичко това разговаряме със завършилата в Оксфорд Илиана Велкова, която дни преди Рождество Христово получи покана за среща лично от вицепрезидента Илияна Йотова и разговаря с нея в кабинета й.

- Идвате ли си често в България, Илиана, и как виждате родината си? Хората, които живеят навън, винаги имат различен поглед върху всичко, което става тук, и обикновено очите им виждат повече хубавото, отколкото ние тук, които естествено се вторачваме повече в негативното. Как е при Вас, госпожице Велкова?

- Ходила съм в много държави и винаги първото, което виждам, са положителните точки. Тази година моят роден град Пловдив беше европейска столица на културата. Виждам красивите промени в града, колко се е инвестирало в музеите, за което много се радвам. Особено много се гордея с това, че моят Пловдив има история на над 8000 години. Споделям това в чужбина с приятели и колеги, но там много малко се знае, че Пловдив е по-стар и от Рим, и от Константинопол, и от Атина. И когато се върна в него, се гордея истински. Подбирам местата, които посещавам в България с моето семейство и най-вече с баба и дядо - те живеят в България. Пътуваме често и обичам запазените красиви места като Жеравна, Копривщица... Чувството да ги усетиш и видиш е невероятно.

- За какво Ви боли най-много тук, какво Ви дразни?

- Ще Ви кажа - наистина ме боли, заради липсата на уважение към възрастните хора. Чувствам, че това липсва особено сред младите хора. Може и в други държави да го има, но аз го забелязвам тук и бих желала да е по-различно.

- А ежедневните дребни битови проблеми дразнят ли Ви, обръщате ли внимание на грозните тротоари, на дупките по улиците?

- Разбира се, че виждам всичко това. Ходила съм в Африка, в Латинска Америка, в Азия, във всяка държава има по нещо, което да те подразни, но аз не се концентрирам в него. Да, прави ми впечатление, няма да крия, но имам надежда, че нещата ще се оправят. Ако нямаш надежда, не можеш да променяш.

- Политиката в България интересна ли Ви е, следите ли я? Научавате ли за почти ежедневните скандали, които белязват политическия живот тук?

- Следя новините, научавам все повече, интересува ме развитието в България. Следвала съм европейски науки и съм се концентрирала върху международните отношения, най-вече европейската политика. В последно време обаче се занимавам повече с африканска политика.

- Личи, че сте позитивен човек, разкажете малко повече за себе си. Всъщност Вие сте дъщеря на Ваня Велкова, обявена за „Българката на годината - 2016-а” от Държавната агенция за българите в чужбина.

- Израснала съм в Германия, където заминах още много малка с родителите си. Това бе решаващо за моето развитие. Освен сред немски деца, израснах и сред деца на други чужденци. Мои приятели бяха от Сирия, от Перу, от най-различни държави и още тогава заобичах общуването с тях, общите тържества и фестивали на народите. Благодарение най-вече на моята майка, макар и в чужбина, не забравих своите корени. Тя много искаше да мога да чета и пиша на български език, да зная българската история. Така моята майка създаде у мен любовта към света, много пъти ме е водила в Музея на народите в Хамбург, който е любимият ми музей. Предполагам, че точно това сложи началото на желанието ми да опознавам повече култури и да мога да си представя да живея в различни континенти за в бъдеще. На 15-годишна възраст заедно с моето семейство решихме да уча в Англия и там в един интернат продължих образованието си. Много съм благодарна за моралната подкрепа на цялото ми семейство, откакто съм в Англия, също виждам голяма промяна в мен. Образованието там е много по-различно, отколкото в Германия или в други държави, има традиции. Реших да остана и там да завърша висшето си образование. Следвах европейски науки в Лондон, а магистратурата си завърших в университета Оксфорд, по-точно миграционни науки в колежа „Лейди Маргарет” (Lady Margaret Hall, 1878 г.) Той е първият колеж, отворил врати за образованието на жени.

- Вашата майка Ваня Велкова е създателка на българското училище в Хамбург, чела съм, че тя прави невероятни неща за запазване на българските традиции и дух, макар и на хиляди километри от тук.

- Откакто я помня, мама носи България в себе си, където и да сме по света. Още като дете много държеше като нейна дъщеря, да не забравям България. Тя прави всичко и други деца, израстващи в чужбина, да знаят откъде е родът им, както и за нашите прадеди. Защото така научаваме за самите нас повече. Мама се интересува много от българския фолклор и традициите. Тя колекционира носии и това е част от ежедневието u. Никога не забравя за България, тя е учител по професия. Сега живее в Берлин и преподава български език на чужденци, както и немски за чужденци. Гордея се с нея, че знае да цени от къде е. И мен научи на това.

- Тя как прие наградата преди години?

- Беше много радостна. Бях в Германия тогава с нея, баба и дядо също. Вечерта, когато получи новината, много се зарадва. Знае, че наградата е само един резултат от усилията u, а най-главното, което я движи, е желанието u да пази българското и езика ни. Тя притежава страхотно чувство за отговорност, което е знак, че трябва да продължи напред по този път.

- Как майка Ви успя да запази и разгори огънчето за България, защото не всички наши сънародници успяват, а някои нямат желание да сторят това за децата си?

- Намирам за много важен факта, че родителите ми са били на еднакво мнение по този въпрос. И двамата са българи. Гледайки назад, оценявам и друго - ние винаги отбелязваме родните празници. Макар и да живеем в Германия, празнуваме всички български православни празници. Това събужда у мен голям интерес и любознателност. Когато бях малка, мама често ми четеше български народни приказки. Почти всяко лято бях на гости на моите баби и дядовци в България и пътувахме много из родината ми, сега също. Това наистина допринесе и остави следа в мен. Ще си позволя да кажа една суданска мъдрост: „Ние искаме да дадем две неща на децата си - първото са корени, а второто крила.”

- Илиана, много млади българи има навън - кой работи, кой учи, други там са се устроили за дълго. Но младите продължават и днес да напускат родината в търсене на своето щастие и реализация, на по-добро образование, причините са много... Учила сте в Германия, завършила сте един от най-престижните световни университети - Оксфорд. Какво е най-важното днес в съвременното образование?

- Когато човек е извън държавата, е трудно да каже къде е най-добре да има промяна в образователната система. Но мисля, че образованието в Англия е много добро и ще е чудесно, ако успеем да го постигнем и тук. Фокусът трябва да бъде върху това младите хора да се обучават да мислят самостоятелно, логически, не шаблонно и да имат свободен дух. Много е важно това да се цени, да има директен контакт с преподавателите и най-вече да има мотивация - на преподавателите, защото тя се предава и на децата, и на студентите. Освен това младите хора трябва да бъдат учени на качествата, които след обучението един работодател търси. Да има тази хармония от образованието към преминаването в професионалния живот. За реализацията в България на наши сънародници от чужбина е много важно какви перспективи им се предлагат, зависи от възможностите за реализация, предизвикателствата. Българската диаспора трябва да почувства, че България има нужда от нея.

- Много бих искала да Ви попитам за нещо, което се коментира в социалните мрежи често. Българите в чужбина обичат да показват нашия фолклор в страните, където живеят сега, и често те извиват дълги хора по европейските площади, развяват български знамена. Тук мнозина дори се присмиват на това, наричат го признак на комплекс и на едва ли не ориенталщина, разбира се много повече са тези, които го поощряват. Какво е мнението Ви?

- Наистина ли в България има такива хора, които гледат подигравателно на толкова искрена емоция?! Не мога да повярвам... Смятам, че те са изгубили чувството какво е да си българин. Тъжно е, много тъжно, необяснима е за мен такава реакция... Тези хора тъгуват за България, те обичат родината си, но животът ги е откъснал от нея и те искрено мечтаят, желаят да се докоснат до родната култура точно в такива моменти на празненства. Защо да не подчертаят своята принадлежност към страната, в която са се родили?

- Сега наричаме света глобално село, нациите като че ли остават малко назад...

- Знаете ли, работих като стажант с консултантски дейности към една немска програма към Африканския съюз в Адис Абеба, Етиопия. И на 1 март се подготвих - занесох мартеници. На всички мои колеги, които бяха буквално от цял свят, подарих бяло-червена мартеничка и повярвайте - целият Африкански съюз ухаеше на българската пролет, емоцията беше толкова силна... Най-много ме впечатли огромния интерес на всички към тази наша символична българска традиция. По тази логика сигурно някои може да ми се присмее, но чужденците оцениха силно тази наша традиция и целият ден тези хора, които нямат нищо общо с нас, го празнуваха заедно с мен. Не мога да ви опиша как се чувствах!

- Виждала ли сте в чужбина някой да неглижира нашите народни танци, да гледа с досада на всички тези български традиции?

- Не, никога. Не съм усетила дори и най-малък намек за подобно нещо. Дори смятам, че културата, фолклорът, традициите трябва да се спазват, да живеят в нас, независимо колко е стеснен вече този свят и въпреки глобализацията. Това прави света по-интересен и по-пъстър. Хората винаги са били различни и ще бъдат такива. Ако знаете, в Етиопия, където съм често, колко много хората се гордеят със своята култура и традиции и това е изключително впечатляващо.

- Е, онези хора, за които сега говорим, могат да вметнат, че това е Африка, не е Европа...

- Да ги оставим тях... Африка е изумителна. Последните години съм размишлявала доста откъде дойде тази моя любов към Африка. Бих казала, че най-вероятно това са трудните човешки съдби в Африка, които пулсират в мен днес. Намерих в интернет един цитат, който искам да Ви кажа и той до известна степен обяснява защо толкова обичам този континент. Цитатът е следният: „Там времето тече по-бавно. Там е започнало всичко. Там усещаш силата на природата. Там разбираш колко малки и едновременно големи са хората.” За мен Африка е не само континент, той е чувство, надежда, светлина. Прекалено много подценяват Африка в световен мащаб, поради нейната крехкост, конфликти, несигурност. Но в моите очи не е така.

- Бедни са, но щастливи, твърдят различни световни изследвания.

- Да, така е. Африка расте все повече, тя е сърцето на света. Намерих статистика, в която пише, че шест от най-бързо развиващите се страни в света през последното десетилетие са африкански. Но още по-важно е, че подобна икономическа перспектива се предвижда и за следващото десетилетие. В момента Етиопия е на първо място по икономическо развитие, на второ място е Бряг на слоновата кост или както сега се казва Кот д'Ивоар, Гана, Руанда. Точно това ме накара да изучавам суахили - африкански език, който се използва в Източна Африка - Танзания, Конго, Руанда, Кения, Сомалия. Думата идва от „сахил” - език на крайбрежието. Това говори, че е език, който пътува и се използва на много места.

- Вие знаете 8 езика, откъде тази любов към езиците, има ли причина за това?

- Да, има. Сега на моята възраст мисля, че да изучаваш езици, е начин на живот. По време на първото ни семейно пътуване до Париж - тогава бях на 6 години, толкова бях изумена от Франция, че у мен се породи неистово желание да изучавам френски. Сама, по моя инициатива в първи клас започнах да уча езика. Това възбуди и желанието ми да изучавам повече езици. То продължи и в Германия, и в Англия. В този свят изучаването на чужди езици говори за самите нас, за уважение към другите. И където и да си по света, да покажеш желание да общуваш с хората там, това го оценяват веднага. Сега обмислям да изучавам и арабски език.

- В последните години има доста опити за преиначаване и подмяна на историята, като че ли дори се толерира забравата. Заради факти от историята някои народи се мразят, други са преодолели различия. Какво мислите Вие за това?

- Историята е мост към бъдещето. Не може да я забравяме. Фактите не трябва да се подменят. Те показват какви грешки не бива да правим, историята е учителка на народите. Истината трябва да се изрича, колкото и страшна да е тя. Истината ще ни направи свободни.

Нашият гост

Илиана Велкова е на 29 години. Родена е в Пловдив, но от много малка отива да живее с родителите си в Германия. Следва „Европейски науки” в Лондон, а магистратурата си завършва в университета Оксфорд - миграционни науки в колежа „Лейди Маргарет” (Lady Margaret Hall, 1878, първият колеж отворил врати за образованието на жени). Полиглот - знае 8 езика, пет от които на най-високо ниво.