Кога и как „Душите ни страдат красиво”

Едно от хитовите заглавия на Пролетния базар на книгата 2022 събира десетки фенове край щанда на КК „Труд”. Авторът е известният журналист и белетрист Васил Люцканов. Солидното томче с разкази, озаглавено „Душите ни страдат красиво”, е събрало разтърсващи истории, като всяка от тях прониква в неподозираните тайни на разнолики герои: аутсайдери, проститутки, дилъри на дрога, престъпни босове, но и изгубени в превода на своя живот интелектуалци.

Когато читателят навлезе в тези брилянтни късове кратка проза, у него остава отпечатък на тъга, една кохерентност на възприятията, припомняйки си мисълта на Киркегор: „Чувството за невъзвратимост е най-тежкото чувство за съвременния човек”.

Васил Люцканов владее механизмите на разказваческото изкуство: вътрешно и външно развитие на сюжета, психо-емоционално портретуване, смислова наситеност, деликатна авторска намеса в автентичния говор на героите. Той се интересува от моралната структура на обществото, от пътя към катарзиса, от детайлите, които възпроизвеждат цялото в отделния миг, случка, персонаж. Тематичният кръг включва най-парливия дискурс в обществото ни: какво се крие зад кулисите на трафаретното разбиране за уж модерност и цивилизация.

В предговора към книгата Здравка Евтимова споделя, че авторът е намерил „златната жила на тъгата”. Нейната оценка е не просто апология на неговия талант, а прозрение, че българската литература е увенчана с един изключителен разказвач от типа на Йовков: „Васил Люцканов е белетрист, който вижда действителността със сърцето си, допуска звуците на съвременния град в кръвта си и превръща разказите си в пристанище, даващо съчувствие, топлота и подслон на унизените, слабите, оскърбените. Най-голямата му тъга и най-светлата негова обич са запазени за децата, тези невинни жертви на безразличието и жестокостта в света („Момиче с мече на прага“, „Черен Петър“). Малцина са съвременните български автори, които изследват тъжните измерения на бедността и мизерията днес, писатели, които спират поглед върху несретниците – клошарите, мигрантите, тези човешки сърца, натоварени с болка. Те са всъщност истински тъжният образ на дните, които ние, хората с уютен покрив над главите си и редовен хляб на масата се стремим да заобикаляме. Клошарите на Люцканов са онези удивителни знаци, които смъртта поставя в края на изречението на прекършените човешки съдби. След прочита на разказите от сборника „Душите ни страдат красиво“ човек остава с обичта, родила се и пораснала в мислите му за бедняците, всъщност често далеч по-свободни от нас духом...

Днес човек може да живее на седем хиляди километра от България, но ако прочете този сборник с разкази, със сигурност ще почувства огромно желание да дойде и да види онази градинка до чешмите с минерална вода, магическото място около Халите и Женския пазар. Това е място, което превръща времето ни в посока с два пътя – единият е бърза магистрала на хората с големи коли, другият път всъщност го няма – той е безвремие с много зачеркнати посоки – това е животът на всеки един от клошарите, от мигрантите и момичетата, които продават телата си. Някои от съвременниците ни вярват, че за тези бедняци няма път – но истината, която Васил Люцканов ни разкрива, е съвсем друга. Тези хора в износени, парцаливи дрехи се радват на онова, които ние не бихме нарекли радост – на парчето мухлясал кашкавал, на стари вестници, които хем можеш да прочетеш, хем ще ти пазят топло, на недопита бира в бутилката, забравена от някой тийнейджър. Може би съдбите им наистина не са път, но са истина, която ни плаши и се стремим да избягаме по-далеч от нея. Васил Люцканов я изрича, не, изкрещява я високо и го прави така талантливо, че разказите му живеят в нас, превръщат се във фон на мислите ни, в предупреждение към цялата ни човешка общност”.