Луи-Филип I или верният на жена си последен крал на Франция

Клюка разказва, че бил син на тъмничар, раздухва я великият разказвач Александър Дюма

Сред внуците на краля е българският княз и после цар Фердинанд I Сакскобурготски

Не той, а големите женкари като Анри IV и краля-слънце Луи XIV, правят Франция велика империя 

Херцогът на Орлеан успява да спечели короната с хитри маневри, но закопава монархията

Луи Филип I-ви - последният френски крал, властвал в Париж от 1830 до 1848 г., спокойно може да бъде вписан в каталога на верните до гроб на съпругите си владетели на Хексагона. Онези, като например Луи XVI, покрай които историците и вещите по клюките хроникьори на времето не са могли да открият нито една мимолетна любовница, да не говорим за официално призната фаворитка.

Но както вече писахме по тези страници, за съжаление те са тези, които са закопали проспериращата при предшествениците им-фустогтонци абсолютна монархия, предизвиквайки с неразумни, глупави и недалновидни решения недоволството на масите и съответно революции. Като са заплащали неспособността си да управляват с резната от гилотината глава, както се случва с тази на Луи XVI насред Париж през 1793 г. или с бягство през глава зад граница, като това на Луи Филип I-ви през 1848 г. - в Англия, където умира само две години по-късно.

Докато онези, големите женкари като Анри IV и краля-слънце Луи XIV, които въобще не са се колебали да превърнат дворовете си в истински хареми, правят Франция велика империя със задморски владения по всички краища на планетата.

Но може би падането на Луи Филип I се дължи повече на стечението на неблагоприятни за него исторически обстоятелства, отколкото на неспособността му да дърпа умело конците на властта. Просто защото не може да бъде вярно - той стига до нея и до въплащаващата я корона, след поредица от хитри ходове, които го правят според съвременници най-умелия политически акробат на времето.

Неговата съпруга Мари Амели Бурбонска със сина си Фердинанд.

Първо защото той хваща кралския скиптър без да има пряко наследствено право за него - внук е на незаконна, но все пак официално призната дъщеря на Луи XIV от прочутата му фаворитка - Мадам дьо Мотеспан и на братовчед на “Краля-слънце”, който носи благородническата титла Херцог на Орлеан. Второ - след избухването на Великата френска революция през 1879 г., за разлика от гилотинирания си баща, той прегръща идеите й и известно време е сподвижник на някои от нейните най-известни представители. Но при завземането на властта от Наполеон младият херцог Орлеански усеща, че императорът готви разправа с част от аристократичната върхушка и емигрира, ама се завръща в Париж веднага след неговото падане и участва в реставрацията на монархията през 1814 г.

Падането на Луи Филип I се дължи повече на стечението на неблагоприятни за него исторически обстоятелства

Нещо повече - Луи Филип е едно от нейните главни действащи лица и е много близък до двамата крале-братя от Бурбонската династия, властвали последователно от 1815-та до 1830 г. - Луи XVIII и Шарл X. Дружбата обаче съвсем не му пречи по време на краткотрайната юлска революция през 1830 г. да накара последния да абдикира, убеждавайки плюс това както сина му, така и неговия внук, да се откажат от наследствените си права. Дори организира сам бягството на Шарл Х в Англия, а после след поредица от успешни ходове е провъзгласен за крал на Франция с името Луи Филип Първи. При коронясването пък от двете му страни са двамата му големи синове, които са обявени за негови наследници на престола, така да се каже по ред на номерата. Работата им обаче няма да стане, защото по-големият умира при инцидент с каляска, а вторият предпочита да избяга с баща си в Англия и да си живурка спокойно, вместо да се бори за короната в Париж.

Мария Стела Киапини повела борба за доказване на знатния си, а не тъмничарски произход.

Но темата на дописката не е историята на владетелите, колкото и да ги обичаме, а техните жени, които освен всичко дето трябва, са им вдигали и самочувствието на държавници. Такава в живота на Луи Филип I e неговата съпруга Мари-Амели Бурбонска - принцеса на Неапол и Сицилия, за която той се жени на 25 ноември 1809 г. в Палермо. Интересното е, че пет години преди това, докато пък е имигрант в Англия, младият Орлеански херцог започва да ухажва дъщерята на крал Джордж V - пухкавата принцеса Елизабет. Дори я иска за съпруга от родителите й, но те неудовлетворяват мерака му, тъй като го смятат за безперспективен жених, нямащ никакъв шанс да заеме някакъв по-сериозен пост във времето на развихрилия се император Наполеон I, камо ли да се докопа до престол. Виж, за Фердинанд III - владетеля на Кралството на двете Сицилии, тоест на Неапол, на днешната Южна Италия и на о. Сицилия, не било никакъв проблем да даде дъщеря си за жена на “политическия имигрант” Луи Филип.

Съвременници твърдят, че сватбата не била от “държавнически съображения”, тъй като херцогът на Орлеан се бил влюбил истински в принцесата след месеци на настойчиво ухажване. Първите години от брака им преминали в един от дворците на Палермо, където младоженците живеели заедно със сицилианското кралско семейство, пазено от Наполеон от британския флот. Дори в Сицилия се раждат три от децата на семейството, преди то за се завърне в Париж, където ще проплачат още седем техни момчета и момичета, а злите езици ще нарекат майка им “плодовита кобила”.

Няма значение, важното е, че една от дъщеричките - принцеската Клементина Орлеанска, през 1861 г. ще стане майка на бъдещия български княз и после цар Фердинанд I.
Мари-Амели получава традиционно аристократично възпитание, което й повелява да отхвърли Френската буржоазна революцията и нейните принципи, а бракът й с Луи-Филип Орлеански, първоначално изненадващ за мнозина, се оказва успешен и солиден, като осигурява и на двамата емоционална стабилност. Благоверната била постоянно до съпруга си, помагала му със съвети и идеи, особено след като през 1815 г. Наполеон е сразен при Ватерло.

Клементина Орлеанска, през 1861 г. ще стане майка на бъдещия български княз и после цар Фердинанд I.

Тогава възкачването на престола на Франция на Орлеанския херцог започва да се обмисля сериозно от съюзническите сили като противовес на драпащите към властта ултра-роялисти, готвещи се за жестока разправа с подкрепилите императора французи и вещаещи гражданска война. Така в продължение на няколко години семейството прекарва по няколко месеца в Лондон, където Луи Филип не само демонстрира ненавистта си към крайно консервативните сили в родината, но и започва да срича азбуката на управлението на една велика държава. А след като кратката революция от 1830 г. довежда до възкачването на Орлеанския херцог на трона, съпругата приема последвалото властване като свой личен дълг, който тя изпълнява според съвременници изключително умело.

Кореспонденцията й, експертно анализирана от прочут историк, разкрива жена, напълно осъзнаваща несигурността в една вечно бурна Франция, като амбицията на Мари-Амели била същата като на съпруга й - да стабилизират и успокоят държавата, която след 1789 г. била постоянно в състояние на почти перманентна революция. Някогашната сицилианска принцеса хранела освен това големи надежди, че първородният й син - либералния и харизматичен принц Фердинанд Филип, херцог на Шартр, ще наследи короната на баща си и се молела всеотдайно да я сполети тази благодат.

И затова след смъртта на момчето й при споменатия инцидент с каляска, тя не сваля черните траурни одежди до края на дните си. А революцията от 1848 г., изпратила монарха в изгнание, очевидно била провал за силно политическата двойка, която Мари-Амели била заформила с Луи-Филип I. След като се оттеглят заедно в Англия и смъртта на съпруга й през 1850 г., заобиколена от децата си, последната кралица на Хексагона умира през 1866 г. Отива си от този свят като майка и баба на крале, кралици, царе, принцове и всевъзможни други титуловани благородници, пръснати из цяла Европа.

Но в живота на Луи Филип I има една друга жена, която не прави като Мари-Амели дните му по-лесни и щастливи, а ги вгорчава, при това в течение на години, започвайки пакостите си някъде в началото на деветнайсети век. Нещо повече - ако се вярва на тази жена на име Мария Стела Киапини, както и на събраните от нея документи и съдебни решения, то нашият цар Фердинанд I - дядото на цар Симеон II, не би трябвало да бъде внук на последния крал на Франция, а на най-обикновен италиански тъмничар.

Историята е по-скоро смайваща, отколкото пикантна и я описва-преписва собственоръчно от оригинала в предълъг доклад великият сладкодумец Александър Дюма-баща. С няколко думи, въпросната Мария Стела - вдовица на свръх богат британски лорд и повторно омъжена за икономически мощен руски барон, затръбила из цял Париж, че тя била законната наследница на орлеанските херцози, тъй като след раждането й била заменена със сина на обикновен надзирател в италиански пандиз и именно този неин акранин после щял да стане бъдещия крал Луи Филип I.

“Веднага щом стигнала билото на Апенините на път от Болоня за Флоренция, пътуващата със съпруга си Луи бременната графиня Жоанвил започнала да изпитва болки в корема и страхът от спонтанен аборт ги принудил да спрат в градчето Модиляни - обяснява Дюма. - До двореца, където отседнали, имало затвор, а за да го пази бил назначен тъмничар, който носел фамилното име Киапини. Съпругата на Киапини обаче била бременна приблизително на същите месеци като принцесата, сприятелила се тя с графинята Жоанвил, която трябвало да остане известно време на легло и понякога да прави кратки разходки.

И тъй като именитите френски пътешественици желаели да им се роди момче, което да наследи благородническите им титли и техните несметни богатства, които в противен случай щели да заминат като зестра, между гостите и скромния тъмничар било постигнато споразумение. То било следното - ако графиня Жоанвил роди момиче, а мадам Киапини - момче, двете майки трябвало да разменят децата си, като семейството на тъмничаря щяло да получи щедър подарък в пари, за да си живее добре и да образова дъщеричката.” Речено - сторено, когато двете бебета проплакали за пръв път на разстояние няма и месец.

Въоръжена с тази история за “подмяна на бъдещия крал като дете”, която попаднала в ръцете на младия Александър Дюма и той я раздухал до степен да стане с месеци единствената тема на разговорите в парижките салони, Мария Стела Киапини повела епична борба за доказване на знатния си, а не тъмничарски произход.

Преследвайки тази цел, тъй като била баронеса и рангът й го позволявал, тя дори стигнала до крал Шарл X, на когото се оплакала и той според свидетели първоначално й бил повярвал. В същото време прехвърлилата петдесетте години жена наела адвокати, които внесли в парижкия съд иск да й бъде призната титлата “Принцеса на Орлеан” и да й бъде отсъдено цялото богатство на Луи Филип, обвинен пък в “кражба на самоличност”. За капак Мария Стела Кипиани завела дело в църковния съд на италианския град Фаенца,, който много не се колебал, преди да й издаде ново свидетелство за раждане, в което пишело, че тя е дъщеря на Луи Орлеански и графиня Жоанвил - родителите на крал Луи Филип I...

Според хроникьори фикс-идеята на амбициозната дама се била зародила в съзнанието й четири години по-рано, след кончината на нейния баща - тъмничаря. На смъртния си одър този Лоренцо Киапини обявил в нарочно писмо до дъщерята тайната на нейното раждане. “В деня, в който ти се роди дъщеря на човек, чието име не мога да назова и който вече е напуснал тази земя, на мен ми се роди син. - пишел някогашният тъмничар. -

Веднага бях помолен да направя размяна и предвид оскъдното ми състояние по онова време, се съгласих на някои ентусиазиращи и изгодни предложения. Тогава аз те осинових като моя дъщеря, докато другите хора осиновиха моя син. Моля те за прошка за грешката ми и те моля да я запазиш в тайна, ако обичаш, за да не карам света да клюкарства по проблем, който не може да се поправи.” Да, но Мария Стела Киапини не изпълнява заръката на отгледалия я баща и започва атаката си срещу бъдещия Луи Филип I.

Разбира се, негови сътрудници откриват във Версай дворцови дневници, които доказват, че е било невъзможно младите му родители да са били в Италия по време на неговото раждане, тъй като бащата е бил назначен на служба при краля в Париж и е трябвало да бъде неотлъчно до владетеля. Освен това събират се и доказателства, че Мария Стела била дъщеря на видно тосканско семейство и лека-полека историята отшумява. Независимо от това тя вече подписвала всичките си документи с “Мария Стела, по баща Орлеанска”, като отказвала да напусне дори за минута апартамента си на прочутата парижка улица “Риволи” от страх “кралят да не я арестува”. Умряла през декември 1843 г., негодувайки до последния си дъх срещу благоволението, оказано от Всевишния на “онзи негодник”...