Управленският „елит“ на България от Освобождението до днес

За изграждането на една елитна управленска група са необходими две неща: време и политическа воля

Времето на случайно попадналите персони в политиката изтича безвъзвратно

Поради съществуващото широко разпространено обществено мнение в Европа, България през последните около 120 години е ръководена, с малки изключения, от най-неподготвените и посредствени политици на европейския континент. Те превръщат българската държава от първа икономическа, военна и интелектуална сила в Югоизточна Европа в началото на ХХ-то столетие в страна, чието съществуване на три пъти е поставяно под въпрос. Резултатите от управлението през този период са потресаващи - три последователни загубени войни със огромна загуба на територии и българско население и то само за четвърт век. За първи път в европейската история българско правителство участва в денационализацията на част от собствения си народ, т. е. в превръщането на два милиона българи в еничари, наречени „македонци“ - геноцид без аналог.

С престъпното си поведение или бездействие, управляващите българската държава допускат извършването на варварски разгром на всички сфери на българската икономика, превръщайки България в най-изостаналата европейска страна с тежки социално-икономически и катастрофални демографски проблеми.
Тази тревожна реалност се приема с особена загриженост, както от обществеността, така и от научните среди. Извършеният безпрецедентен по мащаби и бързина криминален грабеж на държавна собственост се свързва преди всичко с активното участие на управляващите. А това поражда сериозни съмнения в ефективността на формата на управление - парламентарна република.

Независимо от предприемането на каквито и да било промени в сферата на управление, особено наложително е да се положи, най-сетне, началото на формиране и утвърждаване на политически елит, какъвто България не е имала и няма почти век и половина. В същото време няма европейска страна, която да не разполага с елитна прослойка от политици и държавници.
За изграждането на една елитна управленска група, наречена политически елит, са необходими две неща: време и политическа воля. През първите 25-30 следосвобожденски години България е неузнаваемо преобразувана. В този период тя не разполага с политически елит, защото времето е крайно ограничено за изграждането му, но се ръководи от политици и държавници, които според проф. Трендафил Митев биха правили чест на всеки кабинет на западно-европейска държава. Това са политическите величия като Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, Драган Цанков, Константин Величков и др. Промените, извършени на Търновската конституция, делегиращи на Фердинанд Сакс Кобург Готски пълен контрол на вътрешната и външна политика, изключва всякакви възможности за формиране на опитна управленска прослойка. Държавен глава, който открито е враждебно настроен към управлявания от него народ, не би позволил да има политици, отстояващи интересите на България. Връх на презрение към всичко българско е изразеното от него мнение пред чужденци, според което министрите на България са селяндури, генералите - тъпаци, а българите - крадци.

Не по-различни са условията в България за появата на прослойка от доказани политици с качества и възможности на управленци през най-кървавия период на гражданската война (1918 - 1925) и през годините на едноличното управление на Цар Борис III. Факт е, че за осем години той сменя 9 правителства и извършва 18 промени на министри, а това свидетелства, че условията за появата и утвърждаването на политически елит са сведени до нула.

Освен това, ако българската политическа прослойка е била единна и отговорна към интересите на България и не се държала сервилно и угоднически към Кобургската династия, тя никога не би допуснала двамата монарси да налагат еднолични режими и никога, служейки на Германия, България нямаше да загуби три войни и две национални катастрофи.
Огромната власт, с която разполагат партийните лидери през периода 1944-1989 година, е поредната непреодолима пречка за формиране на управленска прослойка, от която да бъде излъчен политически елит. Такава възможност партийният лидер в никакъв случай не допуска. Нещо повече, продължителното му задържане във властта, създаването на култ към собствената му личност и страховата му параноя към най-близкото му обкръжение, което подозира, че ще посегне на властта му, той непрекъснато подменя или снема най-близките си съратници. Известна е политическата съдба на вторите фигури в Партията като членовете на Политбюро Митко Григоров, Борис Велчев, Александър Лилов. Извършените радикални промени и подмяната на политическата система през 1989 година също не допускат формирането на опитни политици и управленски кадри, от които България има въпиюща нужда в тези изключително трудни и съдбовни години. Основната грижа на мутрите и олигарсите е заграбването на повече имоти и средства по време на криминалния грабеж на България, наречен „приватизация“, а той става възможен само, ако начело на държавата бяха не фигури, излъчени от опитен политически елит, а случайници. Само един бегъл поглед върху личните и професионални качества на премиерите и състава на техните кабинети по време на Прехода дава пълна представа за тяхното крайно посредствено ниво, но и за целта на занятието - безкомпромисен и нагъл грабеж на държавата.

Динамичните и все по-сложни вътрешни и международни процеси ще наложат и на българската държава да предприеме неотложни мерки за формирането на банка от изключително подготвени кадри, отговарящи на все по-високите изисквания на периода, в който живеем. А времето на случайно попадналите персони в политиката изтича безвъзвратно.