Футбол в сянката на подигравките

Измина още една пауза за националните отбори, родила океан от анализи и коментари. Много малко от тях от градивен характер. Връх продължават да взимат подигравките. Сякаш във всичко останало сме толкова добре, че само Цар футбол все така лежи безжизнен в калта. И докато стреляме по поредния селекционер, футболист или ръководител, на пътя умира още един, и още един, и още един. АТВ се врязва в тълпа от хора, кола връхлита със 199 км/ч в автобус, трамвай катастрофира като в холивудски екшън, въжета на парашут се късат фатално на морски курорт… Толкова много мъка, оплискана с кръв.

Истинският бунт обаче е срещу футбола, другото не е толкова важно. Там някъде, около празненствата по повод 140 години от Съединението на България, футболно бяхме по-разединени от всякога. И това говори достатъчно красноречиво за всичко, в което се е превърнала любимата игра. 

Загубихме с 0:3 от Испания, допуснахме същото поражение и от Грузия. След само 180 минути вече знаем, че още едно световно първенство ще мине без нас. А то е историческо – с 48 отбора! Вече даже се питаме колко трябва да станат, „за да ни се отвори парашутът“. За последно бяхме на Мондиал през изминалия век – преди 27 години! Сега обаче съзнавахме крайния резултат още преди старта. Научихме съдбата си, докато жребият още се теглеше. А пустият той за капак ни поднесе и Турция, гордееща се с играчи от Интер, Реал, Ювентус, Манчестър Юнайтед и редица други.  Грузия пък има шампион на Европа с ПСЖ, вратар, който вече е собственост на Ливърпул, футболисти от Серия А, Ла Лига, Бундеслигата, Лига 1 на Франция…
А ние? Ние имаме един от Лийдс…

В това си състояние обаче може да останем още дълго, защото е по-лесно да се подиграваме и да търсим оправдание в другите, отколкото да погледнем себе си и да решаваме собствените си проблеми. Затова и сме първенството на декларациите. Тук всеки ден се пишат позиции, всеки кръг се сочи с пръст. Трудно някой си признава вината и често се оправдаваме с времето, терените, умората, липсата на селекция, напрежението, съдиите… Развитието на български футболисти отдавна е останало в далечното минало. А цинично прозвучаха думите на Антон Недялков, който призова клубовете ни да налагат българи. Сигурно е забравил къде играе...

После идва паузата за националните отбори и изведнъж изплуват футболни експерти с високи експертизи, които се разполагат удобно и започват да поучават сякаш вече са оправили клубния футбол и сега е време за националния.
Така срещу Испания видяхме стадион, пълен с хора, носещи фланелки на своите любимци от…Барселона, Реал, ПСЖ.  От социалните мрежи научихме от директор в столичен гранд, че номерата в националния са от 1 до 99. Нищо, че по правило УЕФА задължава те да са поредни и не могат да надвишава броя на състезателите. Същият служител визира играч, за когото неговият клуб е платил шестцифрена трансферна сума преди година, а 12 месеца по-късно го пусна срещу 0 лева да си ходи. Футболът в киното и киното във футбола са две различни неща…

От трибуната на подигравките се възползваха и хора, които иначе със статут на любимци. Така пръст в раната сложи и Стилиян Петров, който в личния си профил във Фейсбук попита „Как играха Българи Юнаци?“ Вероятно с доза ирония, след като и без да е гледал мача е видял, че губим с 0:3. 
Стенли, големите са големи, защото не ритат, когато си паднал…

И други се възползваха от момента, за да изкажат мнение, но без да обясняват какво трябва да се направи, а само какво не трябва. Илиан Илиев го каза преди време – 7 милиона българи - 7 милиона различни състава на националния тим. Фактите са такива, че си нямаме Хвича, Педри, Ямал, Кубарси, Йълдъз, Гюлер. Докато другите създаваха, ние се подигравахме един на друг и се оправдавахме със странични фактори. Сега гледаме чуждите звезди и цъкаме с език. Другите правят стадиони, ние правим трибуни (с малки изключения). 

Другите строят бази, ние слагаме ново осветление на... стадион, построен преди повече от половин век. Другите откриват терени, ние се радваме на ново светлинно табло. Разходете се из коридорите на националния стадион „Васил Левски“ и ще видите защо футболът ни е на това дередже…

Сега обаче е време за Първа лига, паузата за националните приключи. Шампионатът се завръща със старите си проблеми, които остават все така неразрешени, а се появяват и нови. На кои ще бъде следващата декларация? Кой клуб ще скочи срещу рефера още преди първия съдийски сигнал, въпреки че продължава да е без победа, но с амбиции за Европа? Кой ще критикува решенията на арбитрите от стадион, който няма осветление? Ще завърши ли първенството в пълен състав? А ще има ли такива, които да хвърлят кърпата след края на сезона и да оставят футболисти без вече изработени заплати? Ще има ли играчи, които на 26 години и със статут на национали ще предпочетат да приключат с футбола пред това да продължат да играят в елита? Въпроси много, само подигравките са повече от тях…