Христо Славов: Само чрез трудното успехът може да се нарече голям

Ясно е, че културата ни се оглежда в криво огледало

Може ли човек, който е научил 100 думи (повечето от масовата култура) да разбира нещо написано с повече от 40 000 думи? 

Творчеството на Иван Вазов е събирателен образ на българската душевност

- Г-н Славов, честита награда! Нека първо поговорим за Патриарха на българската литература. Защо се правят опити да се адаптират творби на Иван Вазов? Кой има интерес от това и защо постепенно изчезват произведения на българската класика от учебната програма?
- Наградата e нова възможност за приобщаването ми към традициите на българската класическа художествена литература. Творчеството на Иван Вазов е събирателен образ на българската душевност. В музиката на неговите произведения се чувстват всички извивки в настроенията на българина - от мъката до радостта и надеждата, от гнева до яростната борба за отстояване. Неговото творчество е художествено ядро на българската народопсихология. И ако някой не го разбира и се опитва да го адаптира, посоката на неговите усилия не е там. Повече от 100 години българският народ живее с творбите на Вазов, защото е част от тях. Всеки българин вижда частица от себе си в това огромно поле от чувства и страсти и затова винаги с гордост казва “Аз съм българче”. И още нещо. Може ли човек, който е научил 100 думи (повечето от масовата култура) да разбира нещо написано с повече от 40 000 думи? Не може. А не е ли исторически парадокс същият този да прави опити написаното с хиляди думи да го адаптира към неговите 100? Нечувани неща. Не е ли по-добре да научим всички да ползват значението на хилядите думи... Ще има и такива, които ще кажат “ама много е трудно”. Това е главният въпрос - въпросът за училището, където намаляват и започват да изчезват произведенията на българската класическа литература и се заменят с какво...? - заменят се с ниско художествени творби, с ерзац писания, изработени от хора, които не познават богатството на изразните средства. Дори да ги познават, те нямат талант да ги използват и тези произведения са без крилата на даровития изказ, без нито една метафора, но пък са богати с клетви и наричания за един друг свят, който нито са видели, нито са разбрали, но им е разказвано за него. И те, клетите, понеже носят душа в малка кутийка, а искат да я продадат на пазара на изменниците на по-висока цена, са готови на всичко...

- Според Вас трябва ли да се откажем от традициите си в името на мултикултурна Европа? Говоря не само за фолклора, литературата и другите жанрове в изкуството, но и за битовата страна на живота ни?
- Не трябва да се отказваме нито от традициите си, нито от новото, което е пред нас. Промяната в социалния живот е едно голямо предизвикателство, което ражда нови културни пластове, надграждащи предишните. А що се отнася до съжителството между утвърденото и новото, не може да се търси баланс. Има надграждане, има натрупване на опит и на ценности от всяко време, от всяко предизвикателство. Тук не може да има баланс, защото и двете съществуват едновременно. Времето на новото е винаги по-късо от времето на утвърденото. Когато се изравнят, тогава новото ще се докаже, че може да се разположи на историческата сцена и да се сравнява с утвърденото. Винаги пред новото стои задачата да се докаже и винаги времето за това ще му е малко...

Христо Славов с Националната награда “Иван Вазов”, връчена му от вицепрезидента Илияна Йотова.

- Кой би трябвало да изработи нова културна политика, така че вниманието на обществеността да се фокусира върху стълбовете на националната идентичност? Как да се внуши на законодателите и управляващите, че културата не може да бъде стока в рамките на една малка нация?
- За мен нова културна политика няма, особено що се отнася до главното, а именно насърчаване на културните процеси към стълбовете на националната идентичност. Просто трябва да се анализират резултатите от една политика и да се даде оценка. Виждате, че всеки прави реформи, всеки структурира и преструктурира, защото смята, че промените във формата водят и до промени в съдържанието. Но повечето хора знаят друго: не промяната на формата е критерий за развитие. Тя е критерий за промяна в себеподобно мислещите, но останалите търсят целите, гледат ценностите, към които се стремим. Какви промени, какви реформи, като не са определени ценностите и целите за днес и за следващите много години?!

- Вече много години бюджетът за култура е 0.4% от БВП. Това е унизително, когато се има предвид, че страните в ЕС отделят между 1 и 2%. Културата продължава да бъде “сирачето на Прехода”. Заплатите на заетите в музеи, галерии, библиотеки, читалища са минимални, персоналът е на пенсионна възраст. Къде е приемствеността между поколенията?
- Този въпрос продължава предишния и кореспондира с принципите на развитие на културния живот. За процента от бюджета няма да коментирам. Аз се занимавам и с финанси и съм част от работещите хора в страната. Знам, че колкото повече се работи, толкова повече се изкарва... Ако в държавата се работи повече, ако нашата производителност на труда е по-висока, зад този нисък процент щяха да стоят повече пари... Но засега са толкова. Сега един друг въпрос - как се разходват тези пари. Еднакъв ли е достъпът до тях на творците, които са близо до властта, и на тези, които са далеч от нея? Нека погледнем и художествените резултати. Не получават ли повече тези, които много умело преплитат своите “художествените” произведения с лозунгите на партиите или с мантрите, наложени от мултикултурната политика? Еднакъв ли е достъпът до тези средства на творците, които създават естетически образци, и на тези, които следват политическия тренд? Ясно е, че културата ни се оглежда в криво огледало.

- Освен белетрист, Вие сте и бизнесмен. Под Ваше ръководство в сърцето на София вече 10 години съществува изисканото пространство за събития “Български културен център”. Правите редица жестове към писатели, художници и музиканти, които реализират свои проекти на Ваша територия. Как успявате да финансирате това начинание? 
- Българският културен център на ул. “Веслец” №13 е място, което дава покрив на мислещи хора. През годините в залата на Центъра са пребивавали повече от пет хиляди души, основно културни дейци (българи и чужденци), които в пълнота разбират промените в живота и се стремят да ги претворят, като ту ги забавят, ту ги ускоряват, в зависимост от успеха на техните художествени търсения, но всички са съмишленици по пътя на новото време, което предстои.

- Разкажете за международната си дейност: къде са преведени Ваши книги, кои чуждестранни автори издавате, какви форуми организирате?
- Това е въпрос, който ме провокира да споделя прекрасните си контакти с хора от много страни. Така се случи, че към днешна дата успях да посетя повече от 70 страни по целия свят - от Великденския остров, през Южна и Северна Америка, Карибския басейн, през почти всички страни в Европа, Северна Африка, Близкия и Далечния Изток - до Япония, Китай, Сингапур, Малайзия, Филипините, Австралия. Това не са екскурзии и не съм пътувал да гледам витрини и забележителности. Бил съм там да научавам подробности от бита, винаги придружен от местни хора и съм видял и проникнал в детайли от живота на народите, до които обикновените туристи никога не могат да се докоснат. Казвам това, защото представата ми за тези отдалечени земи е доста реална и възможностите за очертаване на тенденциите в живота - доста истински. В тази дейност е важно да имаш шанса да общуваш с хора, с далеч по-своеобразна културна, политическа, икономическа подготовка. Много е важно желанието ти да срещнеш човек, с когото можеш да сравниш себе си - какво знаеш, как изглеждаш, какво си харесвал, какво мислиш за света. Всяка среща в тези екзотични краища е една корекция и едно допълнение към теб, особено ако имаш в себе си възможността да погълнеш, да приемеш, да разбереш и да запомниш наученото. Що се отнася до книгите ми - имам преводи в Гърция, Северна Македония, Сърбия - няколко издания; в Унгария, Русия, Канада, Аржентина, Доминиканската република. Това е друга посока на контакти с хора на перото и издатели, която ме свърза с преводачи и автори от много страни, с които вече сме приятели. През миналата година Българският културен център организира среща с писатели от Доминиканската република, на която бяха представени на български език техни книги. Форумът продължи една седмица с активното участие през цялото време и на посланика на Доминиканската република в Турция и България Н. Пр. г-н Елвис Алам Лора. Тази година през месец май бях на работно посещение в Санто Доминго, където почти учредихме български литературен клуб от писатели приятели на България. Той тепърва ще развива интересна дейност в полза на читатели от двете страни и на литературните общности в България и Доминикана.

- Обикновеният читател вижда на витрините на книжарниците едни и същи наши автори, наложени от агресивни издателства чрез масирана реклама по всички медии. Няма сериозна оперативна критика, която да отсее издаденото и да покаже талантливите творби. Как да се преборим с тази подмяна на стойностите? 
- Не трябва да се притесняваме от фаворизирането на едни и същи имена в днешния литературен живот. Това винаги е било, има го днес и ще го има. Даже напротив, леко на шега бих желал още по-силно да се фаворизират такива имена, още повече книги да им се издават от държавните фондове, още повече театрални постановки... Ако са талантливи - добре, духовна храна са за читателите и зрителите. Но не са ли талантливи, публиката ще спре да гледа сериозно на тях. Отначало ще чете книгите им до половината, после до първите двайсетина страници и всичко ще спре... - съвсем естествен процес.

- Социалните медии преобърнаха статута на писателя. Всеки, който е събрал 200 лайка под поста си, решава, че е писател. Наблюдаваме израждане на Словото - писано и изговорено: хейтърството е на мода. Няма го свещенодействието при писането, нито онзи пиетет, който предполагаше високата естетика.
- Да потърсим връзка с писателството. В последните години изчезва авторитетът на писателя. Някак се омаловажи този труд. За това се постараха всички - и писателите, и медиите, и читателите. Всеки направи по нещо, за да избледнее трудът, който се влага в създаването на едно художествено произведение. Защото всичко написано, и то от хора, нито учили за това, нито чели достатъчно, за да изградят собствени критерии, се обявява за шедьовър. Като се повтори сто пъти едно нещо, то става истина. Никой не се наема да изкоментира художествените стойности на тези стотици хиляди писания, тяхната социална значимост, тяхната художествена стойност, техния “живот във времето” - говорим за еднодневки. Милиони, но еднодневки. Защото няма сериозна стойност нещо, което е направено с малко труд, с малко усилия, с малка отговорност...

- Каква е Вашата творческа лаборатория, каква е силата, която Ви предизвиква да продължавате да пишете?
- Много навременен въпрос и може би много труден. Белетристика пиша отдавна, още от ученическите си години, но не съм особено продуктивен. Написах толкова книги, колкото успях да събера от живота. Писането е като процес на измъкване на екстракта от живота. Ако животът е кафето, то течността, която пием, е извлек от случващото се на всеки, съдържащ билки от опит, мъдрост, закономерност. Капки от този извлек присъстват във всеки мой работен ден и само когато усетя, че е събрал достатъчно, пристъпвам към писане. За мен подбора на случките е особено важен за гръбнака на литературното произведение. От всяка случка не става литература. Виждам случките на различни произведения, но те са се случили или ги е чул отнякъде само авторът. Аз се интересувам от случката на читателя. Търся тази, в която читателят чете мислите на главния герой и главният герой чете мислите на читателя... Ако главният герой и читателят не се разбират, дори без да си говорят, едната част от двете страни е измислена, натъкмена, студена и няма диалог между тях. Ето защо случката трябва да е с много широк обхват, да има почти универсално значение, за да събере в себе си читателите, като всеки от тях намери своето място в нея. Тя трябва да е разказана с вълшебен език, който се постига с владеенето на разнообразни художествени средства. Това е език, който лети ниско над земята и не те кара да се удряш в големите камъни на калдъръмите и да отклоняваш мисълта си от поетичната нишка. Който не владее способността да създава такъв език, застава в ролята на свидетел на събитията, на очевидец, познаващ основното, но неспособен да го надгради до фикционалното. Художествената реалност се докосва до истинската реалност, но е създадена от артист, от художник на словото, затова носи неповторима красота. Особеност, към която се стремя в моите произведения, е да съумея да предоставя на читателя ключ, с който да отваря заключени врати. В съвременния свят все повече и повече заключени врати срещаме. Знаем, че зад тях нещо се върши, нещо се крои, но там не ни допускат, защото половината от света е явен, а другата половина е тайна. Едно белетристично произведение трябва да може да упътва читателя как да отваря тези врати без ключ. Ключът явно е у този, който ги е заключил. Способността да се отключват заключени врати се постига със селектиране на мъдростта от живота, опита, проницателността и най-вече наличието на желание да го сториш. Нямаш ли нужното желание и упоритост да прочетеш една такава трудна книга, ти никога няма да получиш възможността да отвориш заключена врата без ключ...

- И накрая на нашия разговор: кое е Вашето верую? И какво предстои за Вас в личен и творчески план?
- Често съм чувал да казват, че за писателя е важно писането и затова се стремят да няма ден без ред... За мен мога да перифразирам “нито ден без капка от екстракта на живота”. Трябва да познаваме в дълбочина мъдростта на живота, за да изпитаме чувството за свобода. Колкото е по-образован, колкото е по-духовно богат един човек, толкова е по-свободен. Лимитираната свобода - дадена от един на друг човек, е свободата на роба. На образования, на извисения свободата му се полага. Тя е неговото достижение и неговата награда. В личен и творчески план ми предстоят пътувания, срещи с нови приятели, нови преводи и издания на други езици. Предстоят ми трудни неща, защото само чрез трудното всеки успех може да се нарече голям.

Нашият гост

Писателят Христо Славов, автор на романа “Преди сътворението” и на сборници с разкази и новели, беше удостоен с Вазовата награда за 2025. Разговаряме с писателя за необходимостта от нова културна политика, за влиянието на Словото - писано и изговорено, за деформациите в оценката на литературните творби и изкривяването на пазара чрез агресивна реклама. Христо Славов е работил е като журналист, фоторепортер и издател. Автор е на сборника с разкази “Земно притегляне” (1983), с който печели Национална литературна награда на конкурса “Южна пролет” в Хасково. Издал е сборника с новели “В сянката на лятото” (1987) и сборника с разкази и новели “Бягства” (1988). През 1997 г. публикува романа “Преди сътворението”. Член е на Съюза на българските писатели от 1991 г. Съставител е на 10-томната поредица “Златен ключ на класическата българска художествена литература от IX до XX век”. Съставител е на сборника с разкази от Вазов до наши дни “Светлина от мъката и надеждата”, преведен на испански език и издаден през 2024 г. в гр. Санто Доминго - столица на Доминиканската република. Основател и управител на Български културен център в София.