Актрисата Виолета Гиндева: Театърът е нашето спасително въже

Актрисата Виолета Гиндева: Театърът е нашето спасително въже

- При внушителните ви на брой роли в театъра и киното каква реплика, текст до ден-днешен ви кара да умувате, да търсите смисъла му?

- Затруднява ме този въпрос.

- Задавам ви го, понеже ме удиви едно признание на актьор, играл десетилетия наред Отело. И чак на 74 разбрах какво означава: "Тя ме обичаше заради самотата ми, а аз нея - заради състраданието."

- Гениалността на Шекспир. Той може да бъде преоткриван във всяка възраст. При всеки прочит изникват нови пластове. Не е вината в актьора, че не го е разбрал овреме. Но вие ме затруднявате, защото това, което съм вече изиграла, ще ми е трудно да го върна в ретроспекция и да продължа да размишлявам. Но в момента в услуга ми идва един текст от роля, която сега репетирам в Народния театър. Героинята ми казва: "Да, може би театърът умира. Може би този очарователен старец пълзи в пустинята само с един гроб в немощните си гърди. Но той все още диша. И единственото нещо, което има - той е спасителното ни въже, той е живата ни връзка с хората и човещината." Разбирате ли за какво става дума и какво ме вълнува?

- И все пак има ли образ, който ви възвръща към себе си?

- Вълнуват ме образите, които още не съм изиграла, а ми се ще.

- Защо актьорите по стандартен начин отговарят на този въпрос? Не правите изключение.

- Защото такива са им мечтите. На времето мечтаех да играя Жулиета, а сега ми остава дойката... Ще ми се обаче да споделя за една несбъдната роля - на Офелия. Помня как бях начинаеща актриса в Народния театър. Апостол Карамитев ме настига на улицата. Крачеше с едни големи, интензивни крачки. "Чудесно, че те виждам!" - изненада ме в гръб. - Започваме "Хамлет" с Моис Бениеш и искам ти да си Офелия!" Как само се зарадвах! И питам кога ще е премиерата. Отговаря ми той, а аз: "Но все пак трябва да родя в края на януари." Той ме поглежда и вика: "Колко ти трябва да излезеш на сцена след раждането? Почваш гимнастика и идваш!" Но Бениеш почина и Апостол не изигра тогава Хамлет, нито аз - Офелия. А как репетирахме, какво измислихме за нероденото си дете... Мечта ми беше. Питайте друго.

- С какво се занимавате сега? Преподавате, разбрах. Усещате ли дарба на педагог?

- Да, струва ми се. Допада ми работата. Започнах да преподавам някъде към средата на 90-те - на деца. После в средното образование, сетне се включих във Варненския свободен университет, където и защитих доцентура. Но ръководство на университета реши да ограничи изкуствата и да се ориентира към други специалности...

- За главни счетоводители примерно...

- Не искам да коментирам. Едно частно училище си решава какво да прави. Ако беше държавно - да, но тук е безсмислено. После спечелих конкурс в Пловдивския университет и започнах активно да се занимавам. А от 4 години съм и в колежа "Любен Гройс". От всички мои випуски имам актьори в Хасковския театър, в Сливенския, Добричкия, Силистренския, Търновския, Врачанския и в София също. Имам студенти, вече колеги, със свои частни трупи. А на миналия "Аскеер" мои студенти спечелиха номинации, току-що завършили при това. Двама играят в Ню Йорк и често ми се обаждат. Виждам резултата от труда си и това ми дава сили.

- Каква е мотивацията на млади хора за тази не особено перспективна професия?

- Вижте ги! Никой не ги кара да са тук, а не по дискотеките. (Студентите край нас тихомълком подготвят самички декори за предстоящия си спектакъл.)

- Не че ги чака кой знае какво бъдеще.

- Въпрос на битка. Нашето поколение имаше повече възможности за реализация. Държавата го осигуряваше. Че по 60 филма се правеха годишно, имаше тв театър, шоу програми, концерти по градовете. Оборот, който дава допълнителна доза професионализъм. И затова нашето поколение даде толкова големи актьори. Младите нямат такива възможности. Но пък имат неограничено пространство - да формират частни трупи, да си доучат в чужбина и там да работят. Ако са предприемчиви, имат шанс да си решат съдбата. Въпрос на амбиция и оправност. А без труд бляскав успех не се постига. Нашата професия е тежка. Аплодисментите са само кратко възнаграждение.

- Как се отнасят към вас учениците ви? С респект?

- Мисля, че не. По-скоро с доверие. Съвсем не искам да ми се прехласват.

- Били сте и журналистка в даден период след раздялата с Народния театър. С какви впечатления останахте от професията? С какво ви привлече и отблъсна?

- Случайно стана. Ще ви кажа нещо парадоксално за моя професионален път. Той е обърнат. В Америка първо са сервитьори, продавачи и пр., докато най-сетне ги вземат в киното или в театъра и правят кариера. Докато при мен е обратното - първо ми потръгна кариерата с много награди - български и международни. А в последната третина от живота ми се наложи да опитам разни професии заради оцеляването след промените. Та в журналистиката попаднах съвършено случайно. Но си казах: "И да не стане, опитай!" И постъпих в първото частно радио "Експрес". Покани ме Радко Янкулов, сега директор на БНР. Станах репортерка по културата и първото ми интервю беше с Вили Цанков.

- Как режисьорът ви възприе на това поприще?

- Той ме обичаше от едно време. Първата ми стъпка в професията беше в неговата постановка "Светът е малък" на Иван Радоев. Тя спечели втора награда в Международния фестивал за тв театър. Работили сме с него и кино, и театър... Отнесе се философски към новото ми поприще. А и него тогава бяха почнали да го тормозят... Но имаше някакъв министър, името му не помня, който даваше пресконференция. Задавам си аз въпросите и той като се изуми: "Как, не може да бъде, вие ли сте?" Случваха ми се и такива неща.

- Защо се оттеглихте?

- В един момент установих, че на сцената като актриса имам повече свобода да защитавам лична позиция, отколкото като журналистка. Поне тогава беше така - сега не знам. Вие ще кажете... Направих частен кафе-театър на най-жестокия пазарен принцип. Колкото изкараме от билети, толкова си поделяме. За 5 години имахме 14 постановки при пълен салон в тогавашния Гранд хотел "София". Разпоредителки от съседен театър прескачаха, за да си припомнят какво значи пълен салон. Тогава държавните театри бяха празни.

- Защо не продължихте?

- Продадоха хотел "София" на американците и те рекоха: "Това помещение става трезор за казино! Никакъв театър не ни трябва!"

- Колко символично.

- Нищо символично. Баш в целта си беше - казино и толкова. Не успях да намеря спонсор да ме подкрепи поне за един сезон на преместване, докато публиката свикне къде се намираме. Не стана и успешният ни опит приключи. Това е.

- Бяхте и в политиката. От нея защо се оттеглихте?

- Защото всичко е до време.

- А не от разочарование?

- Както всички българи и аз съм разочарована. Но има и друго - политиката изисква огромна енергия, всеотдайност.

- Така ли?

- Ако искаш да бъдеш сериозен политик. А не перекенде като тези, които виждаме. Тогава няма проблем. Но качествата, за които споменах, са за млади хора. Да не се лъжем. Е, верно, Чърчил бил на нам колко си години. Но у нас къде го Чърчил? Та прецених, че всичко е до време. От даден момент не можеш да бъдеш полезен и няма смисъл. А колкото до разочарованието - от средата на 90-те картината ми стана ясна. А и когато започнаха процесите на промяна, интуитивно усещах какво предстои.

- Сега какво ви подсказва интуицията?

- Не следя политиката. Даже целенасочено не го правя. Започва да те затлачва с глупости. Но не върви към добро положението. Никак даже. Само нека се молим сериозните конфликти и от Изток, и от Запад да не достигат до границите ни. Да не идват войни до нас, за това да се молим.

- А прогнозите, че България ще изчезне, че е обречена да се стопи?

- Извинете, но допускам, че откак съществува българската държава, периодично са се давали подобни прогнози. То е като очакванията Земята да се сблъска с някой метеорит. Има си хора с такива мераци - да прогнозират страхотии. Не им вярвам. Освен това - има милион и половина българи извън страната (общувам много с тези хора), които са в пъти повече българи по дух от нас тук. Така че България дори и чрез тях и потомството им ще просъществува.

- Накрая да се върнем към началото - за ролята ви в Народния. Откога не сте играла там?

- Откакто ме изгониха. Другаде съм играла. Не съм си прекъснала актьорската работа.

- Вълнувате ли се от завръщането?

- Как не? Всички да ти кажат "Добре дошла! Радваме се, че си тук!" Колегите ми актьори, гримьори, гардеробиерки... Но основното е, че екипът, с който работя, е много стойностен.

- Оптимистка сте, а?

- Не се забивам в проблемите. И аз ги имам като всеки българин. Няма смисъл да се тюхкаш. Не помага. По-скоро съм прагматичен оптимист.

Нашият гост

Виолета Гиндева е родена в Сливен.

Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" през 1968 г. Театрална и филмова актриса с високи постижения в българското сценично и киноизкуство на ХХ век. Изиграла десетки роли в Народния театър “Иван Вазов”, Нов драматичен театър “Сълза и смях”, Кафе-театър “Кадър” - бар София”, Драматичен театър “София“, Драматичен театър “Сава Огнянов“-Русе. Създала незабравими образи в киното - "Сватбите на Йоан Асен", "Князът", "Черните ангели", "Иконостасът“ и др. Носителка на десетки национални и престижни международни награди.

Като доцент по актьорско майсторство за драматичен театър преподава в Театралния колеж "Любен Гройс" и в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски".

Още от (Интервюта)

Най-четени