Проф. Евгения Иванова пред “Труд”: Залива ни циганофобия

Трябва да свикнем едни с други - българи, роми, бежанци. И по-добре - не по трудния начин

- Как трябва да наричаме това, което стана вчера в Гърмен, а днес - в “Орландовци”, проф. Иванова? Стихиен бунт срещу дълго търпян системен тормоз, етническо напрежение, конфликт на расова почва или по друг начин? И нима превръщането на жандармерията в хвърковата чета ще реши проблема?

- Мисля, че „това” може да бъде наречено всякак. То е и бунт срещу системните безобразия, и етническо напрежение, което в случая може да се интерпретира също като расово. Лошото е, че и безобразията, и бунтът срещу тях се мислят в етнически категории. Безобразия в България се извършват ежедневно, но на никого не му хрумва да протестира срещу пребиването на хора в автобус например. Или - срещу обирите на апартаменти и вили, за които полицията просто ни „предупреждава” да се пазим сами и ни обяснява каква точно ключалка трябва да си сложим. Много ми харесва определението ви „хвърковата чета”. Те наистина „хвъркат” от място на място - обикновено след събитието. По същия начин реагират повечето ни институции - онези например, които почистват коритата на реките, след като наводнението вече се е случило. Колкото до струпването на масирана жандармерия в “Орландовци”, това е една от присъщите й функции - на плашило. Същото беше и в Пазарджик, когато 150 униформени се изсипаха, за да арестуват петима брадати „ислямисти”, и миналото лято пред парламента, където кордонът беше по-плътен от Берлинската стена. И също толкова символен.

- И в Гърмен, и в “Орландовци” сякаш имаме един "модел" - български младежи правят забележка на роми да намалят музиката, следва сбиване, към което се присъединяват "другари", откликват и футболни агитки. Възможно ли е бунтът да е инсцениран, всички знаят и колко е гореща циганската кръв, и колко са се напатили българите особено по селата от набезите на крадци, често - роми?

- Случаят в автобуса, за който споменах, също беше побой заради забележка. Само че извършителите бяха българи. „Горещата кръв” едва ли е само циганска. Все повече са случаите, когато млади хора (от всички етноси) проявяват чудовищна агресия. Нямам предвид само убийствата, извършени по особено жесток начин, но и „дребните” битови инциденти, в които „наказанието” за някаква простъпка в пъти превъзхожда размерите й. Психолозите обясняват това с тормоз или незачитане в семейството, с неудовлетвореност, с липса на перспектива. „Горещата кръв” пламвала от обида. Ако пренесем - по аналогия - тези индивидуални мотивации на общностна почва, няма ли да установим, че незачитането от обществото, неудовлетвореността или липсата на перспектива могат да се отнесат и към цели етноси? Защо мислим в общностни категории само когато става дума за престъпност, а не си даваме сметка, че обидата може да бъде и колективно изживяване?
Надявам се да не ме упрекнат, че с това оправдавам престъпленията. Престъпниците трябва да бъдат наказвани с цялата строгост на закона. За разлика от неудовлетвореността и обидата обаче, престъплението има конкретен извършител. Не можеш да наказваш общности.

- Има ли политически сили, които биха имали полза от подобни конфликти? Правилно ли е да ги свързваме с местните избори наесен? Доколко тлеещите процеси са катализирани от притока на роми пришълци в махалите?

- Разбира се, че е възможно определени политически сили (националистически партии или ДПС) да извлекат полза от тези конфликти. Не е изключено и да ги инспирират - в някаква степен. Проблемът обаче е по-обширен от пряката политическа заинтересованост. Циганофобията (и въобще - ксенофобията) обхващат все по-големи сегменти от българското общество. Именно те захранват националистическите партии. Казусът е като въпроса за първичността на кокошката или на яйцето - партиите ли насаждат национализъм или се възползват от наличието му в обществото?
Колкото до проблема с „пришълците”, те не са само роми. И в “Орландовци”, и в Гърмен местните българи декларираха, че си живеят прекрасно с местните роми. Оплакваха се от „чуждите”. От друга страна, футболните агитки и закачулените момчета също бяха „пришълци”. Този синдром е отдавна известен на изследователите: традициите на дългото съжителство се предполага да индуцират толерантност (реална или въобразена), и именно „пришълците” биват отхвърляни - независимо от етноса или религията. Съществуват множество примери за приемането от страна на местните българи на местните роми и на отхвърлянето на чуждите българи, преселени отнякъде другаде. Може би това е едно от решенията на проблема - свикването да се живее заедно.

- Защо интегрирането на ромите се оказва толкова трудна задача, а ромската общност не може да се справи със събратята си, които не учат, не работят и така сами излизат извън коловоза на живота?

- Отговорите могат да бъдат много, но най-важният от тях е образованието. Образованите роми са интегрирани. Обясненията за необразоваността също са немалко. „Те не искат да учат” е най-лесното от тях. Не казвам, че такава тенденция не съществува, но не е единствена. Срещала съм роми, които пращат последователно децата си на училище - днес едно, утре друго, защото имат само един кат дрехи или обувки „за пред хора”. Но най-важната причина е сегрегацията на училищата. Не вярвам някой да отрече, че множество родители отписват децата си от училище, в което има циганчета. А в „чисто” циганските училища отиват преподаватели, които (най-често - поради некадърност) не могат да си намерят място другаде.
Разбира се, вина имат и някои от образованите роми, които, именно в стремежа си да се интегрират в макрообществото, се отчуждават от неграмотните си сънародници. (Това, впрочем, правят и немалко от успелите българи в чужбина.) От друга страна, не можем да бъдем сигурни, че в скалата на техните ценности образованите са непременно мислени като елит. Ценностните скали се променят бавно. Но не е невъзможно.

- Когато България се вълнува от ставащото в “Орландовци”, Италия коментира превръщането на гарите в Рим и Милано в бежански лагери. И в двата случая се подчертава бездействието на институциите, а изказванията на гражданите в телевизионните репортажи звучат така: искам тези да ги няма.

- И в България мнозина „искат тези да ги няма”. Бежанците обаче ги има. Има ги и ромите. И не можем да ги изнесем. Или да ги направим на сапун. Така че ще трябва да свикнем, всички: и ние, и ромите, и бежанците. Искрено се надявам свикването да не стане по трудния начин.

Нашият гост

Проф. Евгения Иванова е преподавател в Нов български университет. Доктор на науките от 2009 г. и професор от 2011 г. Работила е в Научния институт по култура, издателска къща "Избор", в Института за източноевропейска хуманитаристика. Научните й интереси са в сферата на балканистиката, антропологията, етническата политика.