Картини от една изложба

СОНЯ АЛЕКСАНДРОВА

Милано, специално за “Труд”

Когато един музей се реставрира, неговите картини пътуват. Такъв е случаят с изложбата “От Рафаело до Шиле” (до 7 февруари 2016). Тя предлага платна от Музея за изящни изкуства в Будапеща в Кралския дворец в Милано. През 1870 г. Унгария купува 637 картини, рисунки, литографии и илюстрирани книги от колекцията на княжеската фамилия Естерхази, вярна на Хабсбургската династия. Открит за публиката през 1906 г. в присъствието на императора Франц Йосиф I, музеят е плячкосан от нацистите и от обикновени крадци (и в двата случая обаче картините са възстановени). Колекцията с повече от сто хиляди предмета на изкуството продължава да се обогатява и до днес.

76 шедьовъра от осем нации - синтез на западното изкуство от Ренесанса до началото на ХХ век, сега са приютени в Милано за финала на ЕКСПО. Осем произведения - подготвителни скици на рисунки и скулптури на големи майстори като Леонардо, Рембранд, Ван Гог, Шиле - заради начина си на съхранение са подредени в различни периоди на изложбата. Зала след зала, тя следва подредбата на унгарския музей.

Проследява се артистичната еволюция на европейското изкуство в най-важните му стилове за близо пет века история. Изложени са картини от различни жанрове - от библейски сюжети, през портрети до натюрморти. Пътуваш чрез цветове, образи, символи в един “идеален музей”. Италианското изкуство от XIII до ХХ век с неговите школи, артисти, техники и материали се оказва богато застъпено в Будапеща.

Експозицията започва с “Годините на чудесата”, както е определен Ренесансът. Италиански по рождение и прераснал в европейски, той е задължителна основа, за да се разберат културата, вкусът и традициите на днешна Европа. Първият досег е с
“Мадона Естерхази” на младия Рафаело, рисувана по време на четиригодишния му престой във Флоренция, малко преди да се премести в Рим. През този период художникът се съсредоточава върху портрети на Мадоната с младенеца. От лицата на тримата портретирани се вижда, че картината е недовършена. Вероятно Рафаело е искал да я запази за себе си. Неговата грациозна и хармонична творба излъчва спокойствие, героите са в пълна хармония със заобикалящата ги среда. Лъчистата красота на “Мадоната” е съпоставена с напиращите страсти от рисунките на Леонардо да Винчи за недовършения му стенопис “Битката при Ангиари”, замислен за “Палацо Векио” във Флоренция.

Експозицията продължава с Венецианската школа от XVI век. “Вечеря в Емаус” на Якопо Тинторето те хваща със своята театрална грандиозност, със смелата си и новаторска композиция, светлина и цвят. Редом до нея са мъжки портрети на Тициан и Паоло Веронезе. Недалеч от тях, поради историческата си връзка с школата, е самотният гений Ел Греко. По време на престоя си в Италия гъркът рисува “Каещата се Магдалена” с Венеция като фон. Ел Греко има няколко “Магдалени”, но в тази е най-очевидно влиянието на Тициан. Предполага се, че това е една от последните му картини, правени в Италия. През ХVI век концепциите и моделите на италианския Ренесанс се разпространяват в Европа. Прибавят се фламандската и най-вече немската школа.

Красивата “Саломе” на Лукас Кранах старши, избрана за манифест на изложбата, не е танцьорка, както повеляват легендата и традицията, а модно облечена дворцова дама със студен и сигурен поглед по маниер на венецианските портрети. Това е “кръстопътна творба”, от която разбираш Европа като съвкупност от страни - всяка със собствена идентичност, но и в непрекъснат диалог.

Немският художник геометризира образа на омайната съблазнителка до прозореца, набляга на кръглия поднос с главата на Йоан Кръстител, показва като фон течащия Дунав, който прекосява Германия, Австрия и стига до Будапеща. Със своя несъмнен коварен чар и блестящи очи “Саломе” блести до строгия “Портрет на млад мъж” на Албрехт Дюрер, чиято перспектива и цветове също препращат към венецианската портретна школа, добре позната от престоя на немеца в Италия. Тези картини са в сърцевината на европейското изкуство от първата половина на XVI век.

Продължаваш срещата си с барока от началото на XVII век. До голямоформатни творби, героични жестове и темпераментни цветове в залата стоят малки, интимни и съзерцателни платна. Заглеждаш се в реалистичните и човешки топли “Селяни на маса” на испанеца Диего Веласкес, живял две години в Италия и очевидно повлиян от светлината и композицията на Караваджо. В родината на Ренесанса почти десет години прекарва и фламандецът Пиер Паоло Рубенс, водил дори кореспонденцията си на италиански. Вдъхновен от римската история, той рисува заедно с Антонис ван Дайк историческата картина “Гай Муций Сцевола пред Ларс Порсена”. До нея е изразителният му портрет на брадат мъж “Мъжка глава”. Изключително контрастните светлосенки напомнят за Караваджо.

Историческата разходка продължава из истинската барокова Европа на XVII век
Чарът на Рим докосва и слънчевия френски класицизъм. Клод Лорен, който прекарва по-голямата част от живота си в Италия и умира там, рисува “Вила в покрайнините на Рим”. За него пейзажът е абсолютен протагонист, където човешките фигури са само допълнения. Картината е противопоставена на северната студенина от “малките фламандци” Франс Халс (”Портрет на мъж”) и Антонис ван Дайк (”Семеен портрет”). А “Светото семейство със свети Джованино” на испанеца Мурильо и рисунката на недостижимия Рамбранд “Саския, седнала до прозорец” - и двамата непосещавали Италия, за да търсят вдъхновение и теми в собствените си страни, са примери на живопис с религиозни и семейни сюжети.

Венецианската школа, владетелка на артистичната сцена на XVIII век, е представена с ярко грейналите цветове на Джовани Батиста Тиеполо в “Свети Яков Стари” или с пейзажа на Антонио Каналето “Кеят в Доло”. Възпитан в Рим и повлиян от италианските художници е и испанецът Франсиско Гоя, чиито две малки платна, уловили спокойни работни моменти - “Носачка на вода” и “Точилар на ножове”, се вписват сполучливо в периода на романтизма.

Лека-полека се приближаваш до символизма чрез платна на унгарски художници, но най-вече се спираш, покорен от ироничния поглед към митологичния и забавен персонаж в “Кентавърът при селския налбантин” на швейцареца Арнолд Бьоклин, живял пет години в Рим и изучавал специално митологията и от бронзовата скулптура на французина Огюст Роден “Сирените”.

Прекосил толкова векове, трепетно се потапяш в импресионизма от края на XIX и началото на XX век. Посрещат те “Дамата с ветрилото”(портрет на Жана Дювал, любовницата на поета Шарл Бодлер) на Едуард Мане, чудесният натюрморт “Бюфет” на Пол Сезан, очарователните пейзажи “Три рибарски лодки” на Клод Моне и рисунката “Зимна градина в Нюнен” на Ван Гог.

Започнала с девственицата на Рафаело, изложбата завършва с лесбийската целувка от акварела “Прегръщащи се жени” на експресиониста Егон Шиле. Подобно на италианеца, портретите и телата са предпочитан сюжет и за младия австриец, но разликата е огромна. В платната на Шиле няма място за хармония или пълнота на цветовете, за анатомична перфектност на пропорциите. Фигурите, най-често голи, са деформирани и обострени, сноп от изцедени нерви. Човекът е марионетка в ръцете на реалността, подхвърлян тук и там от последвали го събития, на които не може да се противопостави. Телата са измършавели и кльощави, изсмукани от собственото си съществуване.

Шиле е смущаващ автор, с вътрешно страдание, изявено очебийно в творбите му. Неговото лично безпокойство става всеобщо. Модерността навлиза в ХХ век и омайната разходка приключва. Въпреки всичко тя оставя незаличима следа от красота във всичките й отражения - светлина, цвят, емоции.