Празнуваме 79 години Борис Христов. Поетът е идол на поколения българи. Преди години замина да живее в родопското село Лещен, където е и до днес. Рядко дава интервюта, почти никога за телевизии. Казва, че живее като отшелник, търсещ Бог из селата.

През 2010 г. Христов отказа да получи ордена "Св.Св. Кирил и Методий" - първа степен.

В открито писмо до Министерския съвет той написа, че е научил за предложението на правителството за удостояването му с високо държавно отличие, но отказва приза, тъй като противоречи на негово решение, което е взел далеч преди промените в България.

В писмото пише:

"Уважаеми дами и господа министри,

От медиите научавам, че Министерският съвет е приел решение да бъда награден с орден "Св. Св. Кирил и Методий" - І степен - за заслуги в областта на културата. Като оценявам вашето признание, уведомявам ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България - да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила  управлява страната.

С благодарност за разбирането: Борис Христов".

Борис Христов е роден на 14 август 1945 г. в с. Крапец, Пернишко. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий", работил е като учител, журналист, редактор. Автор е на двете най-безспорни български поетични книги през последните 50 години - изключителните "Вечерен тромпет" (1977) и "Честен кръст" (1982).

Автор е на романа "Бащата на яйцето" (1988), на новелите "Сляпото куче", "Долината на обувките", на книгите "Думи и графити" (1991), "Крилете на вестителя" (1991),  "Смъртни петна" (1991), " Думи върху други думи" (1992), "Каменна книга" (2006).

Написал е сценарии за игрални, анимационни и документални филми: "Корабът" (1980), "Смъртта на заека" (1982), "Сънувам музика" (1983),  "Лабиринти"(1984), "Бащата на яйцето"(1991) и др.

Съставител е на сборници и антологии: "Български разкази на ХХ век" (1995), "Народни писмена" (1995), "Веда Словена" (1998).

В поемата "Честен кръст" преди близо 30 години поетът се зарече да не пише повече стихове. От години живее със семейството си в родопското село Лещен, Гоцеделчевско.

ВИК

Късно е, Господи!
Родените без любов вече превземат
градовете, строени от влюбените.

***

Отказвай ми, животе мой,
каквото ти поискам,
и аз ще имам всичко!

***

МОЛИТВА

Но нека, Господи,
да бъдат раните ни на такова място,
че ръцете да ги стигат

***
Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена

***
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето

***

БОЛКАТА

След удара човекът се изправи и
си тръгна... А Болката остана да
лежи в калта

***

Слезе от хълма и тръгна нанякъде -
потъна баща ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го очаквам
и от двайсет години мама се жени.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си предлагат ръцете.
А тя и не иска да знае. Щастлива
излиза навън и се рови из двора,
ходи донякъде - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината говори...
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще пристигне жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, тихо
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си тръгна тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне бавно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми баща.

***

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

***

ЖЕНАТА МАРИЯ

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."